Робърт Дугони
Всички виновни (15)

15.

„Фостър и Бейн“, Сан Франциско

Слоун върна дебелата папка на полицата, затвори очи и стисна носа си в основата. Очният му лекар го беше предупредил, че на четирийсет вече ще има нужда от очила за четене, но напрежението, което чувстваше, показваше, че може би е избързал от графика. Все пак имаше добра новина. Оказа се, че както при повечето юридически проблеми, страшният ураган, който Тина му обрисува по телефона, е обикновена морска буря. Предчувствието на Слоун бе правилно — съдия Марголис искаше да ги принуди на споразумение, и с право. Случаят не беше за съдебна зала. След едночасов телефонен разговор най-после убеди Абът да приеме, но все пак се наложи да го заплаши, че ако откаже, ще престане да представя „Абът Секюрити“. Абът също не си спести заплахите, но накрая склони.

При обичайни обстоятелства на Слоун щеше да му е достатъчно наполовина по-малко време, за да прегледа материалите. С годините бе развил способност да се абстрахира от всичко, което го разсейва. Работата му беше като терапия, терапия за забравяне може би, но все пак помагаше.

Случаят не беше такъв.

Той постоянно си мислеше за странични неща, за разбиването на апартамента му и разкритието на Мелда за телефонния техник, който идвал преди това. Логично бе да има връзка, след като нямаше друго обяснение и жилището му беше станало арена и на двете събития. Седна при бюрото си, взе клечките и довърши телешкото с подправки от една картонена кутия, което изпълваше стаята с аромат на червен пипер, пресен лук и чесън; прокара последната хапка с бира „Цинтао“. Нямаше доказателства, че двата инцидента са свързани, но все още го измъчваше чувството, че нещо му се губи, нещо важно, което ще му покаже връзката. Това бе нещастието на адвоката: всеки два факта трябва да са свързани по някакъв начин. Винаги има нещо подмолно. Нищо чудно, че адвокатите бяха сред най-големите параноици, които познаваше.

„Имате ли врагове, господин Слоун?“

Пред очите на Слоун отново изплува образът на полицая, който дойде в апартамента му да разследва влизането с взлом. Той му зададе този въпрос, докато оглеждаха щетите.

— Явно сте ядосали някого. Имате ли врагове, господин Слоун?

Слоун отговори, че при тази професия може би доста хора го мразят.

— Защо питате?

Полицаят го заведе при входната врата и му показа бравата:

— Ключалката е разглобена, не е разбита.

— Какво означава това?

— Означава, че не са влезли със сила. Не са разбили вратата. Имали са ключ или шперц, професионално изпълнение. Имате ли представа кой може да е бил?

— Не — изрече сега Слоун в празния кабинет. Взе клечките и кутията, хвърли ги в кошчето до бюрото, извади пощата си от куфарчето и набързо я прехвърли, докато намери плик с ръждивокафяв цвят. Името и адресът му бяха изписани на ръка.

Тина почука, отвори вратата и влезе.

— Още ли си тук? — изненада се Слоун.

Той остави плика и пое от ръката й черновата на споразумението, което й беше продиктувал и трябваше да се подаде в понеделник.

— Само телом — отвърна тя. — Умът ми си тръгна още в пет.

— Не си длъжна да стоиш тази вечер.

Тя отметна непослушен кичур коса от бузата си и подръпна ръкавите на плетения пуловер, с който се беше наметнала.

— Какво гледаш? Нещо на лицето ли имам?

Тя се погледна в стъклото на прозореца и избърса устата си.

Слоун осъзна, че я е загледал твърде втренчено. Тина му се беше сторила привлекателна още когато му я представиха като новата му секретарка, но си даде пълна сметка за красотата й едва след като я видя на празненството за двайсет и пет годишнината на кантората. Носеше черна рокля с гол гръб и с огърлица от перли на врата. Тъй като и двамата бяха сами, седнаха на една маса и доста танцуваха. Но часовникът удари полунощ и Тина се разбърза да си ходи. Може би така стана по-добре. Между тях не можеше да има нищо. Тя му беше подчинена, евентуална връзка би била катастрофа — като всичките му връзки досега, поредица от провали. За разлика от другите жени обаче, които от самото начало се стремяха към брак, Тина не даваше признаци, че очаква нещо от бъдещето. Слоун я уважаваше за интелекта и зрелостта, непривични за годините й, и за безкрайната й любов към сина й Джейк.

— Чудех се кой гледа Джейк сега.

Тя се обърна от прозореца.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че е с баща си? Обадих се да проверя дали мръсникът няма да благоволи най-после да поеме някаква отговорност. — Вдигна ръка. — Майка ми казва да не говоря такива неща, да съм по-дипломатична. Франк не бил лош човек, просто не бил добър баща. — Завъртя очи и кимна към бирата. — Имаш ли още, или изпи всичките?

Слоун отвори една бира и й я подаде.

— Искаш ли и нещо за хапване? Имам пълна кутия пилешко с чесън.

— Поръчах си и за мен, платих с твои пари. — Тя вдигна бутилката. — Наздраве, да пием за тази страхотна петъчна вечер. — Чукнаха се и тя седна срещу бюрото му. — И така, къде смяташе да ходиш?

— В какъв смисъл?

— На почивка, къде смяташе да ходиш?

— О, някъде в планината за няколко дни. В Йосемит.

— Да се катериш ли?

— Нищо сериозно. Не съм във форма. Просто обичам предизвикателствата и физическото натоварване.

— Някой ден ще се пребиеш така.

— Благодарен съм ти, че остана тази вечер. Дано не съм ти провалил плановете.

— И още как, имах среща с невиждан красавец. Майка ми обожава сълзливите сериали… Не се тревожи за това. Използвах времето да поуча, а и дадох на Джейк възможност да прекара вечерта с човека, който му се води баща. Опа, пак започвам.

Слоун се изкиска.

— Учиш ли?

— Не казвай, че те изненадва.

— Засмях се на коментара ти. Уроци ли посещаваш, или нещо такова?

— Нещо такова — имитира го тя. — Личи ти, че се изненада.

— Не знаех нищо за това. Не си ми казала. Уроци ли вземаш?

Тя се усмихна лукаво и отпи глътка бира.

— Какво учиш?

— Архитектура.

— Сериозно, какво учиш?

Тя остави бирата и го погледна изпитателно.

— Как е?

— Кое?

— Кракът ти.

Тя говореше сериозно. Слоун бе предположил, че ходи на уроци по рисуване.

— За твое сведение уча архитектура от три години. Когато Джейк се роди, трябваше да прекъсна следването си, но се зарекох някой ден да се върна и да си довърша. Франк реши, че бащинството твърде много усложнява живота му, и се наложи да отложа. Преди да кажа на някого, исках да съм сигурна, че ще успея.

— Какво да успееш?

— Да завърша до края на лятото.

Той изведнъж почувства някаква празнота в корема си.

— Ще завършиш ли? Какво ще правиш после?

Тя отпи от бутилката.

— Можем по-късно да поговорим за това.

— Смяташ ли да напускаш?

Тя се подвоуми.

— Бях решила да ти кажа по-рано, но не исках да те разсейвам, докато тече делото „Скот“.

Леко му се зави свят.

— Значи напускаш.

— На първи август ще подам официално известие.

— След две седмици?

— Ще имаш един месец да ми намериш заместничка, Дейвид. Тази възможност дойде съвсем неочаквано. Имам нужда от време да запиша Джейк на училище за есента и да си намеря ново жилище.

Стаята се разлюля пред очите му.

— Ново жилище… Къде отиваш?

— В Сиатъл. Един приятел ми предложи работа като чертожник. Условията са добри. По-добро заплащане. Повече премии. Ще мога да си позволя къща. Ще отделям повече време на Джейк и ще освободя майка ми.

Слоун не знаеше какво да каже. Никога не се беше замислял, че Тина може да напусне. Представяше си да работят заедно за вечни времена.

— Не съм искала животът ми да се обърне така, Дейвид. Сега ми се предлага по-добра възможност. Тук не мога да получа нищо по-добро… нали?

— Можеше да започнеш работа тук.

— Абсурд. — Тя погледна през прозореца, после пак се обърна към него. — Ти защо си тук?

— Кантората е добра, Тина…

— Не. Защо си тук тази вечер? Не си излизал в отпуск от години, а когато си вземаш, като че ли не искаш да го използваш. Извинявай, че ти го казвам, но изглеждаш уморен.

Може би защото тя си тръгваше, може би заради бирата, но той се разприказва, преди да се усети да спре.

— Не мога да спя добре.

— Много работиш.

— Не е от работата. Сънувам кошмар.

— Един кошмар ли?

— И получавам адско главоболие, което ми пречи да заспя.

Тя остави бирата.

— Откога си така?

— Всяка сутрин от началото на делото „Скот“.

— Дейвид, трябва да отидеш на лекар.

Той се засмя:

— Имаш предвид, че трябва да си проверя главата.

— Не това имам предвид.

— Нашият свят е малък, Тина. Не искам да се разчува, че може би нещо ми хлопа.

— Голям си инат. Иди на доктор. — Тя отново вдигна бирата. — Какво сънуваш в този кошмар?

— По-добре да не знаеш.

— Защо? Колкото повече стоя тук, толкова повече време Джейк ще остане с оня мъж… така де, с баща си. — Тина остави празната бутилка на бюрото. — Дай още една. — Той й подаде. — Освен това аз ти издадох тайната си. Очаквам същия жест от теб. Може би като споделиш с някого, ще ти помогне.

Да мълчи със сигурност не му помагаше.

— Какво пък — спокойно започна той, сякаш говореше пред съдебни заседатели. — Сънувам, че съм в някаква стая. Не знам къде е, виждам я доста неясно и е почти празна. Вътре има жена. — Затвори очи и я видя. — Понякога седи на бюро и работи, понякога е права… облечена с бяло, осветена отзад, вижда се като силует. Не знам защо, но имам чувството, че… — Слоун отвори очи. — Не е само чувство. Знам, че нещо ще й се случи, нещо лошо, и няма да мога да го предотвратя.

— Защо?

Той с мъка намери подходящите думи.

— Не мога да се движа. Сякаш ръцете и краката ми са вързани. Когато се опитвам да й извикам, гласът ми… Нищо не излиза.

Тина се наведе напред.

— Какво става после?

— Не знам точно. Блясва ослепителна светлина и се чува гърмеж. — Слоун вдигна ръце на ушите си, сякаш го чуваше. — След това в стаята нахълтват много хора, крещят.

— Какви хора?

Той поклати глава:

— Всичко е размазано. Не виждам добре, задушавам се.

— Какво става с жената?

Той отпи глътка бира.

— Дейвид?

Слоун сведе очи.

— Изнасилват я — отвърна шепнешком. — След това я убиват.