Робърт Дугони
Всички виновни (26)

26.

В желанието си да накаже онези, които са убили кучетата му, се осмели да подкара коня в галоп по тясната пътека и, сеейки куршуми като Джон Уейн в ролята на Рустър Когбърн, да изскочи в полето, както в кулминацията на „Истински кураж“. Но това не беше филм, а в реалния живот добрите понякога умират. Дженкинс изкара коня от плевнята и го пришпори по пътеката още по-навътре в гората, като предпазваше лицето си с ръце от клоните. Чувстваше главата на Алекс Харт, притисната до гърба му. Тя го стискаше силно през кръста. Пътеката излизаше на шосето. Той спря за момент в гората и огледа пътя. Надяваше се нападателите да не са предвидили тази възможност за бягство. Отново пришпори коня, прекосиха асфалта и навлязоха в гората от другата страна.

След десетминутно препускане конят се запъхтя, дъхът му излизаше като бели облачета в мрака. Дженкинс го накара да поспре, докато преминаваха през една рекичка, вливаща се в протока на километър и половина по-надолу. Изкачиха се по стръмен хълм и от върха погледнаха надолу към бараката сред гъстите ели. Дженкинс слезе, завърза животното за едно дърво и внимателно свали Алекс на земята. Подпря я на един ствол и скъса ръкава й, за да види раната.

Имаше късмет. Рикоширалият куршум само бе одраскал ръката й. Щеше да й остане белег, но нямаше нищо сериозно. Раната вече бе хванала коричка.

Дженкинс откъсна със зъби ивица плат.

— Трябва да те заведа на лекар — каза през зъби.

— С коня ли ще влезеш в болницата?

Той откъсна още една ивица и я уви около ръката й.

— Тази работа не те засяга, Алекс.

— Вече ме засяга.

Той върза плата и откъсна нова ивица.

— Имаш само драскотина. Като малка, когато падаше от колелото, получаваше по-сериозни рани и с повече кръв.

Тя го избута и се изправи.

— Вече не карам колело. Не съм малка, Чарли. Можеш да ме оставиш сама да се грижа за себе си.

Твърдоглава като баща си. Дженкинс се изправи.

— Ако започнеш така да се вживяваш, Алекс, някой ден ще те убият.

— А ти защо се вживяваш?

Той се обърна, погледна към фермата. Отдалеч приличаше на обикновен лагерен огън.

— Убиха кучетата ми — каза, сякаш едва сега го осъзнаваше. — Исках да се оттегля. Съсипаха кариерата, живота ми, но бях решил да се оттегля. — Обърна се към нея, гласът му бе напрегнат. — Как да не се вживявам?

— Сега и двамата сме замесени в тази каша, не можем да се откажем. Трябва да внимаваме.

Поседяха мълчаливо, заслушани в ромона на реката и воя на вятъра в клоните.

— Какво си спомни, Чарли? Къде се пренесе, когато бягахме през гората? Изглеждаше, сякаш си на милион километри оттук.

Той не отговори.

— Нарече ме Джо.

През първите няколко години образът на жената го навестяваше всяка нощ. „Джак Даниелс“ и „Садърн Комфърт“ му помагаха да преживява дните. Ако се напиеше достатъчно, можеше да проспи и нощта, но спомените за случилото се, за онова, в което бе участвал, бяха постоянно с него, непоклатими като Маунт Рейниър на хоризонта — заспал, но готов да изригне във всеки един момент. Когато алкохолът вече не му помагаше да забрави, той се отказа, изведнъж. Не се нуждаеше от съвети и терапия. Не се нуждаеше от психоанализа. Той не беше алкохолик. Просто бе човек, който се опитва да забрави един кошмар. Дори не се наложи да излее уискито в канала, за да не се изкушава. Бутилката просто стоеше недокосната в шкафа. До тази вечер.

— Какво има в папката, Чарли?

Той я погледна, после — огньовете в долината под тях.

— Лоши спомени, Алекс. Много спомени.