Кристофър Прийст
Машината на пространството (36)

IV

Вече споменах, че средният марсианец е висок на ръст; но това, което най-много биеше на очи и беше за нас от изключително значение, бе несъмненото им сходство с хората, населяващи Земята.

Да се говори за средния марсианец е точно толкова трудно, колкото и за средния земен жител, защото, макар и кратки, тези първи няколко секунди, през които ние с Амелия оглеждахме обитателите на сградата, бяха достатъчни, за да доловим различията между тях. Сред марсианците имаше и по-високи, и по-ниски от средния ръст, по-дебели и по-тънки, някои бяха с буйни като гриви коси, други — плешиви или започнали да оплешивяват; преобладаващият цвят на кожата им беше червеникав, но при някои беше по-светъл, а при други — по-тъмен.

И след всичко това в общи линии средният марсианец имаше следния вид.

Висок е някъде около шест стъпки и шест инча, с черна или кестенява коса. (Не срещнахме нито червенокоси, нито руси.) Тежи, според земните мерки, около двеста фунта. Широкоплещест е и с добре оформена мускулатура. Лицето му е окосмено с тънки вежди и рядка брада. Някои от мъжете са добре обръснати, но общо взето, това е рядкост. Обикновено марсианецът е с големи неестествено бледи и раздалечени очи. Носът е плосък и широк, а устата — много месеста.

На пръв поглед лицето на марсианеца смущава с привидната си грубост и липса на емоционалност; по-късно, когато влязохме в по-близък контакт с тези така прилични на хора същества, и аз, и Амелия се научихме да долавяме промените в лицата им, макар че никога не бяхме сигурни какво точно означават.

(Моето описание тук е на марсианеца гражданин. Робите бяха от същата раса, но поради лишенията, на които бяха подложени, повечето от тях бяха мършави и недоразвити.)

Марсианките, в стаята имаше и жени, и деца, бяха съвсем като земните жителки, по-слаби физически от мъжката част на населението. И въпреки това почти всяка марсианка беше по-едра от Амелия, която, както вече стана дума, беше сравнително висока за земните стандарти. На Марс не срещнахме жена, която да се нарече хубава, но не мисля, че това качество имаше някакво значение тук. Почти нямаше случай да усетим, че на Марс ценят жените за физическите им качества.

Децата, които видяхме, почти без изключение бяха мили като всички хлапета. Личицата им бяха кръгли и будни, все още лишени от грубостта на възрастните. Държаха се както земните деца, шумно и палаво, но възрастните сякаш никога не се дразнеха, а напротив, прощаваха им всичко великодушно. Често ни се струваше, че децата са едничкият извор на радост в този свят — да се смее възрастен можеше да видиш само в детска компания.

Споменавам тези особености за живота на Марс, които първоначално не ми направиха впечатление, но с течение на времето ставаха все по-ясни за нас. Аз не мога и да си представя раса, която така цялостно да бъде потъпквана и измъчвана като марсианците.

Атмосфера на униние цареше и в помещението, в което влязохме за първи път с Амелия, и може би именно това униние ни спаси. Типичният марсианец, когото описах преди малко, е така ангажиран с вътрешната си трагедия, че е почти напълно откъснат от света около него. С нищо друго не мога да си обясня факта, че ние с Амелия можехме да се движим свободно из града, без да привлечем ничие внимание. Дори в онези първи няколко минути, когато очаквахме да чуем вик на изненада и тревога в резултат на нашето присъствие, само няколко души ни удостоиха със съвсем бегли погледи. Не мога да си представя, че появата на марсианец в който и да е град на Земята ще предизвика подобна реакция.

Вероятно на всеобщото униние се дължеше и почти пълната тишина, която цареше в стаята. Един или двама от марсианците говореха тихо, но останалите стояха или седяха в пълно мълчание. Няколко деца тичаха наоколо под погледите на своите родители и това беше единственото движение в помещението. Гласовете на разговарящите бяха много странни — пискливи, но мелодични. Разбира се, не можехме да разберем думите, нито общия смисъл на разговора им, макар че докато говореха, марсианците твърде оживено ръкомахаха — с една дума, гледката на тези грамадни, грозни хора, с гласчета, които звучаха във фалцет, ни обърка твърде много.

Стояхме с Амелия до вратата, не смеехме да предприемем каквото и да било; хвърлих един поглед към нея и изведнъж видът на лицето й, уморено, мръсно, но прекрасно, ме накара да си спомня за всичко онова, което ми беше познато и близко. Тя също ме погледна; напрежението от последните два дена беше оставило трайни следи в израза й, но въпреки това тя ми се усмихна и усетих как пръстите й се вплитат в моите.

— Та те са съвсем обикновени хора, Едуард.

— Страхуваш ли се все още?

— Не съм сигурна… изглеждат безобидни.

— Щом те могат да живеят в този град, тогава ще можем и ние. Само трябва да разберем всекидневието им и да правим същото. Като че ли не ни взимат за чужденци.

Но точно в този момент група марсианци станаха от хамаците и с рязката си походка се насочиха към нас. Дръпнах Амелия и през коридора я изведох вън на улицата с неспирно сновящите светлини. Прекосихме и застанахме на отсрещната страна, за да видим какво ще правят марсианците.

Миг по-късно групата се показа на входа и без дори да ни удостоят с поглед, марсианците се отправиха в посоката, в която се бяха загубили другите. Почакахме минута-две и ги последвахме.