Робърт Дугони
Всички виновни (27)

27.

Заслепи го ярка светлина, вратата се разлетя на трески, стаята се разтресе. Взривът го събори от леглото като моряк, изпаднал през борда в буря. Той отчаяно сграбчи завивките и ги повлече със себе си, тялото му пропадна между стената и масивната дървена рамка. Не можеше да помръдне. Дим изпълни дробовете му, щипеше очите му, замъгли зрението му. След гърма не чуваше нищо освен пищенето в ушите си.

Подът пак се разтресе, след миг в стаята нахълтаха хора.

Тя падна на пода с лице точно срещу неговото. Върху голата пръст плисна кръв. Пред безпомощния му поглед тя отчаяно се опитваше да отблъсне ръцете, посягащи към нея, сякаш се бранеше от разгневени пчели. Накрая болката и инстинктът за самосъхранение я принудиха да се свие на кълбо. Когато ударите понамаляха, жената застана на колене, задъхваше се, цялата трепереше. От ъгълчето на устата и едната й ноздра течеше кръв. Тя вдигна глава, погледна изправените над нея мъже и се изплю в краката им.

Боят се възобнови. Разкъсаха дрехите й, принудиха я да легне по гръб, гола и беззащитна. Един след друг я изнасилваха, докато престана да се съпротивлява. Покрита с ръкавица ръка я вдигна за косата от пода, тялото й увисна безжизнено като парцалена кукла, дясното й око бе подуто и затворено, устните й — сцепени. Лявото й око го фиксира за миг под леглото.

Острието проблесна на лунната светлина, преди да прореже мрака като сърп житни снопове.

* * *

— Не!

Този път не чу ехо. Нямаше призрачен писък. Слоун се опита да седне, нещо притискаше гърдите му, той осъзна, че не може да помръдне ръцете и краката си. Ярка светлина го заслепи. Обхвана го паника, някой извика името му.

— Господин Слоун. Господин Слоун, чувате ли ме?

Светлината отслабна, пред очите му затанцуваха бели и черни петна, размазани сенки. Някой стоеше над него и му говореше.

— Господин Слоун?

Успя да фокусира. Над него стоеше наведена непозната жена. Лицето й бе кръгло и плоско като ядосана риба таралеж. Очите й зад очила с дебели стъкла и пластмасови рамки изглеждаха странно осмоъгълни и по-големи за лицето й.

— Господин Слоун?

Стаята му беше непозната, цялата в яркобяло, освен едно бежово перде, закриващо прозореца. В ъгъла имаше празен стол с цвета на завесата. Погледна към гърдите си и видя, че са стегнати с червен гумен ремък. По подобен начин бяха вързани и китките му. Макар че не виждаше глезените под тънкия бял чаршаф, от натиска предположи, че и те за вързани. От прозрачна найлонова торбичка на метален статив се проточваше маркуче, завършващо с игла, забодена в дясната му ръка.

Това не беше неговият апартамент… не беше неговата стая.

— Добре ли сте?

Беше друг глас, мъжки. Слоун завъртя главата си. Образите пред очите му се размазаха, сякаш гледаше наложени една върху друга снимки. След няколко секунди успя да фокусира вратата, при която стоеше някакъв чернокож. Обръснатото му теме лъщеше. Носеше вратовръзка и сив костюм.

— Стори ми се, че чух викове.

Жената се приближи към него.

— Всичко е наред, детективе. Моля, изчакайте вън.

— Дойде ли в съзнание?

— Трябва да го прегледам. Ще ви уведомя, когато сметна, че е в състояние да говори.

— Изглежда ми в съзнание.

— Детектив Гордън, това ще преценя аз.

Чернокожият сви рамене и излезе.

— Ще изпия още едно кафе — измърмори и затвори вратата.

Жената се върна при леглото.

— Господин Слоун? Чувате ли ме?

Слоун кимна. Образът й затрептя, той затвори очи и пак ги отвори.

— Проблеми със зрението ли имате?

— Виждам размазано.

— Аз съм доктор Бренда Найт. Знаете ли къде сте?

Той поклати глава и всичко се разлюля като образ на телевизор с развалена вертикална настройка.

— В болница сте.

Това обясняваше бедното обзавеждане на стаята, но обстановката все още му изглеждаше неестествено като в лоша екранизация по „Алиса в страната на чудесата“.

— Как…

Гърлото му бе сухо като шкурка. Доктор Найт взе пластмасова чашка от шкафчето до леглото и поднесе сламка към устата му. Топлата вода изгори гърлото му. Той присви очи и лекарката извади сламката от устата му. Отпусна глава на възглавницата.

— Какво е станало с мен? Как се озовах тук?

Думите сякаш пронизаха ушите му.

— Снощи ви докараха с линейка.

— Снощи?

— Вече е сутрин, господин Слоун.

Той пак погледна бежовото перде и осъзна, че бледата светлина е от слънцето. Сутрин. Последното, което си спомняше, бе как с Тина стояха на улицата и чакаха таксито й.

— Катастрофирал ли съм? Какво е станало? Защо съм вързан?

Лекарката извади от джоба си офталмоскоп, включи го, вдигна един от клепачите на Слоун и нещо заговори. Лъчът сякаш прониза черепа му. Той се намръщи и дръпна главата си. Тя изключи уреда, прибра го в джоба си и скръсти ръце, сякаш гледаше сложна сюрреалистична картина.

— Спомняте ли си нещо от снощи, господин Слоун?

— Не съвсем.

— Разкажете ми какво си спомняте.

Той се втренчи в отсрещната стена, главата му беше празна. Понечи да каже: „нищо“, но пред очите му започнаха да преминават образи, отначало бавно, после — по-бързо. Видя снимката във вестника. Джо Браник. Тина му подаде розовото листче; името бе надраскано на ръка. Джо Браник. Пощенската кутия, отворената метална вратичка. Бъркотията в апартамента му. Мъжът, който излезе в коридора и се обърна към него. Пистолета. Бягството. Препъването в туфите, падането от скалите. Сипещата се пръст.

Мелда. Спомни си, че нещо се е случило с Мелда. Апартаментът му. Тиганът на Мелда. Обувката й пред… вратата на банята.

Мелда.

— О, не.

Той затвори очи.

— Господин Слоун?

Мъжът държеше жената за косата, от носа и устата й течеше кръв.

— Господин Слоун?

Острието проблесна.

— Господин Слоун… Господин Слоун!

Някаква тежест затисна гърдите му, изкара му въздуха. Причерня му. Гласът заглъхна. Светлината гаснеше.

— Господин Слоун… господин…

Той отново потъна в мрак. Видя жената, вече просната в локва кръв. Беше млада. Косата й, буйна и кестенява, закриваше част от лицето й. Той коленичи и дръпна един кичур от бузите й. Не беше Мелда. Не беше Емили Скот. Остра болка прониза гърдите му, обхвана цялото му тяло.

„Дишай. Моля те, дишай.“

Краката й бяха свити под тялото. Главата й — извита неестествено над рамото. На гърлото й зееше рана. Той я притисна към себе си. Заплака и сълзите му потекоха по бузите. Той беше виновен. Той.

Почувства, че вече не е сам и погледна нагоре. Над него стояха двама мъже: чернокож — невероятно висок и едър, какъвто досега не беше виждал — и бял — с мокра коса и лице, задъхан, но не като човек, който е тичал за здраве. Задъхваше се от гняв, опитваше се да потисне емоциите си. Слоун погледна лицето му и макар че беше изкривено от скръб, в него имаше нещо познато.

Почувства, че отново потъва, видя двамата мъже и себе си, сякаш летеше над тях, сякаш изплуваше на повърхността като водолаз, който е освободил баласта си, борещ се срещу изтласкващата сила на водата, неспособен да се задържи на дъното. Тъмните дълбини отново го изплюха в бледата светлина. Гласът отново се чу.

— Господин Слоун?

Той изскочи над повърхността, задъхан, не можеше да си поеме въздух, сърцето му биеше силно.

— Господин Слоун? Чувате ли ме?

Искаше да затвори очи, пак да се гмурне, да види двамата мъже, но не можеше.

— Господин Слоун?

Сетне, внезапно — както Слоун бе потънал в непознатите дълбини — мъжът, когото бе видял на дъното и който му изглеждаше някак познат, също изплува в реалността и му донесе удивително прозрение.