Кристофър Прийст
Машината на пространството (122)

V

Към пладне се бяхме справили вече с четирима марсианци: трима от тях бяха в бойни машини, а четвъртият — в контролната кабина на една от многокраките коли. Всяка атака се провеждаше без риск за живота ни и всеки път чудовището оставаше смаяно от неочакваността на нападението. Нашата дейност обаче не остана незабелязана, многокраката кола например открихме по пътя й към триножника, поразен от нас при Туикнам. От това заключихме, че марсианците имат някакъв начин да се свързват помежду си. Мистър Уелс изказа предположението, че това може да е телепатична връзка, макар че ние с Амелия, които бяхме свидетели на високото ниво на развитието на науката на Марс, бяхме сигурни, че връзката се осъществява чрез технически средства; изглежда, нашите атаки бяха предизвикали сериозно раздвижване в редиците на марсианците. Докато кръстосвахме долината, забелязахме няколко бойни машини, които идваха насам откъм Лондон, и разбрахме, че този ден няма да усетим недостиг от мишени.

След ликвидирането на четвъртия марсианец Амелия предложи да спрем за почивка и да изядем сандвичите, които беше приготвила. По това време все още не бяхме се отдалечили от бойната машина, която току-що бяхме унищожили.

Последната ни атака се отличаваше от предишните. Пред нас в началото на Ричмонд парк стърчеше неподвижно друга кула, извърната на югоизток. Трите й дълги крака стояха събрани един до друг, а механичните й пипала бяха свити; предположихме дори, че вътре няма никой. Докато се подготвяхме и кръжахме над съоръжението, през един от многото отвори зърнахме огромно безизразно око, което гледаше втренчено по посока на Кингстън.

Спокойно подготвихме атаката си и натрупал вече известен опит, успях да пусна гранатата съвсем точно. Тя избухна в кабината на чудовището, няколко метални листа се откъснаха от стената и вероятно пилотът беше убит на място. Обшивката на енергийния източник обаче, изглежда, беше останала непокътната. Макар и леко наклонена, кулата продължаваше да стои на дългите си крака, а от вътрешността излизаше стълб зеленикав дим, но само толкова.

Мистър Уелс отведе Машината на пространството на безопасно разстояние и я спря малко над земната повърхност. Единодушни бяхме, че не бива да напускаме четвъртото измерение — зеленикавият дим ни караше всеки миг да очакваме енергийният източник да избухне.

И така, спрели в подножието на повредения гигант, бързо изядохме сандвичите си — това сигурно беше най-необикновеният пикник, устройван някога в околността на парка.

Тъкмо се готвехме да потеглим, когато мистър Уелс насочи вниманието ни върху появилата се нова бойна машина. Тя се движеше с голяма скорост и вероятно идваше да провери какво се е случило с нейния колега.

Намирахме се на безопасно разстояние, но въпреки това издигнахме Машината на пространството във въздуха и се приготвихме за бързо нападение.

Увереността в собствените ни сили ставаше все по-голяма; зад гърба си имахме четири успешни опита. Сега обаче, издигнати високо над парка, забелязахме, че новата машина приближава с готово за стрелба оръдие и извадени за бой дълги пипала. Нямаше съмнение, че нейният пилот знаеше, че наблизо има някой, който успешно атакува, и беше решил да се защищава.

Стояхме встрани и наблюдавахме как новодошлият приближи кулата и започна да изучава повредите.

— Мистър Уелс, бомбардираме ли? — попитах аз. Той не бързаше да отговори и забелязах как челото му се сбърчи над предпазните очила.

— Онова създание там е много бдително — каза той на края. — Не бива да рискуваме да попаднем в обсега на огнения лъч.

— Тогава да потърсим друга цел — подканих го аз.

Въпреки това останахме още известно време да наблюдаваме какво ще стане с надеждата, че марсианецът ще отслаби наблюдателността си и ще успеем да атакуваме. За съжаление дулото на оръдието му заплашително се въртеше във всички посоки, а пипалата се свиваха и разпущаха неспокойно дори когато пилотът разгледа внимателно какво се е случило вътре в машината на другия.

Най-сетне, макар и неохотно, извихме Машината и потеглихме на запад. Ние с Амелия няколко пъти се обръщахме назад, да видим какво прави вторият марсианец. Намирахме се вече на повече от половин миля от мястото, когато в резултат от експлозията на нашата граната обшивката на енергийния източник вероятно не бе издържала и от платформата на ударената кула бликна силна зелена светлина… Втората кула политна назад и се сгромоляса сред парка.

Ето как благодарение на добрия късмет успяхме да ликвидираме и петото чудовище от Марс.