Кристофър Прийст
Машината на пространството (62)

IV

Нямаше никакъв смисъл да се упреквам в липса на предвидливост. Невероятната машина се движеше с близо двадесет мили в час и с всяка измината минута увеличаваше скоростта, въздухът свистеше край ушите ми и развяваше косите ми. От очите ми се стичаха сълзи.

Кулата, скрита доскоро в скалите до нас, се движеше на няколко ярда напред, но и ние не изоставахме. Имах възможност да я наблюдавам и да разбера как се осъществява необичайната й походка. Всъщност движението на краката не беше нищо повече от увеличен вариант на краченето на колите на Марс, просто беше твърде необичайно поради огромните размери на металните стълбове. При по-голяма скорост до земята никога не се допираха повече от два крака и то само за някаква част от секундата. Тежестта на машината непрекъснато се прехвърляше от крак на крак, докато другите два се изнасяха напред. В резултат платформата леко се олюляваше, но равномерността на движението показваше, че под самата платформа е инсталирано приспособление, което поема разликите, причинени от неравностите на терена. Капнал на необичайното си място, съвсем не се чувствах в безопасност, но така здраво се бях вкопчил в перилата, че вече трудно нещо можеше да ме свали на земята.

В най-напрегнатия момент се проклинах за това, че не бях се сетил за възможността и кулите да се движат. Вярно е, че до този момент не бях ги виждал да се движат, но и всичките ми предположения относно тяхната функция се оказаха погрешни.

Разгънати в широк фронт, кулите крачеха с все по-голяма скорост.

Най-отпред вървеше редица от бойни коли.

От двата й фланга имаше по четири кули. Зад тях на близо половин миля разстояние вървеше втора редица от около десет коли. Всички останали машини, включително и моята кула, в която се бях вкопчил яко, се движеха най-отзад в свободен ред. Носехме се с такава скорост, че краката вдигаха облаци пясък и ситни камъни, а прахолякът зад бойните машини щипеше лицето ми. Моята кула се движеше все така плавно, а машината в нея жужеше равномерно.

След около минута скоростта ни почти се изравни с тази на парната машина и се задържахме на нея. Вече и дума не можеше да става за бягство от кулата; единственото, което ми оставаше, беше да стоя изправен, за да не отхвръкна от мястото си.

А това за малко не се случи, когато най-неочаквано почти до самите ми крака се отвори някакъв капак! Едва успях да отскоча встрани, благодарейки мислено на равномерното движение на машината, и с нямо удивление наблюдавах как от отвора се подава огромен метален уред, прикрепен на влизащи една в друга тръби. Чак когато профуча на няколко инча от лицето ми, с ужас забелязах, че това е цев на огнедишащото оръжие. Едва когато се издигна на повече от осем стъпки над покрива, цевта спря движението си нагоре.

Без да намалят скоростта, всички кули пред нас се въоръжиха по този начин и цялата група ми напомняше на галопиращ кавалерийски отряд.

Прахолякът, вдигнат от водещите машини, биеше в очите ми и полузаслепен можех да видя само двете най-близки до нас кули. В един миг колите от предната линия трябва да се бяха разделили наляво и надясно, защото без всякаква видима причина прахолякът изчезна и можех по-спокойно да виждам какво става напред.

Благодарение на отклонението на колите отпред се бяхме озовали в предната линия.

Срещу нас през пустинята напредваха машините на неприятеля. И то какви машини! Броят на ниските бойни коли беше относително малък. По-голяма част от защитниците настъпваха самоуверено на своите кули. Просто не можех да повярвам на очите си. Те бяха високи може би над стотина стъпки и пред тях нашите кули изглеждаха като дребосъци.

От най-близките кули ни отделяше по-малко от половин миля и с всяка измината секунда разстоянието се стопяваше.

Изумен наблюдавах как леко пристъпваха тези невероятни титани. Над трите крака се намираше не обикновена платформа, а сложно съоръжение с огромни размери. Стените му бяха обсипани с апарати с непонятна за мен функция, а на мястото на тъмното овално стъкло, огряна от слънчевата светлина, проблясваше сложна система от илюминатори. Отстрани на основния корпус се размахваха заплашително подрънкващи, съставени от много елементи ръце, досущ като пипалата на ремонтното паякообразно устройство, а от мястото на свързване на отделните елементи на краката при всяка стъпка излитаха зелени пламъци.

Още миг и щяха да връхлетят върху нас. Една от кулите вдясно от моята даде изстрел с огнедишащото си оръдие, но не уцели. В следващата секунда повечето от кулите край мен откриха огън срещу гигантските защитници. Забелязах няколко точни попадения, в резултат на които по корпуса на няколко вражи кули избухнаха пламъци, но нито една от поразените машини не падна. Поклащайки се леко, те настъпваха упорито към нас, без да спират огъня, а тънките им метални крака грациозно пружинираха по каменистата почва.

Изведнъж усетих как по цялото ми тяло преминаха тръпки и над главата ми се разнесе пукот. Вдигнах очи и видях около дулото на оръдието странно сияние. Очевидно моята кула също се присъедини към стрелбата. За този кратък миг, в който погледнах нагоре, вражеските машини пресякоха нашия фронт и кулата, на която се намирах, рязко зави надясно.

Започна поредица от маневри и атаки, отстъпване и ново нападение, които ме хвърлиха в панически страх и в същото време бях поразен от дяволските възможности на тези машини.

Преди малко сравних нашата атака с кавалерийско нападение, но скоро можах да се уверя, че това е било само началото на истинската битка. Трите крака на гигантите вършеха много повече работа от просто придвижване напред; при близък огън те осигуряваха маневреност, която не мога да сравня с нищо, което познавам.

Моята кула се включваше в атаката наред с всички останали. Както пилотите на другите машини, и моят пилот местеше кулата от място на място, въртеше платформата, сваляше общата височина, издигаше я рязко, стреляше и през цялото време не губеше равновесие.

Огнедишащото оръдие не спираше да изстрелва смъртоносната си енергия и в този хаос от кули, които се въртяха, сякаш танцуваха някакъв кошмарен танц, огнени потоци, насочени към бронираните платформи, раздираха небето. Защитниците вече не пестяха изстрелите си: бойните коли се въртяха в бъркотията и сипеха смъртоносни изстрели с ужасяваща точност.

Битката беше неравна. Кулите, на чиято страна по неволя се намирах и аз, бяха не само с по-малки размери, но и значително по-малобройни. На всяка от тях се падаха по близо четири вражи гиганта, чиито изстрели ставаха все по-точни. Една по една по-ниските кули падаха поразени; някои избухваха, други просто се огъваха и още повече затрудняваха и без това рискованото движение по бойното поле. Сега чак разбрах колко много е застрашен животът ми и ако битката продължеше със същото съотношение на силите, то смъртта ми беше просто въпрос на секунди.

Ето защо изпитах огромно облекчение, когато забелязах, че моята кула завива и напуска бързо центъра на битката. В целия този хаос на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се държа здраво, но щом непосредствената опасност отмина, установих, че целият се треса от страх.

За съжаление нямах време да дойда на себе си. Наместо изобщо да се оттегли, кулата заобиколи биещите се и се присъедини към други две кули от своя отряд, които се бяха отдалечили по същия начин. Без да спират, трите кули се насочиха към бойното поле, от което разбрах, че маневрата беше просто предварително подготвено преразпределение.

Наредени в редица, трите кули се насочиха към най-близкия до нас гигантски защитник. Трите оръдия откриха едновременно стрелба, лъчите им бяха концентрирани в горната част на лъскавата машина. Почти веднага се разнесе гръм от експлозия и кулата под прицел се завъртя неовладяемо, след което се сгромоляса, размахвайки металните си крайници във въздуха.

Така се развълнувах от тази чудесно проведена атака, че изведнъж усетих как викам от възторг!

За съжаление битката не се решаваше от елиминирането на един от противниците, факт, който чудовищата пилоти явно добре разбираха, защото, без да се бавят, се насочиха към следващата си жертва.

Те за втори път атакуваха в гръб и щом лъчите бяха пуснати в действие, следващият защитник беше отстранен също така блестящо, както и предишният.

Подобен късмет не продължава дълго. Едва втората вража машина беше паднала и пред нас се изправи трета. Вниманието на нейния пилот обаче явно вече беше насочено към нашата група и щом се спуснахме в нова атака, гигантската кула отговори с огън.

Онова, което последва, стана за няколко секунди, но въпреки това мога да го опиша подробно, сякаш е траяло дълги, дълги минути. Вече споменах, че атакувахме в редица; кулата, на която се намирах, беше най-отдясно. Ударът на вражето оръдие попадна с най-голяма сила върху средната от трите кули и тя мигновено експлодира. Силата на изстрела обаче беше толкова голяма, че ако не бях спрян от ствола на оръдието, положително щях да изхвръкна от перилата. Моята кула пострада от ударната вълна, което веднага пролича от накланянето й, и здраво уловен за цевта на оръдието до мен, всеки момент чаках да се сгромолясам долу.

Третият член на нашата група не беше пострадал и насочи неспирния си огнен лъч към горната част на защитника, бързо приближи към него, но за съжаление без никакъв резултат. Атаката беше отчаяна и чудовището, което пилотираше кулата, вероятно беше съвсем наясно за неминуемата си гибел. Вражата кула отговори с изстрел от огнедишащото си оръдие, а нашата кула се хвърли самоотвержено в краката на врага. В мига, в който се докоснаха, мощен електрически заряд се освободи и двете машини се сгромолясаха на земята, докато краката им не спираха да се движат, макар и във въздуха.

Единствената ми грижа по време на техния двубой беше как да спася живота си и здраво се вкопчих в механизма, поддържащ оръжието на моята кула, докато самата тя напусна полесражението.

Първият шок от повредата бързо премина и пилотът, съобразителен и жесток, успя да овладее люлеенето. Бясното препускане на машината намаля и с относително по-равномерна крачка, напълно достатъчна да ме изхвърли от мястото ми, кулата заподскача, отдалечавайки се от битката.

След минута мястото на бойните действия, които все още продължаваха, беше на половин миля зад нас и част от напрежението, натрупало се в мен, започна да отслабва. Едва сега си дадох сметка, че освен лекото жужене на моторите и подрънкваното на поразените метални части цялата битка беше преминала в пълно мълчание.

Нямах представа до каква степен е повредена машината, но винаги когато тежестта се пренесеше върху един от краката, се разнасяше стържене, което не бях чувал преди. Това надали беше единствената повреда, защото имах чувството, че и мощността на захранващото устройство беше намаляла. Използували бяхме момента на сблъскването на двете кули, за да напуснем бойното поле, но сега скоростта на моята кула значително беше намаляла. Не можех да определя точно как се промени скоростта, освен по стърженето в повредения крак, което се чуваше на все по-редки интервали, а и въздухът не свистеше вече край ушите ми.

В началото на битката се намирах много по-близо до очертанията на града, за което бях много благодарен на моята кула, но сега се отдалечавахме по посока на гъсто обрасъл с червени треви бряг.

Сега за мен най-важно беше да успея да напусна мястото, на което бях „кацнал“. Подозирах, че чудовището, което управляваше, щеше да иска да поправи кулата. При това положение нямах никакво желание да съм наблизо. Докато платформата беше в движение, не можеше и да се мисли за бягство.

Най-неочаквано усетих някаква тежест на лявата си ръка и едва когато я погледнах, осъзнах, че откакто кулата беше потеглила, за да вземе участие в битката, не бях се сещал за чантата на Амелия. И досега не мога да си обясня как в бъркотията и вълнението си не бях я изпуснал, сигурно бях я стискал инстинктивно. Преместих я внимателно в дясната си ръка и изведнъж се сетих за острието, което бях прибрал в нея. Помислих, че няма да е далеч моментът, когато ще ми потрябва и го извадих от чантата.

Кулата се движеше вече много по-бавно и в момента спокойно крачеше из някаква нива със зелени растения, обилно прорязана от напоителни канали. На не повече от двеста ярда виждах алената стена от избуяли треви, в чието подножие робите, облени в сок, сечаха растенията.

Хората тук бяха много повече отколкото бях виждал в околностите на Града на опустошението, и накъдето и да се обърнеше човек, виждаше десетки приведени нещастници, нагазили в калта. Пристигането ни не остана незабелязано. Много от хората хвърлиха по един поглед назад по посока на кулата, след което бързо извърнаха глави към работата си.

Разваленият крак вдигаше страхотен шум и винаги когато трябваше да поеме тежестта на корпуса, се разнасяше пронизително стържене, от което разбрах, че няма да можем да пътуваме още дълго. Най на края кулата спря и трите крака се заковаха в земята, леко разкрачени.

Наведох се над ръба на покрива, за да разуча има ли някаква възможност да се спусна по единия от краката долу. Сега, когато вълнението от боя беше попреминало, се опитах да преценя обстановката по-трезво. По време на битката бях силно развълнуван от тръпката на борбата, стигнах дори дотам, че в един миг изпитах възхищение от смелостта, с която малкият отряд се хвърли срещу превишаващия го по численост и мощ противник. Но в поведението на чудовищата не може да има нищо добро; нямах място в тази борба между чудовища и фактът, че по силата на случайността се озовах на страната на една от враждуващите групи, не можеше да ме изкуши да изпитам, макар и временно съчувствие към тях. Създанието, което беше ръководило моята кула по време на битката, спечели със смелостта си моето уважение, но докато стоях на платформата, типичните за него зверска жестокост и малодушие не закъсняха да се проявят.

Над главата ми отново се разнесе стържещ звук и разбрах, че огнедишащото оръдие стреля.

Помислих, че някоя от вражите бойни машини ни е последвала, но щом видях накъде е насочен смъртоносният лъч, разбрах, че съм се лъгал. Далеч вдясно, откъм аленочервените треви, бликнаха пламъци и дим.

Няколко роби се строполиха в калта, пометени от огнения лъч.

Чудовището не се задоволи с няколко жертви, а обходи с огнения език целия фланг на стената от растения.

Пламъците лумваха и се разгаряха, помитайки хора и треви. Там, където зловещият огън докосваше локвите със сок, избухваха кълба черен дим. Разбирайки по писъците на своите събратя какво става, робите се опитваха да избягат, но размекнатата кална почва, в която работеха, задържаше краката им и ги спъваше. Много от хората се просваха на земята, но други биваха покосени от огъня.

Тази нечувана жестокост продължаваше вече две-три секунди, когато не издържах и се намесих, за да сложа край на бясното изтребление.

В мен се надигна необуздаема вълна от омраза и злоба към чудовището в кулата; и през ум не ми мина да обмислям дали имам право да се намеся или не. Безподобното създание под мек с хладна решителност изливаше злобата си върху безпомощните хора.

Поех дълбоко въздух и извърнах очи от ужасната гледка. Опитвайки се да преодолея отвращението си, посегнах към дръжката на металната врата в покрива на кулата, натиснах я, но без успех — сякаш беше закована.

Хвърлих поглед през рамо. Огненият лъч неумолимо пълзеше по стената от червени растения и събираше кървавата си реколта. Няколко души, тези, които бяха най-близо до жестоката кула, ме бяха забелязали и докато се опитваха да изгазят коварната кал, махаха с ръце нагоре.

Ръчката на вратата беше различна от всички дръжки, които бях виждал до тогава на Марс, но бях твърдо убеден, че механизмът на отваряне не може да бъде много сложен, защото чудовището трябваше да може лесно да го освободи с и без това тромавите си пипала. И внезапно осенен от някакво гениално хрумване, извих ръчката в посока, в която на Земята обикновено заключваме.

В същия миг дръжката спокойно се завъртя и вратата се отвори.

Почти цялата вътрешност на кабината беше запълнена от тялото на отвратителното същество; противният сиво-зелен мехур пулсираше, лъскав, сякаш покрит с пот.

Погнусен до дъното на душата си замахнах и забих острието право в центъра на гърба. То потъна, но когато го извадих, за да ударя втори път, забелязах, че не е проникнало в гъбестата плът на чудовището. Забих острието още веднъж, но резултатът беше същият.

Макар ударите да не причиниха никаква рана, обитателят на кабината ги беше усетил. От подобната на човка уста най-напред се разнесе жесток вой и преди да успея да се предпазя, едното от пипалата се протегна светкавично и обви гърдите ми.

Заварен неподготвен, залитнах и се строполих вътре — озовах се притиснат между металната стена на платформата и тялото на уродливото създание!

Ръката ми с ножа беше свободна и започнах отчаяно да забивам острието му в обвитото около мен пипало. Чудовището ревеше дрезгаво от болка, а може би и от страх. Най-после ножът ми вероятно бе започнал да попада в целта, защото усетих, че примката около гърдите ми леко се разхлабва. Второ пипало се надигна към мен, но успях навреме да нанеса смъртоносен удар върху първото, то падна встрани и от раната бликна силна струя кръв. Второто се уви около ръката, с която държах ножа и преди да се сетя да го прехвърля в другата, почувствах, че за миг се парализирах от страх. Сега вече знаех къде е уязвимото място на пипалата и ми трябваха само няколко секунди, за да го отсека.

Придърпан малко по малко от пипалата и собствените си яростни движения, се озовах в центъра на платформата, пред самото лице на чудовището.

В този момент имах чувството, че цялата кабина е пълна с пипала — десет или дванадесет, извиващи се крайника се увиваха около мен. Не мога да опиша колко противно беше докосването им. Всеки един от тях беше сравнително слаб, но сега, когато ме блъскаха и мачкаха едновременно, имах усещането, че съм попаднал в змийско гнездо. Приличната на човка уста се отваряше и затваряше пред лицето ми, като в същото време издаваше пронизителен вой от болка или гняв; в един миг тя успя да захапе крака ми, но нямаше сила дори да разкъса плата на панталона.

Над всичко това бяха очите — онези широки, безизразни очи, които улавяха всяко мое действие.

Положението стана много сериозно: двете ми ръце бяха здраво приклещени и макар все още да стисках отчаяно острието, не бях в състояние да го използувам. Затова пък започнах да ритам право в лицето отпред, целейки се в основата на пипалата, в пищящата уста, в големите кръгли очи… във всичко, до което можех да достигна. Най на края ръката ми с ножа се поосвободи и започнах да нанасям удари, където сваря.

Това беше повратен момент в нашия двубой, защото усетих, че оттук нататък предимството е на моя страна. Предната част на тялото беше твърда на пипане и следователно тук ножът можеше да помогне. От всеки удар, който нанасях, бликаше кръв и скоро подът на платформата заприлича на под на кланица — сред потоци кръв се търкаляха накълцани пипала, а във въздуха се носеха ужасяващите писъци на умиращото чудовище.

Най-после успях да забия острието точно между очите и с един последен немощен писък уродливото създание издъхна.

Пипалата се отпускаха и едно по едно плясваха на пода, през широко отворената клюноподобна уста се разнесе отвратителна воня, а едрите незащитени очи застинаха втренчени някъде далеч, отвъд тъмното овално стъкло на платформата.

Погледнах през стъклото и като през мъгла забелязах, че кръвопролитието долу също е спряло. Растенията вече не горяха, макар тук-там все още да се вдигаха стълбове дим и пара, а оцелелите роби с труд се измъкваха от лепкавата кал.