Робърт Дугони
Всички виновни (24)

24.

Дженкинс скочи през входната врата и изкрещя:

— Залегни!

Алекс стоеше до масата, държеше виното, тирбушонът стърчеше от тапата. Прозорецът се разби с трясък, бутилката се пръсна, цветовете на орхидеите полетяха като панички на стрелбище. В стаята сякаш се развихри торнадо — стъкла и трески се сипеха, книгите падаха от полиците, в дървената ламперия една след друга се появяваха дупки, от камината се вдигна прах. Нападателите имаха добър арсенал и явно не смятаха да си тръгнат, докато не го изразходят до последния патрон.

Дженкинс се претърколи и притисна гърба си до преобърнатата маса. Куршумите барабаняха по нея като градушка. Алекс също седеше, опряла гръб в дървото, а бялата й блуза бе опръскана с тъмночервено, почти пурпурно, но успя да прекатури масата и да извади от чантичката си деветмилиметров „Глок“ — красноречив признак, че петната са от вино, не от кръв.

— Добре ли си? — изкрещя Дженкинс.

Сякаш се опитваше да надвика ураган.

— Можем ли да се измъкнем отзад?

Тя запази абсолютно спокойствие, както в градината, когато мотиката спря на сантиметри от гърлото й.

— Те искат да ни изкарат отзад. Затова стрелят отпред.

— Някой от съседите ще извика ли полиция?

— При този вятър никой не е достатъчно близо, за да чуе.

— Имаш ли представа кой ни напада?

— Не съм врачка, но предполагам, че са онези, които са убили Джо.

— Значи търсят документите, а?

Тя кимна към папката, която бе оставила на едно от креслата до камината.

— Предполагам, че да. Прикривай ме за малко.

— Защо?

Посочи й папката.

— Зарежи я — посъветва го тя.

Той поклати глава:

— Не и този път, Алекс.

Дженкинс се надигна и приклекна зад масата.

— Мамка му!

Алекс си даде сметка, че той ще го направи със или без нейна помощ. Подпря се на коляно и зае позиция за стрелба.

— Изчакай да ти кажа. — Когато стрелбата поутихна, извика: — Сега!

Дженкинс скочи към креслото в момента, когато тя се изправи и стреля три пъти към счупения прозорец. Задържа ги за една-две секунди; след миг отново се изсипа дъжд от куршуми. Дженкинс използва дивана за прикритие. Залегнал, с папката в ръка, погледна назад, изчака Алекс пак да се изправи и притича при нея, докато тя изстреля още три куршума.

— Патроните ми свършват. — Тя се притисна към масата, когато канонадата пак се възобнови. — Какво е това, по дяволите?

— Ако се измъкнем живи, ще те поканя на вечеря с друга бутилка каберне и ще ти разкажа.

— Не пия вино, от сулфатите ме боли глава.

— Ще се постарая да запомня. Тогава ще пием хубаво шотландско уиски в памет на баща ти.

— Ти ли черпиш?

— Освен ако не ми кажеш, че кавалерството е изчезнало през последните трийсет години. — Той кимна към вратата за коридора. — Оръжията ми са в спалнята.

Тя поклати глава:

— Няма да успееш. Много е далече, а нямам достатъчно куршуми да те прикривам. По-добре не се опитвай.

— Няма как. Не можеш да ги държиш вечно. Ще сринат къщата по-бързо от термити. Освен това, ако са се подготвили добре…

Блесна силна светлина, отекна гръм и предната врата изхвърча от пантите си, прелетя през стаята и се удари в една от етажерките за книги. На пода се търкулна къса пръчка, изпускаща дим. Дженкинс бързо пропълзя до нея и я изхвърли обратно през зеещата дупка, като изпари пръстите си, след това използва дима и купчините изпопадали книги като прикритие, за да се добере до спалнята. Отвори шкафа, извади пушката си и свали цевта. Имаше по един патрон във всяко гнездо. Грабна кутия патрони от полицата, но тя се смачка в ръката му. Празна. Разрови сред дрехите и обувките за изпаднали патрони. Намери още един. В момент на затишие чу, че Алекс отново стреля — нарядко, за да пести патрони, но достатъчно, за да задържи нападателите.

Дженкинс се промъкна до нощното си шкафче и взе пистолета си „Смит и Уесън“. Пълнителят беше празен. Потърси резервните, но не ги откри веднага, спомни си, че ги видя за последно в багажника на колата, когато бе отишъл да се упражнява в гората. Намери четири изпаднали четирийсеткалиброви патрона в дъното на чекмеджето.

Това беше всичко.

Прозорецът над леглото му се пръсна и стаята бързо се изпълни със същата дразнеща миризма на амоняк. Той грабна една фланелка от пода и пропълзя в банята, като задържа дъха си. Завъртя чешмата. Не потече. Бяха прекъснали водопровода. Дженкинс натопи фланелката в тоалетната чиния и я притисна пред носа и устата си, за да диша. Гърлото му се свиваше, очите му смъдяха като нагорещени. Пак пропълзя в хола, скъса мократа фланелка и даде половината на Алекс. Тя върза парцала пред носа и устата си.

— Има ли друг изход?

— Таен тунел под къщата ли имаш предвид?

— Ще свърши работа.

— Съжалявам, няма.

— Имаш ли друга идея?

— Опитай се да не дишаш много.

В коридора избухнаха пламъци; газът се беше възпламенил от камината. Нямаха много време. Пълна със стари вестници и книги, бараката скоро щеше да пламне. От спалнята също се появиха пламъци.

Дженкинс даде пушката на Алекс. Тя натика глока, докъдето можа, в задния си джоб. Той разхлаби колана си и пъхна под него папката, покри я с ризата си.

— Когато излезем, тичай наляво. Има пътека през гората. Води към плевнята. На петдесетина метра е, но дърветата и храстите са нагъсто и ще те скрият.

— Какво ще правиш?

— Ще разчистя пътя.

— Добре, но ми кажи как ще излезем, ако ни чакат на задния вход.

— Няма да излезем оттам.

Тя го погледна, сякаш беше полудял.

— Гледала ли си „Бъч Касиди и Сънданс Кид“, Алекс?

— Не.

Той се облегна с гръб към масата, извади патроните от джоба си, измъкна пълнителя на пистолета и го зареди.

— Не си гледала „Бъч Касиди и Сънданс Кид“? Това е класика.

Тя погледна засилващите се пламъци.

— Хайде да оставим ограмотяването ми в областта на киното за друг път.

— Има една сцена, където Бъч и Сънданс се крият в някаква плевня в Южна Америка. Не го знаят, но пред вратата чакат цяла армия федерални ченгета, които искат да ги убият.

— Това не ме успокоява много.

— Номерът е, че те излизат през главния вход, защото врагът ги очаква най-малко там.

— Успяват ли?

Дженкинс пъхна пълнителя в пистолета.

— Краят не е важен. Просто ми харесва логиката.

— Чудесно. Какво ще използваме за прикритие?

— Добър въпрос… едно дърво.

Дженкинс пъхна пистолета в джоба си, плю на ръцете си и хвана основата на масата.

— Тръгваме на „три“.

— Не можеш да вдигнеш това чудо.

— Кой мислиш, че го е донесъл? Лу и Арнолд ли? Когато минем покрай прозореца, стреляй през него, точно по средата. Нека да ги стреснем. Това ще ги забави.

Дженкинс приклекна като тежкоатлет преди изтласкване.

— Три.

Мускулите на краката му изпънаха дънките до пръсване, той изръмжа като разярен мечок. Масата бавно се повдигна от пода и той се затича като нападащ бик към зеещата дупка на прозореца. Алекс стреля с пушката, изскочи след него и побягна наляво през гората. Дженкинс пусна масата, претърколи се, извади пистолета и стреля два пъти към мястото, където очакваше да са нападателите. След това хукна след Алекс към плевнята. Петдесетте метра му се сториха цял километър… трийсет метра… двайсет… Зад гърба му се чуваше воят на вятъра. Нещо избръмча покрай ухото му и не беше комар. Настигна я след трийсетина метра, продължиха да бягат един до друг, провираха се през клоните, стъпваха несигурно по неравната земя. Проклет да е, ако не успеят…

Спъна се. Полетя напред. Стовари се на земята, изкрещя на Алекс да не спира, претърколи се, седна и стреля два пъти към бараката за всеки случай, макар че беше твърде тъмно, за да види дали някой се приближава. Понечи да се подпре, за да стане и напипа нещо меко и топло.

Лу.

Езикът на кучето висеше от устата сред кървава пяна, лицето му изразяваше страх и болка. Очите му бяха облещени, зъбите му — оголени. Коремът му бе зловещо подут. До него, полускрит сред къпините и магарешките бодили, лежеше Арнолд.

Дженкинс пропълзя до кучетата си, притисна главите им до гърдите си.

— О, не. Не, не, не.

— Хайде. Хайде! — Алекс го задърпа. — Нищо не можеш да направиш.

Той вдигна глава и изкрещя:

— Мамка им, Джо! Мамка им!

— Хайде, Чарли!

Чу се пращене на клонки. От един ствол на сантиметри от главите им се разлетяха трески. Алекс изпищя и падна като чувал с картофи. Дженкинс се отърси от спомена, грабна пушката и изстреля последния патрон към приближаващия се силует. Изправи се, преметна Алекс на гръб и се затича към плевнята, сякаш носеше двайсеткилограмова торба с кучешка храна. Още десет метра… Очакваше да усети пробождане в гърба… Краката му се подвиваха. Седем метра… Приготви се да поеме куршума… три метра… Блъсна вратата и приклекна в плевнята, след миг от вратата се посипаха трески. Остави Алекс зад балите сено и си пое дъх. Кокошките закудкудякаха и се разлетяха наоколо сред вихър от пера. Конете затропаха с копита, запръхтяха уплашено.

Дженкинс огледа блузата на Алекс. Петната от вино не позволяваха да види дали е ранена, но десният й ръкав беше разкъсан.

— Можеш ли да ме стиснеш през кръста?

— Какво?

— Можеш ли да се държиш за мен?

— Мисля, че да. Защо?

Той се усмихна:

— Предполагам, не си гледала Джон Уейн в „Истински кураж“.

— Не. Дано да свършва по-добре от „Бъч и Сънданс“.

Той грабна едно въже от стената, направи примка и отвори вратата на едно отделение в конюшнята. Белият кон изцвили и се изправи на задните си крака. Дженкинс надяна примката на врата му, после успя да му нахлузи оглавника. Закачи поводите и юздите. Това би трябвало да свърши работа.

Алекс се изправи, притискаше ръката си. Дженкинс изведе коня от отделението за нощуване и започна да го води в кръг, за да се успокои. Стъпи на стремето и го възседна. Объркано и подплашено, животното започна да рита, тръскаше глава, но той го притисна с все сила с краката си и продължи да го разиграва в кръг, приведен, за да не се удари в гредите на тавана.

— Качвай се.

Алекс стъпи на стремето и той я издърпа зад себе си.

— Какво става накрая? — попита тя.

— Моля?

— Какво става в „Истински кураж“?

— Само се наведи и се дръж.

— Знаех си, че не е нещо приятно.

Той захапа юздата, взе своя пистолет в едната ръка, нейния — в другата, после пришпори коня към вратата.