Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

IV

Мисля, че приближавахме вече Кингстън на Темза, когато чухме първите изстрели на артилерията и веднага застанахме нащрек. Мистър Уелс загреба по-енергично, а ние с Амелия се извърнахме на запад, за да видим смъртоносните триножници веднага щом се появят.

Засега от тях нямаше и следа, но далечните оръдия не спираха канонадата си. За миг зърнах дори хелиограф, който проблясваше от хълмовете оттатък Ешър и сякаш в отговор някъде пред нас излетя яркочервена сигнална ракета, повлякла след себе си тъмната си димна следа; така или иначе оръдията в непосредствена близост с нас бездействаха.

В Кингстън отново се сменихме на греблата и аз се залових здраво за тях, за да изминем и последния преход до Ричмонд. Бяхме неуморни, изпълнени с желание да завършим най-после това дълго пътешествие. Мистър Уелс се беше настанил на носа на лодката и не обърна внимание върху силния шум, който хората, които прекосяваха Кингстън Бридж, вдигаха. Излетници тук не се виждаха. Струва ми се, че най-сетне опасността беше накарала хората да се приберат по домовете си.

Няколко минути след като отминахме и последната сграда на Кингстън, Амелия протегна ръка и възкликна:

— Едуард! Ричмонд парк! Почти стигнахме.

Хвърлих поглед през рамо и видях красивото възвишение. На самото било на хълма се очертаваха черните силуети на дулата на оръдията, но това ни най-малко не ме изненада.

Марсианците бяха очаквани и този път щяха да срещнат сериозна съпротива.

Натиснах греблата с нови сили, опитвайки се да забравя болките в гърба и ръцете си.

На една миля северно от Кингстън реката извиваше на северозапад и склонът на Ричмонд Хил започна да се отдалечава от нас. Временно се приближавахме към марсианците и отново чухме далечна артилерийска канонада. След няколко минути й отговориха оръдията от Буши парк. И тримата щяхме да счупим вратовете си да се оглеждаме, но никъде не се виждаше и следа от марсианците. Нервите ни се опънаха докрай при мисълта, че са някъде наблизо, но въпреки това остават невидими за нас.

Отминахме Туикнам, но в града нямаше никакви признаци на евакуация; може би хората бяха напуснали вече домовете си или седяха скрити, с надеждата, че марсианците няма да ги забележат.

Следвайки извивките на реката, се насочихме на изток към Ричмонд; по едно време Амелия се провикна, че е забелязала дим. Обърнахме погледи на югозапад и видяхме как откъм Моулзи се издига стълб черен дим. Артилерията не млъкваше. Марсианците, движещи се бързо в околностите на Съри, представляваха трудна мишена, ето защо градовете, към които приближаваха, оставаха беззащитни.

Не след дълго дим започна да се издига и над Кингстън, Сърбитън и Ешър. Скоро след тях и над Туикнам… на края забелязахме и един от мародерите. Движеше се бързо по улиците на Туикнам на не повече от миля от нас. Виждахме как огненият лъч на оръдието му шари необезпокояван на всички страни, а в същото време артилерийските снаряди безуспешно се опитваха да уцелят врага и попадаха винаги на не по-малко от стотина стъпки от хищната машина.

Появи се и втори марсиански триножник, който крачеше бързо по посока на Хаунслоу. След него — трети, на юг по посока на горещия Кингстън.

— Едуард, мили… бързай! Още малко и ще ни стигнат!

— Не мога по-бързо! — извиках аз и вече се питах дали не е време да приближим брега.

Мистър Уелс се добра до мен и се настани на седалката до едното от греблата. Улови го и само след миг установихме бърз синхрон.

За щастие в момента марсианците не се интересуваха много какво става в реката. Основната им цел бяха градовете и артилерийските позиции. Съдейки по неспирните експлозии край нас, разбрах че по-отдалечените от нас оръдия отдавна са замлъкнали. Едва тогава до нас стигна звукът, който винаги ме хвърляше в най-голяма тревога. Жителят на Марс, който водеше машината си към Кингстън, нададе рев… който лекият бриз довя до нас. Марсианецът от Туикнам го поде и скоро от всички посоки се разнесоха гласовете и на останалите. Тук, на Земята, техният вой звучеше по-гърлено и проточено… така или иначе съмнение нямаше — това бяха жестоките провлачени сирени на марсианци, които искат храна.