Робърт Дугони
Всички виновни (25)

25.

Върху главата на Слоун се посипа пръст, влезе под яката на ризата му. Той притисна брадичката до гърдите си, затвори очи и изчака малката лавина да премине. Държеше се за скалите на четири-пет метра под ръба. Нападателят обикаляше отгоре.

Морските вълни бяха изяли скалите като гигантски челюсти и горната част висеше като порутен балкон. Това и гъстата мъгла позволиха на Слоун да се скрие. Дори нападателят да легне и да погледне през ръба, нямаше да го види. Който и да беше, трябваше да се примири с мисълта, че Слоун се е хвърлил в ледените води на Тихия океан или е избягал в мрака. Най-важният въпрос бе колко време ще стои. Слоун не можеше да виси вечно. Силна болка пронизваше глезена му, а мускулите на ръцете и краката му вече не бяха в тази форма, както когато се катереше редовно, и започваха да треперят — първия признак на умора. Опасността да падне бе голяма. Опитваше да разпределя тежестта и натоварването равномерно, да има винаги три опорни точки на скалата. Капчици пот и кондензирана вода от влажния въздух се стичаха в очите му и му щипеха.

Отгоре падна още пръст.

Дори ръцете и краката му да издържат, нямаше гаранция, че скалата няма да се отрони. Цепнатините, в които се беше хванал, бяха крехки като тебешир. При постоянното блъскане на вълните в пясъчника понякога се получаваха спонтанни срутвания. След зимните бури по телевизията редовно показваха кадри от цели дворове, потънали в океана за секунди.

Слоун броеше на ум — стар трик за запазване на съсредоточението. Когато достигна до седем минути, осъзна, че не може да чака повече, ако искаше да има сили пак да се покатери на брега. В мрака и силния вятър, с изкълчен глезен и премръзнал — щеше да му е много трудно. Проверяваше всяка издатина, преди да й се довери и да пренесе цялата си тежест на нея. Предвид последиците, които можеше да има от евентуална грешка, не трябваше да бърза.

Хвана се за един клон, напипа издатина с крака си, пробва я и се изправи. Издатината се откърти и краката му увиснаха. Той отчаяно ги размаха, докато намери ново закрепване. Спря да се успокои. Сърцето му щеше да се пръсне. Под него ритмичното съскане на океана звучеше като дишане на астматик.

Слоун прехвърли тежестта си, намери нова издатина и се повдигна. Глезенът му пулсираше, но той се опитваше да не мисли за това, да се съсредоточи като шахматист в следващите две-три движения. И дума не можеше да става за връщане надолу.

След двайсет минути достигна ръба. Ако не беше преценил правилно и нападателят го чакаше, щеше да е мъртъв. Спря и посегна нагоре. Очакваше някой да го настъпи по пръстите и да го изрита надолу в мъглата и пяната. Не се случи. Слоун се надигна и се прехвърли през ръба, не смееше да се изправи. Огледа се в мрака и мъглата за нещо подозрително. След като не видя нищо, се понадигна и докуцука до блока. Влезе под навеса за коли с изглед към паркинга.

Микробусът го нямаше.

Сети се за Мелда.

Защо я нямаше в апартамента й? Ако се е върнала от бингото и е намерила жилището си разбито, тя би отишла само при един човек.

При Слоун.

А нападателят беше в апартамента му.

Той се хвана за парапета и като го използваше за опора, се изкачи по стълбите. Вратата на апартамента му все още бе отворена.

— Мелда?

Чугуненият й тиган беше на плота в кухнята.

— Мелда?

Нямаше я в кухнята и хола. Препъвайки се в разхвърляни предмети, Слоун влезе в спалнята и светна лампата. Пред затворената врата на банята видя обувка. Бяла, с мека подметка. Обувката на Мелда.

— Мелда?

Слоун никога не затваряше вратата на банята. Бученето на океана и пулсът му закънтяха в ушите му. Той посегна към дръжката на вратата. Ако има Бог, нека стаята да е празна. Натисна дръжката и отвори вратата. На пода падна светъл лъч от спалнята, разшири се като сянка на слънчев часовник, следяща хода на слънцето, и спря върху тялото в порцелановата вана. Сцената бе невероятно спокойна. Слоун натисна ключа и лампата освети неописуем ужас. Мелда лежеше в езеро от кръв, главата й бе извита назад, на гърлото й зееше дупка.

Слоун се почувства като залепнал за пода. Започна да кърши ръце от гняв, отчаяние и объркване.

— Не — проплака тихо. Сетне от гърлото му се изтръгна сподавен вик: — Неее!

Олюля се, коленичи, пропълзя до нея, притисна я до гърдите си.

„Не. Не. Не.“

— Дишай — замоли я. — Дишай!

„Моля те, дишай. Моля те. Дишай!“

Положи я на пода, облегна главата й, допря устни до нейните, започна да издишва в устата й и да натиска гърдите й, загубил разсъдъка си, неспособен да мисли.

— Едно, две, три, четири, пет.

„Едно издишване, пет натискания.“

Въздухът излизаше през врата й като от спукана гума.

— Три, четири, пет.

„Не, Боже, не…“

Пак. Издишване.

— Три, четири, пет.

Пак. И пак. Погледът му се размаза, пред очите му святкаха искри.

— Две, три, четири…

Гласът му отслабна.

Обгърна го мрак, той потъна, сякаш имаше тежести на краката. Светлината избледня. Болка прониза челото и слепоочията му, повлече го безжалостно още по-надълбоко в мрака, сам. Единственият звук бе гласът му, отслабващ като касетофон с изтощени батерии.

— Едно… две… три…

Накрая и той заглъхна. Слоун изгуби съзнание.