Робърт Дугони
Всички виновни (73)

73.

Болката сякаш го изгаряше. Пронизваше костите му. Пулсираше в мускулите му. Главата му сякаш щеше да се пръсне. Ако челюстите не го боляха толкова, може би щеше да се усмихне. Предполагаше, че мъртъвците не страдат, а в момента той чувстваше чиста, неподправена болка.

Бе завит с тънък чаршаф, който го притискаше като оловна плоча. Нещо гъделичкаше устата и езика му, сякаш бяха покрити с косми. Около него се чуваше странно пращене като от статично електричество на вълнена дреха. При всяко мигване болка пронизваше очите му. Последно си спомняше, че лежи на пода в къщата на Робърт Харт, че се издига над собственото си тяло и ангели го понасят по тъмния тунел към ярка светлина — към, както предполагаше, отвъдното.

Надигна глава и видя неясни очертания на предмети: бюро и стол, телевизор, тапети на цветчета. Ако това беше раят, изглеждаше доста посредствено.

Отпусна главата си на възглавницата и пак се унесе, не можеше да стои буден, искаше само да заспи, времето сякаш бе спряло.

— Как си?

Гласът се усили, отдалечи се, сетне пак се върна като глух звън.

— Чарли?

Дженкинс обърна главата си. Тя стоеше на прага. Алекс. Може би все пак беше в рая.

Приближи се до леглото.

— Как си?

— Как…

Той присви очи от болка.

Алекс му помогна да се надигне, сложи възглавницата зад гърба му. Поднесе към устата му хапчета и чаша вода.

— Не — промълви той и присви очи, защото настолната лампа го заслепяваше.

— Това е мотрин. Съжалявам, не намерих бира. Трябва да пиеш течности.

Той се усмихна и веднага съжали за това.

— Не ме разсмивай. Много боли.

Говореше като злодей от анимационен филм.

Тя седна на ръба на леглото, изтръска две капсулки в дланта му и допря чашата до устните му. Дженкинс имаше чувството, че поглъща топки за голф. Видя отражението си в огледалото над бюрото и съжали. С морави петна около очите приличаше на енот. Носът му бе сплескан и изкривен настрани като на боксьор.

— Има ли част от тялото ми, която не би трябвало да ме боли?

— Ами, да видим: натъртени и счупени ребра, вероятно счупена ключица, счупен нос, много синини, няколко рани. Имаше стъкла, забити в ръцете и темето. О, и вероятно сътресение, което е причината да се опитваме да те държим буден. — Наведе се и прошепна на ухото: — Но все пак си най-привлекателният мъж, когото познавам.

Той почувства топлината на ръката й върху своята, беше истинска.

— Трябва да се срещаш с повече мъже — отбеляза.

Тя се отдръпна и се усмихна:

— Разкажи сега какво стана. Пуснах те в къщата на баща си, а ти едва не я изгори.

Той намери сили да се пошегува:

— Ще ти покрия разликата в цената, когато я продадеш.

Това го наведе на основния въпрос. Алекс беше силна, но не би могла да достигне къщата толкова бързо и да извлече сама сто и десет килограмов човек по стълбите и през вратата.

— Как ме измъкна?

Тя се отдръпна леко и кимна към вратата. На входа на стаята стоеше добре облечен мъж с елегантен костюм.