Робърт Дугони
Всички виновни (32)

32.

Университетска болница, Сан Франциско

Тина стоеше при прозореца, държеше чаша билков чай пред устните си и гледаше пейзажа, който всеки уличен фотограф на Рибарския кей предлагаше на туристите. Под яркото утринно слънце кулите на моста „Голдън Гейт“ блестяха като златни. Останалата му част и Марин Хедландс, накъдето водеше, оставаха обвити в гъста мъгла.

Сякаш гледаше картина, двумерна и лишена от обем. Умът й бе другаде, тя още мислеше за разговорите си с Дейвид и детектива в коридора.

Франк Гордън беше едър мъж и гледаше намръщено, сякаш се съмняваше, че тя му се представя с истинското си име — и с пълно право. Въпреки скептицизма на Гордън, тя му разказа всичко, което Слоун я бе помолил да му каже. Детективът си водеше бележки, а когато тя свърши, запази мълчание за известно време, дишайки дълбоко с разширени ноздри и силно повдигащи се и отпускащи се гърди. Дори да се съмняваше в нещо, не каза. Слоун му даваше факти, които можеше да провери и Тина знаеше, че точно това го безпокои. Гордън не искаше да повярва на разказа й, но нямаше друг избор, освен да провери дали Слоун казва истината или не. Той затвори бележника си, извика униформен служител от охраната на болницата и му нареди да пази стаята. След това се завъртя и остави Тина сама в коридора.

От умора мускулите на лицето и врата й бяха напрегнати, главата й тежеше като след две чаши червено вино, но топлината на чая в ръцете й и ароматът на билки й помагаха да се окопити.

— Съжалявам. Проточи се повече, отколкото очаквах.

Доктор Найт затвори телефона. Тина се обърна от прозореца. Найт седеше зад претрупаното бюро в скромния кабинет, приличащ повече на килер, отколкото на работно помещение. Имаше дипломи по стените и сертификати по полиците, но не и снимки на съпруг и деца, дори на любимо домашно животно. На масичка отдясно бяха натрупани папки. Без очила лицето на Найт изглеждаше малко и неестествено, като на човек, който си е свалил шапката и едва тогава забелязваш, че е плешив. На бюрото имаше бележник, изпъстрен с букви и малки сини точки — които тя имаше навик да прави, когато говореше.

Тина седна срещу бюрото и двете жени продължиха разговора отпреди телефонът да ги прекъсне.

— Психиатър съм от двайсет и пет години, госпожо Слоун, и никога не съм срещала подобен случай.

— Какъв по-точно?

— Когато полицията докара съпруга ви, той не показваше признаци на физическа травма, но въпреки това не реагираше на външни дразнители. Не реагираше на боцкане по стъпалата и дланите. Зениците му бяха много разширени, с бързи движения на очите, а пулсът му се колебаеше от нормалната стойност от 72 удара в минута до над сто, след това рязко спадаше до към шейсет, макар че външно той изглеждаше абсолютно спокоен. От време на време започваше да се задъхва и температурата му спадаше до 35,5 градуса, след това рязко се покачваше на 38,5. Кръвното му налягаше играеше по подобен начин.

— Какво означава всичко това?

— Още не знам — отвърна лекарката, но Тина подозираше, че вече има някакви предположения, иначе нямаше да водят този разговор. — Както казах, не бях виждала подобно нещо. Ако трябваше да поставя диагноза, бих определила състоянието му като дисоциация, защитна реакция на тялото за избягване на действителността, която умът му възприема.

— Действителността ли?

Найт се залюля със стола си.

— Симптомите на съпруга ви много приличат на така наречената „телесна памет“, госпожо Слоун. — Найт се облегна с лакти на бюрото и вдигна химикалката си с две ръце, сякаш се опитваше да я счупи. — Чували ли сте за посттравматичен стрес?

— Да, при войниците след война.

— Повечето хора го асоциират с това, да, и имаме купища клинични данни благодарение на Виетнамската война. Телесната памет много прилича на случаите на посттравматичен стрес, които съм лекувала. При ПТС обикновено има забавяне в настъпването на заболяването. Можем да го наречем „амнезия“. Пациентът може да потиска спомените с години и да изглежда съвсем нормално, незасегнат от събитията. Обикновено води нормален живот, има хубава работа, стабилни връзки, семейство.

— Но изведнъж се случва нещо, така ли? — попита Тина.

Найт остави химикалката.

— Сред специалистите няма общо мнение за факторите, които могат да активират потиснатите спомени, но няма съмнение, че нещо трябва да ги включи. Това явление се среща по-често, отколкото си представят повечето хора. Не е нужно да сте участвали във война. Потиснатите спомени от физическо и сексуално насилие са често срещан случай.

— Мислите, че делото „Емили Скот“ е събудило спомен, който Дейвид е потискал, така ли?

— Възможно е. На колко години е бил съпругът ви, когато са загинали родителите му?

Тина си спомни какво й бе казал Дейвид.

— Бил е дете.

— Хъм — изсумтя Найт, записа нещо и продължи да прави сини точки в бележника.

— Важно ли е?

— При деца амнезията протича по-сложно. Обикновено някой възрастен им помага да преодолеят травматизиращите събития, най-често родител. В много случаи това е достатъчно за детето и то напълно забравя случката. При съпруга ви положението се усложнява от това, че не е имал родители, които да запълнят празнината, а както научавам от вас — няма никакви близки роднини. Това е много интересно от клинична гледна точка. Досега не съм срещала подобен случай. Знаете ли какво е станало след смъртта на родителите му, как е израснал?

— По приюти.

Найт се намръщи:

— След такова травматизиращо събитие, без човек, който да полага специални грижи за него… така детето няма възможност да разбере какво се е случило. Децата често си мислят, че случилото се е по тяхна вина, че те са причина за нещастието.

Тина се наведе напред.

— Това ми каза и той. Чувствал се, сякаш онова, което се случва с жената в съня му, е по негова вина.

Найт кимна:

— Много деца се самообвиняват за неща, които не могат да разберат — например за развода на родителите си. Другата възможност е да не мислят за това, да се опитат да забравят. Мозъкът блокира и споменът се заравя дълбоко в паметта, където може да остане, както казах, с години.

Найт замълча, втренчена в нея.

— Какво е положението? — попита Тина.

— Не можем да пренебрегнем приликата между съня на съпруга ви и начина, по който е била убита онази жена, госпожо Слоун.

Тина поклати глава:

— Не я е убил той, докторе, каквато и да е приликата. Той обичаше Мелда. Беше му като майка.

— Е, има и друга възможност, но не знам дали да ви я кажа.

Тина замълча.

Найт се почеса по главата.

— За момента е само предположение…

— Разбирам.

— Признавам, че съм заинтригувана. Въпреки очевидната прилика казахте, че според съпруга ви жената от съня не е същата като жената, която е била убита в кабинета си… — Найт погледна записките си. — Емили Скот.

— Да, така ми каза.

— И не е другата жена, Мелда.

— Няма как да е тя. Той сънува кошмара от няколко седмици. Какво означава това?

— Може би нищо — измърмори Найт с тон, подсказващ, че може би има голямо значение, — но проблемът не е в кошмарите, госпожо Слоун. Те само сочат към истинския проблем. Според това, което ми казахте, не изглежда съпругът ви да се опита да забрави катастрофата, при която са загинали родителите му.

— Не знам.

— Той спомня ли си я?

— Да.

— Това означава, че кошмарът на съпруга ви не е свързан с катастрофата и смъртта на родителите му.

— Може да е друго.

Найт кимна:

— Нещо от миналото му. Нещо толкова ужасно, че мозъкът му се е опитал да го забрави напълно. Досега.