Робърт Дугони
Всички виновни (52)

52.

Блумонт, Вирджиния

Заложната къща бе в едноетажна постройка в покрайнините на Блумонт на щатско шосе 734, по ирония между сладоледаджийница и магазин за кукли. Това бе петата заложна къща, в която Слоун се обаждаше. В местния телефонен указател номерът беше в графата „Оръжия“, а под малката рисунка на пистолет с червени букви бе написано:

Използвано оръжие срещу плащане в брой

Покупки, продажби, замени

Слоун хареса думите „в брой“ и „замени“. Законът „Брейди“ с ограниченията и изискванията за проверка на досието в най-добрия случай означаваше забавяне при покупката на пистолет. Слоун не можеше да чака. Трикът му на летището нямаше да заблуди преследвачите и ако бяха от ЦРУ, както очакваше, сигурно имаха модерна екипировка за издирване. Пистолетът нямаше да му помогне много, но и нямаше да му навреди. Собственикът на заложната къща говореше със завален вирджински акцент и му обясни как да намери магазина. Обсъдиха какво оръжие иска да си купи Слоун и поговориха достатъчно, та Слоун да научи, че събеседникът му е пълноправен член на Националната оръжейна асоциация и ветеран от Виетнам — морски пехотинец. Когато Слоун му каза, че също е служил в морската пехота и е бил в Гренада, двамата някак се сближиха, което много му допадна.

Слоун изчака до вечерта, малко преди края на работното време, когато беше най-малко вероятно в магазина да има други клиенти. Влезе и над вратата зазвъняха звънчета. След трийсет минути звънчетата отново иззвъняха и собственикът заключи вратата след Слоун. Адвокатът си тръгна без златния часовник и с поолекнал портфейл. В хартиено пликче носеше нерегистриран четирийсет и пет калибров колт „Дифендър“ — адаптация на колт „Командър“, използван във Виетнам — три пълнителя, две кутии патрони „Ремингтън Голдън Сабър“ с медна обшивка и кухи върхове и кобур „Белстър“, който продавачът му подари.

Слоун седна в колата си, зареди пълнителите, пъхна един в ръкохватката и претегли пистолета в ръката си. Ръкохватката прилягаше добре в дланта му. Преди да вземе рюгера в асансьора в болницата, не беше пипал пистолет, откакто напусна войската и се закле никога повече да не използва оръжие.

Сложи си плетения кожен колан на кобура, който имаше допълнително парче кожа, пришито над десния хълбок, за да не се клати. Мина през една закусвалня, в която имаше телефонен автомат. Извади шепа монети от джоба си и пъхна няколко в процепа. Тина вдигна на третото позвъняване.

— Аз съм. Не споменавай името ми.

— Добре ли си?

— Да. Вие как сте?

— И ние сме добре. Слушай, трябва да внимаваш.

— Внимавам.

— Друго имам предвид. Доктор Найт ми се обади. Каза, че от ФБР я посетили и искали да я разпитват за теб, но тя отказала. В неделя някой проникнал в кабинета й. Не можела да си представи какво са дошли да крадат, докато не видяла какво липсва.

— Какво е липсвало?

— Бележникът с описанието на кошмара ти. Проверила на рецепцията и й казали, че някакъв човек дошъл с пратка от „Американ Експрес“. Бил същият, който се интересувал за теб и се представил, че е от ФБР.

— Откъде е толкова сигурна?

— Защото й го описали, а изглеждал така, че трудно можеш да го забравиш.

— Описа ли ти го?

— Да. Каза, че е чернокож. Много висок и много едър.