Кристофър Прийст
Машината на пространството (37)

V

Щом се озовахме на улицата, веднага си дадохме сметка, че вътре беше по-топло, факт, който ни вдъхна още малко спокойствие. Бях се страхувал, че марсианците обикновено живеят при по-ниска температура, но помещението се оказа отоплено до съвсем приемлива за нас температура. Не ми се искаше да спя в обща спалня, още по-малко бих го искал за Амелия, но вероятно трябваше да се примирим с това, важното беше, че ще можем да спим на сравнително топло и удобно място.

Не се наложи да вървим дълго. Марсианците пред нас прекосиха едно кръстовище, настигнаха друга по-голяма група, идваща от друга посока, след което влязоха в една от близките сгради. Светлината от непрестанно въртящите се кули даде възможност да видим, че архитектурният й стил беше далеч по-прост. Прозорците й бяха осветени, а когато се приближихме, доловихме отвътре оживление и шум.

Амелия задуши преувеличено жадно.

— Надушвам храна — каза тя. — А чувам и тракане на съдове.

— А пък аз долавям прояви на разумно поведение — обадих се аз.

Така или иначе настроението ни значително се подобри и макар почти незабележимо, усетих, че Амелия споделя моето чувство на слаба надежда.

Добили кураж от посещението в предишната къща, приближихме сградата без особени колебания, смело прекрачихме прага и влязохме в голямо, ярко осветено помещение.

Веднага стана ясно, че не сме попаднали отново в спалня. Вътре, успоредно една до друга, бяха наредени дълги маси, около които седяха множество, очевидно пируващи марсианци. Масите бяха отрупани със съдове с храна, а въздухът беше наситен с изпарения и тежка миризма. Отвсякъде се носеха гласове на марсианци. В далечния край на залата се намираше кухнята, където дванайсетина роби разсипваха храна от големи съдове в метални чинии и после ги нареждаха върху тезгях пред входа на кухнята.

Групата, след която вървяхме, се отправи натам и всеки от тях си взе чиния.

— Амелия, край на мъките ни — възкликнах аз. — Тук има достатъчно храна.

— При условие, че можем да я ядем, без да се страхуваме.

— Имаш пред вид, че може да е отровна?

— А откъде ще знаем, че не е? Ние не сме марсианци, пък и храносмилателната ни система е приспособена за други храни.

— Нямам намерение да умирам от глад само защото не мога да се реша. А освен това ни наблюдават.

Това беше напълно вярно, защото ако можехме да останем незабелязани в спално помещение, явната ни нерешителност тук привличаше вниманието. Улових лакътя на Амелия и я побутнах към тезгяха.

Толкова гладен се чувствах през целия ден, че ми се струваше, че ще мога да погълна каквото и да е. По-късно обаче глождещият ме глад бе стихнал и беше заместен от леко гадене; сега желанието ми да ям съвсем не беше така силно, както очаквах. Още повече че щом приближихме тезгяха, стана ясно, че въпреки изобилието от пълни съдини, пред нас имаше твърде малко неща, които поне на вид ставаха за ядене. Изненадах се от неочакваната си придирчивост. Почти всички храни бяха течни или кашести и бяха насипани в супници или купи. По всичко личеше, че червеникавите треви бяха основна храна, макар по пътя си да бяхме срещнали и големи участъци със зелени насаждения. Тук-там в някои чинии имаше нещо, което приличаше на месо (наглед твърде сурово), а в други бе сложено нещо, подобно на сирене (макар никъде да не бяхме срещнали добитък), няколко стъклени съда, прилични на буркани, бяха пълни с ярко оцветена течност, с която марсианците поливаха храната си като със сос.

— Взимай от всичко по малко — чух тихия глас на Амелия. — Така, ако има нещо, което да е отровно за нас, опасността ще е по-малка.

Ние отрупахме с храна големите, груби метални чинии. Един или два пъти помирисах онова, което слагах, но не само не изпитах удоволствие, а напротив.

С пълни ръце се отправихме към една от най-отдалечените маси, встрани от основната група марсианци.

На масата, на която се настанихме, имаше съвсем малко хора, но въпреки това оставихме чиниите на другия край. От двете страни имаше дълги ниски пейки. Седнахме един до друг и макар никой да не ни обръщаше внимание, бяхме много притеснени.

Хапнахме по малко от всичко: не беше вкусно, но все пак топлата храна беше по-добра от празния стомах.

След малко Амелия се обади тихо:

— Едуард, ние няма да можем да живеем така вечно. Просто досега имахме късмет.

— Хайде да не го обсъждаме сега. И двамата сме твърде изтощени. Ще намерим къде да спим тази нощ, а на сутринта ще правим планове.

— Планове за какво? Как да се крием до края на живота си ли?

Тласкани от спомена за неистовия глад в пустинята, стоически изядохме храната си. Месото не беше по-добро: имаше вид на говеждо, но сладнеше и нямаше никакъв вкус. Дори „сиренето“, което оставихме за на края, беше възкисело.

Въпреки всичко вниманието ни непрестанно се отвличаше от храната към това, което ни заобикаляше.

Вече описах обичайното поведение на марсианците като, общо взето, унило и въпреки шумните разговори, които се чуваха наоколо, в тях нямаше и следа от веселие. По едно време една от жените на нашата маса се наведе напред; опря широкото си чело на ръцете си и видяхме как сълзи обилно се стичат по бузите й. Малко по-късно в отдалечения край на залата някакъв мъж скочи от мястото си и като махаше оживено дългите си ръце, развълнувано заговори нещо със странния си тъничък гласец. После приближи до стената наблизо, заудря я с юмруци и закрещя. Чак тогава хората край него му обърнаха внимание и неколцина от тях се изправиха, наобиколиха го и очевидно се опитаха да го успокоят, но той беше неукротим.

Няколко секунди след това сякаш отчаянието зарази останалите и в залата започна масово ридание, което накара Амелия да ме попита:

— Как мислиш, дали е възможно тук реакциите да са обратни? Искам да кажа, че когато се радват — плачат?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах аз, без да откъсвам поглед от плачещия марсианец. Буйството му трая още известно време, след което, покрил лице с двете си ръце, той напусна залата. Останалите останаха неподвижни, докато той се скри зад вратата, след което с още по-отчаян вид се върнаха и седнаха на местата си.

Пред повечето марсианци на масите стоеше голям стъклен съд, пълен с някаква прозрачна течност, която бяхме взели за вода, но когато я опитах, веднага разбрах грешката си. Макар и освежителна, напитката съдържаше алкохол с висок градус, от който след няколко минути усетих приятно замайване.

Налях и на Амелия, но тя отпи съвсем малко.

— Много е силно — каза тя. — Не бива да губим контрол над себе си.

Налях си още веднъж, но Амелия ме спря. Мисля, че добре направи, защото от поведението на марсианците личеше, че те са твърде опиянени. Станаха по-шумни и по-свободни в поведението си от преди. Някой дори се изсмя, макар че смехът му прозвуча истерично и пронизително. Вече бяха изпити огромни количества от алкохолната напитка, а прислужниците от кухнята изнесоха още пълни съдове. Една пейка падна на пода и седналите на нея се изтърколиха на земята, а няколко марсианки повлякоха двама млади роби от кухнята и ги притиснаха в единия от ъглите; настъпи такава бъркотия, че не можехме да видим какво става. От кухнята излязоха още роби, повечето от тях бяха жени. За наше удивление те не само че бяха съвършено голи, но съвсем спокойно се присъединиха към веселбата на своите господари, прегръщаха ги и ги съблазняваха.

— Струва ми се, че е време да тръгваме — обърнах се аз към Амелия.

Тя остана да ги гледа мълчаливо още няколко минути. Най-сетне промълви:

— Съгласна съм. Всичко това е грубо и противно.

Отправихме се към вратата, без да се обръщаме назад. Разнесе се трясък от още една обърната пейка и от шум на чупене на чаши. От унинието не беше останала и следа.

Тъкмо бяхме стигнали вратата, когато в залата проехтя силен вледеняващ звук, който ни накара да спрем и да се обърнем. Някакво страхотно стържене, толкова силно, че заглуши всички останали шумове в залата, дойде от далечните й ъгли.

Въздействието му върху марсианците беше драматично: всички замряха и се загледаха един друг като обезумели. В тишината, последвала внезапната и груба намеса, проечаха подновените ридания.

— Хайде, Амелия — обадих се аз.

Изтрезнели от случката, побързахме да напуснем сградата, без да разберем какво стана в същност, а и не на шега уплашени.

На улицата имаше още по-малко хора, но светлинните лъчи от върховете на кулите кръстосваха пространството, сякаш искаха да изловят и последните минувачи, които, вместо да се приберат, все още се разхождаха навън.

Поведох Амелия в посока, обратна на тази част на града, където марсианците се събираха, към местата, където се озовахме в началото. Външната страна на нещата обикновено е измамна: макар че не се виждаха светлини и вътре беше съвършено тихо, сградите, покрай които минавахме, не бяха изоставени. Изминахме около половин миля и чак тогава се опитахме да отворим вратата на една от потъналите в мрак къщи. Вътре грееше силна светлина и видяхме, че там имаше друг гуляй. Видяхме… не, не бива да описвам онова, което видяхме. Амелия също не изпитваше желание да бъде свидетел на подобна разпуснатост и бързо се отдалечихме, все още неспособни да се примирим с този нов свят.

Следващия път, когато се престраших да отворя една врата, аз влязох пръв… но мястото беше пусто и празно и каквото и да бе имало вътре, сега всичко бе опустошено от пожар. След това попаднахме на марсианска спалня, в която всички места бяха запълнени. Отдалечихме се, без да вдигаме много шум.

И така от сграда на сграда се мъчехме да открием празно спално помещение; вече мислехме, че никога няма да намерим това, което ни беше необходимо. Най-накрая попаднахме на спалня, в която „хамаците“ бяха празни; влязохме и заспахме.