Робърт Дугони
Всички виновни (7)

7.

Пасифика, Калифорния

Мракът се смени с бледа светлина. Размазани сенки танцуваха и се въртяха около него. Слоун лежеше по гръб, с очи към флуоресцентните лампи на тавана в кухнята. Инстинктивно се опита да седне, но му прилоша. Стаята се разлюля пред очите му като атракция в лунапарк и той пак се просна на пода. Някой докосна гърдите му. Пред погледа му се появи лице, което бавно престана да се върти и спря на едно място.

Мелда.

— Господин Дейвид? — Тя го плесна по бузата и избърса челото му с мокра кърпа. Говореше трескаво: — Много съжалява, господин Дейвид. Много се уплашила. Чула шум и помислила, че не сте вкъщи. Нали казал: „Мелда, ще дойда неделя вечер!“.

Закри устата си с ръка, едва се сдържаше да не заплаче. Слоун седна и потърка тила си. В краката на Мелда лежеше масивен чугунен тиган. Всичко му стана ясно. Въпреки добродушния си нрав украинката беше бойно селско момиче. Много сериозно се отнасяше към задълженията си на портиерка. Беше видяла силуета му в тъмното и решила първо да бие, пък после да пита. За щастие, минала шейсетте и нисичка, не можеше да удря силно. Успяла бе да го повали, но мебелите в кухнята свършиха останалата част от работата. Слоун си спомни, че вдигна ръце да се предпази, но пак удари челото си в кухненския плот.

Той стисна ръката й.

— Няма нищо, Мелда. Правилно постъпи; наистина се прибрах малко предсрочно. Извинявай, че те стреснах.

Вдовица, без деца, Мелда на практика бе осиновила Слоун. Грижеше се за него, когато си беше у дома, и поддържаше сградата, когато го нямаше. Прибираше пощата му, хранеше Бъд — котето, което бе прибрал от улицата — и слагаше храна на рибките. Освен това му переше, чистеше и оставяше пластмасови купи с домашни гозби в хладилника му — грижи, за които Слоун се бе опитал да й плаща, но това само я разстрои. От осем години не беше повишавал наема й. Всичко, което получаваше от нея, инвестираше във влог и на Коледа й показваше разпечатка за лихвите, като й казваше, че са дивиденти от някаква компютърна фирма, в която й бил купил акции.

Слоун огледа зеещите шкафове и празните полици; съдържанието им бе разпръснато навсякъде: хранителни продукти, чинии, чаши, прибори. Въздухът беше наситен с остра миризма на оцет.

— Какво е станало тук?

Тя продължи да бърше челото му с мократа кърпа.

— Ограбили са ви — отбеляза и очите й се разшириха. — Ужасна бъркотия, господин Дейвид.

Той се хвана за ръба на плота и се надигна, подхлъзна се на нещо.

Мелда се изправи.

— Ще извикам лекар.

— Не, няма нужда. Добре съм. Само малко съм замаян.

Тя избърса ръцете си в една кърпа.

— Голяма бъркотия, господин Дейвид. Навсякъде е разхвърляно.

Той влезе в хола, като се държеше за плота. Мелда беше права. Навсякъде бе разхвърляно. Килимът беше осеян със стъкла. Кинескопът на телевизора бе гръмнал. Една книга плуваше в аквариума. Дори капаците на отдушниците бяха изтръгнати. Мелда хлипаше.

Слоун се обърна и я прегърна; женицата трепереше.

— Няма нищо, Мелда. Всичко ще се оправи. — Продължи да й говори нежно, докато тя се поуспокои. — Би ли направила чай?

— Ще направя чай — каза тя, сякаш идеята беше нейна, и влезе в кухнята за чайника.

Слоун обиколи апартамента, не знаеше откъде да започне.

— Не чу ли нещо, Мелда? Не видя ли някого?

Не можеше да повярва, че при този погром портиерката не е видяла или чула нищо.

Тя напълни чайника на чешмата.

— Нищо не чула, но ме няма в четвъртък… заради танци. — Участваше в пенсионерски състав към кварталната католическа църква. — Тази сутрин дошла да почисти и видяла това. Върнала се долу да извика полиция. Когато се качила пак, ви видяла в кухня, но било тъмно… Ох, господин Дейвид, много съжалявам.

Слоун спря в средата на стаята и огледа потрошените си вещи, опита се да си спомни къде са били. Обхвана го любопитство. Влезе в спалнята и запали лампата. Дюшекът му бе разпорен като дивана, гардеробът — изпразнен. Но не това го вълнуваше. Интересуваше го онова, което беше на нощното шкафче до леглото, подарък от признателен клиент.

Златният часовник „Ролекс“.