Робърт Дугони
Всички виновни (9)

9.

Адвокатска кантора „Фостър и Бейн“, Сан Франциско

Слоун слезе от асансьора и бързо закрачи през фоайето, обзаведено с италиански мрамор, персийски килими, кожени кресла и произведения на изкуството по стените. Подобна обстановка посрещаше клиентите на всеки от петте етажа на „Фостър и Бейн“; скъп декор, напълно подхождащ на кантора с близо хиляда адвокати, носещи годишни приходи от 330 милиона долара, в клонове из целите Съединени щати, Европа и Хонконг.

Слоун закъсняваше; полицаите се бяха забавили. Когато дойдоха в апартамента му, не проявиха особен интерес, зададоха му само задължителните въпроси, от което стана ясно, че разследването ще приключи дотам. Слоун нямаше представа кой е разбил апартамента му и тъй като нищо ценно не беше откраднато, дори ролексът му, едва ли можеше да се извлече някаква информация от заложните къщи. Изтърпя досадната процедура, защото знаеше, че първият въпрос, който задават застрахователите, е дали потърпевшият е подал жалба в полицията. Сега, след като случаят бе регистриран, трябваше да подаде молба за покриване на щетите, а държеше застрахователната полица в кабинета си.

Часът наближаваше единайсет и в кантората кипеше работа. Това означаваше, че всеки ще се интересува какво човек, който за пръв път от пет години си взема отпуск, прави тук. Слоун реши да не се впуска в подробности и да казва, че просто иска да свърши нещо малко, преди да се махне от града.

Мина покрай рецепцията на двайсет и деветия етаж, зад която се откриваше гледка към залива на Сан Франциско, от Ейнджъл Айлънд до моста „Бей“, и надникна зад ъгъла. Коридорът беше празен, но от кабинетите се чуваха гласове — съдружниците уреждаха „тарифни часове“. По-ценни от златото, тарифните часове бяха мярка за продуктивността на съдружниците и съпричастността им към фирмата — да не говорим за парите, които смъкваха от клиентите.

Тина Скоколо го хвана, когато минаваше покрай остъклената й кабинка.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Прозвуча по-скоро раздразнено, отколкото любопитно.

Слоун постави пръст пред устните си, без да забавя крачка, вперил поглед към заветната си цел в края на коридора — вратата на ъгловия си кабинет.

— Няма ме. Не си ме видяла.

Тя излезе иззад стъклото, когато Слоун я подминаваше.

— Да разбирам ли, че не сме водили този разговор? — извика след него.

— Да. Няма ме.

— Куцаш.

Той отвори вратата на кабинета си, направи половин крачка напред и се закова на място като турист пред червеното въженце около музеен експонат. Втренчи се в табелката с името си на стената: „Г-Н ДЕЙВИД СЛОУН“.

Не позна собствения си кабинет. Материалите, трупани от близо четиринайсетгодишна адвокатска практика, бяха изчезнали като с магия. На мястото на купищата жалби, бележници и съдебни експонати, които се бяха въргаляли по ъглите с години, имаше само две саксии с фикуси. За пръв път забеляза, че кафявият килим имал мотив на сивкави ромбчета. Няколко листове бяха подредени на скромна купчинка върху бюрото до кутията му за входяща поща, която беше празна. Последният път, когато си спомняше да е виждал дъното на кутията, бе в първия му работен ден. Слоун се почувства едновременно насилен и освободен. Като при повечето адвокати купищата боклуци му действаха успокояващо, той се обгръщаше с тях като с одеяло. Сега не си спомняше защо тези документи са били толкова важни и се почувства, сякаш от плещите му е паднал огромен товар.

— Тина?

— Извинявай — извика тя в отговор, — не те чувам. Нали те няма.

Той се усмихна и влезе, прокара ръка по бюрото си, надуши миризма на лак и лимонов ароматизатор. Дори беше изправила абстрактната картина над шкафа, до стената с дипломите му. Там видя и друго — бяха сложили статията в рамка и я бяха закачили между сертификатите, сякаш по неизвестна причина са искали да я скрият. Заглавието тръбеше арогантно: „Най-добрият адвокат в Сан Франциско“.

Снимката му отдолу — онази, която Патриша Хансън бе ударила в гърдите му — беше по-зле и от заглавието, ако изобщо бе възможно. Бяха го монтирали до масивна маса, наклонен напред като кулата в Пиза. Беше се подстригал наскоро и косата му стърчеше на места като бодли на таралеж, а от гела, нанесен в последната минута, изглеждаше не кестенява, а катраненочерна, замазана като на пластмасова карнавална маска. Светлината от матовия прозорец хвърляше сенки като коловози на черен път върху изпъкналите му брадичка и скули и го състаряваше с десет години. Изглеждаше на четирийсет и седем. Тъмният тен, рунтавите вежди и пълните му устни обикновено смекчаваха чертите му, но с мрачните сенки и стоящата като пластилин коса лицето му бе като на злодей от комиксите.

В тон с помпозното заглавие и снимката, статията беше хвалебствено слово за „най-способния адвокат по дела за причинена по небрежност смърт в Сан Франциско“. Боб Фостър бе настоял Слоун да даде интервю — адски досадно — и засипа репортера с цитати, целящи привличане на повече клиенти в кантората, разсейващи и най-малката надежда, че Слоун може да притежава дори частица скромност. След публикацията той имаше чувството, че всички го гледат като извънземен. Делата му се удвоиха и трябваше да се откаже от всяка надежда за постигане на споразумение по някои от тях. Клиентите му твърдо вярваха в шансовете си за успех, а колегите му от противната страна се съревноваваха кой ще стане адвокатът, бутнал надменния кучи син от високия му пиедестал.

Слоун свали рамката от стената и тъкмо се обърна да я остави на бюрото, когато вратата се отвори и в кабинета му нахлу тълпа адвокати, стажанти и нисш персонал начело с Тина, която закрещя: „Изненада!“ и започна да пръска конфети. Някой наду панаирджийска свирка на ухото му. Тина носеше преполовена торта с две свещи във формата на „1“ и „5“, но при по-внимателно вглеждане Слоун видя, че единицата е грубо издялана от „3“. Шестимата съдружници, които работеха в екипа му, се наредиха около него като деца на училищно тържество, които искат да се покажат пред родителите си, а онези, които все още бяха само кандидати да се включат в „защитната машина на Слоун“, както вече я наричаха, побързаха да стиснат ръката му.

Тина му поднесе тортата. Слоун остави рамката със статията на бюрото и изтръска няколко сини и златисти звезди от раменете си, свали няколко цветни ленти от косата си. Буквите, изписани върху глазурата, приличаха на недовършена кръстословица.

тит

ЖДЕН ДЕН

— Кой има рожден ден?

Тина сякаш не чу въпроса.

— Духни свещичката — нареди; сложи тортата на бюрото и започна да я реже. — Бях запланувала празненството за понеделник, когато каза, че ще се появиш. Извинявай, но това беше най-доброто, което успях да спретна за толкова малко време.

Подаде му картонена чинийка с парче торта.

— Какво става, по дяволите?

С глас, пресипнал от двата пакета цигари, които пушеше на ден, Боб Фостър прозвуча като стар двигател, който се опитва да загрее в студена утрин. С шита по поръчка синя риза с бяла яка, ониксови ръкавели и ръчно боядисвана вратовръзка изглеждаше като последен бастион срещу модата на ежедневното обличане, въведена от компютърните специалисти и неохотно възприета в много адвокатски кантори. Тълпата се раздели пред него като водите на Червено море пред Моисей.

Фостър спря пред Слоун.

— Два часа? Позволи им да умуват цели два часа? Така ли съм те учил? — сгълча го престорено, при което другите се разсмяха; стисна ръката му. — Браво, Слоун. Не вярвах, че този път ще ни измъкнеш от кашата. Франк Абът ми се обади тази сутрин. Много е доволен. Този уикенд дори може да ми позволи да го бия на голф.

Слоун се усмихна пресилено:

— Чудесно.

Фостър се наведе към него и прошепна съзаклятнически:

— Знам, че малкият негодник е таралеж в гащите, това не е тайна за никого, ама какво да се прави с такъв дядо? Пък и докато Пол Абът върти „Абът Секюрити“, фирмата ще се зарине с дела като прасе с помия, което е добре за нас. Уволнил е всичките си адвокати и ще ни изпрати още седем отворени жалби.

На Слоун му прилоша.

— Да се надяваме, че случаят „Скот“ няма да промени много-много обичайната практика в кантората.

Фостър се изправи и пусна ръката на Слоун. Погледна шлифера му, шапката с щампа на „Джаянтс“ и дънките му, сякаш сега ги забелязваше.

— Какво всъщност правиш тук? Не си излизал в отпуск, откакто косата ми започна да побелява. Не трябваше ли да се катериш някъде по чукарите?

— Дойдох да уредя няколко дреболии.

Фостър вдигна вежди:

— На стар краставичар краставици ще продава. Една-две дреболии в петък правят половин работен ден. После решаваш да свършиш още нещо, за да си освободиш уикенда, но в крайна сметка не излиза нищо, защото телефонът се скъсва да звъни, все някой колега кисне в кабинета ти и нямаш време дори да се изпикаеш. Докато се усетиш, вече е неделя и жена ти се обажда да каже, че иска развод и половината ти състояние… знаеш как е.

Другите в стаята се разсмяха, но в думите на Фостър имаше доста истина. Половината партньори във „Фостър и Бейн“ имаха поне по един развод, Фостър — два. Той погледна часовника си.

— Давам ти петнайсет минути. След това лично ще те изритам оттук. — Обърна се към другите. — Хайде, хора, лапайте тортата и се залавяйте за работа, та човекът да си кара отпуска.

Сложи голямо парче в една чинийка, облиза пръстите си, излезе и закрещя на звънящия телефон в кабинета му:

— Идвам де, идвам!

Колегите на Слоун постепенно се разотидоха, като по още веднъж стиснаха ръката му и го поздравиха. Накрая остана само Тина.

— Нали днес щеше да си в почивка? Каза, че отиваш на планина.

Слоун се приближи до бюрото и взе най-горния лист от документите.

— Исках да подредя бюрото си, но сега май няма нужда. Благодаря, че си почистила.

— Изхвърлих два самосвала боклук.

Той кимна към фикусите:

— Растенията са добра идея.

— Реших, че имаш нужда от повече кислород.

— Само тук или по принцип.

— Ще използвам правото си да мълча.

— На какво мирише?

— На свеж въздух.

Тя се обърна и затвори вратата. На трийсет и три години, Тина Скоколо беше с четири години по-млада от Слоун, но понякога се държеше с него като майка, може би по навик — имаше деветгодишен син от провалил се брак. Това означаваше, че на двайсет и четири е била самотна майка — може би затова се държеше като мъжко момиче. Слоун знаеше, че не излиза с мъже, но не поради липса на възможности. На празненствата в кантората, когато адвокатите се напиваха и общуваха твърде фамилиарно, тя бе като бяла врана. Беше висока, със спортна фигура — стройни крака, яки рамене и тънка талия — и макар че не можеше да се нарече чак красива, имаше чар. Светлокестенявата й коса стигаше до раменете, кожата й бе светла, а няколкото лунички в основата на носа й придаваха младежки вид. Когато се засмееше, сините й очи заблестяваха, а ако й беше тъжно, ставаха хладно сиви. Винаги отклоняваше неприличните предложения, като поставяше самонадеяния ухажор на мястото му с някоя хаплива забележка — обикновено свързана с бившия й съпруг — или си тръгваше от празненствата, преди алкохолът да развърже езиците.

— Добре ли си?

Скръсти ръце — строга учителка, очакваща истината.

— Добре съм.

— Изглеждаш уморен.

— Уморен съм. Това е неизбежно след тежко дело. Изтощавам се.

— Да не си болен?

— Мечтай си.

Тя се приближи и се вгледа в лицето му.

— Каква е тази цицина на челото ти?

Той нахлупи шапката си.

— Цицина. Ударих си главата.

— Катерил ли си се? — неодобрително попита Тина.

— Още не.

Слоун свали шлифера си и седна на коженото кресло, но Тина не се отказваше. След толкова години заедно добре знаеше номерата му и не се колебаеше да го разобличи, когато лъже.

Слоун се предаде:

— Добре де. Някой е разбил апартамента ми и е потрошил всичко. Цяла сутрин се занимавам с това.

— Ужасно. Обади ли се…

— На полицията ли? Да. Дойдоха и пуснаха дописка, но няма да се стигне по-далеч, защото няма заподозрени и нищо ценно не е откраднато.

— Ще подадеш ли…

— Ще подам иск за възстановяване на щетите от застрахователната компания. Това е една от причините да дойда.

— Имаш ли…

— Дали имам представа кой може да го е направил? Не, сигурно е някой, който ме мрази.

Тя се намръщи:

— Добре, така да бъде.

Обърна се да си тръгне.

Слоун остави писмата.

— Тина?

Тя го погледна.

— Извинявай. Малко съм уморен и разстроен. Не исках да бъда груб.

— Приемам извинението. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Умееш ли да избираш мебели по каталог?

— И мебелите ли са разбили?

— Трябват ми диван и кресло в един цвят, кожени. Едноцветни, обикновени. Също телевизор, уредба и нов матрак.

— Откраднали са ти матрака?

— Само са го разпорили.

— Защо?

Слоун сви рамене:

— Това е въпросът. Намери някоя фирма, която извършва и доставката. Плати с кредитната ми карта.

— Даваш ли ми картбланш?

— Гледай да не изхарчиш цялата ми сметка. А, и можеш ли да намериш застрахователната ми полица за сградата?

Изчака я да излезе и да затвори вратата, след което се извъртя със стола към безкрайното кристалночисто небе над сивите води на залива Сан Франциско. Някакъв самолет бе оставил тънка бяла диря като мацнато с четка петно върху синьо платно.

След пет минути Тина пак влезе.

— Дейвид, какво гледаш?

Той се обърна.

— Реших просто да се насладя на гледката за момент.

Тя се приближи до прозореца.

— Защо?

— Как „защо“? Защо не?

— Защото от десет години съм тук и никога не съм те виждала да го правиш. — Подаде му три розови бележки и четири неподписани писма. — Препратих останалите съобщения към гласовата ти поща.

След главозамайващия му успех сега тя преглеждаше електронната му поща и съобщенията му. Слоун изчете първите две и веднага ги категоризира като „могат да почакат“. Третото име не му беше познато.

— Кой е тоя Джо Браник?