Робърт Дугони
Всички виновни (6)

6.

Западното крило на Белия дом, Вашингтон

Паркър Мадсън огледа една от лъснатите черни обувки. Четири чифта стояха върху оригиналните си кутии, подредени като войници на парад. Мадсън носеше петия чифт — имаше по един за всеки ден от седмицата, груби обувки, не много елегантни, но трайни. Според един военен лекар Мадсън замятал крака си, когато стъпвал. Хрумна му, че по износването на гумените токове може да определи най-тежкия си ден от седмицата. Досега не беше забелязал такава връзка.

Всеки втори и четвърти четвъртък на месеца един служител занасяше обувките до Ню Йорк авеню, на ветеран от Виетнам, който наистина разбираше израза „лъснати до блясък“. Адютантът на Мадсън донасяше обувките в петък сутринта заедно с дрехите му от химическо чистене: бели ризи и тъмносини костюми с по три копчета. Вашингтонските журналисти обичаха да казват, че пенсионираният генерал е сменил маслиненозелената униформа с тъмносиня, ирония, която Мадсън приемаше като комплимент. Той нямаше нито време, нито желание да се занимава с облеклото си. Униформите пестяха усилия, които би могъл да използва за по-полезни неща. Военните го разбираха добре. Айнщайн — също.

Мадсън остави обувката върху кутията до другата от чифта, извади четирийсет и пет калибровия си пистолет от кобура, скрит под сакото, сложи го на горната полица в долното шкафче и затвори вратичката. Прекрачи над червения си доберман, Екстър, свит на кълбо върху покрита с филц възглавничка, и отиде при бюрото си, където осем грижливо сгънати вестника чакаха да им обърне внимание. Помощниците му махаха страниците, предназначени само да дават обем — за спорт, развлечения, готварски съвети и реклами — и подчертаваха важните статии. След това секретарката му подреждаше вестниците по точно определен начин: най-отгоре, разбира се, „Вашингтон Поуст“, после „Вашингтон Таймс“, „Уолстрийт Джърнал“, „Ню Йорк Таймс“ (който той наричаше либерален парцал), „Лос Анджелис Таймс“ (за колорит от западното крайбрежие), „Чикаго Трибюн“, „Далас Морнинг Нюз“ и „Бостън Глоуб“. Обикновено в 9:00 Мадсън вече бе прегледал пресата, но днес беше изключение.

Той натисна копчето за вътрешната линия на телефона.

— Госпожице Бек, пуснете заместник главния прокурор да влезе.

Облегна се назад и изтръска прашинка от ръкава си. Тя се понесе в светлия лъч, проникнал през големия плъзгащ се прозорец отзад. Мадсън предпочиташе да седи с гръб към гледката от Южната морава, макар че нарочно си бе поискал точно този кабинет. По традиция началникът на канцеларията в Белия дом се помещаваше от другата страна на улицата, в старата изпълнителна сграда на президентството, само на петдесетина метра разстояние от Западното крило, но на километри, ако се измерва в престиж и власт. Големите клечки бяха в Западното крило. Мадсън си издейства стая само през няколко врати от Овалния кабинет.

Когато вратата се отвори, Екстър вдигна глава. Мадсън щракна с пръсти, преди кучето да излае, но доберманът остана нащрек, зорко следейки заместник главния прокурор на САЩ. Ривърс Джоунс вървеше, сякаш стъпваше на кокили, движеше крайниците си рязко като робот, а заради изпъкналите си лакти и колене изглеждаше по-висок, отколкото беше. Едноцветният сив костюм, бялата риза и виненочервената вратовръзка много отиваха на характера му — скучен, безличен, равнодушен.

Мадсън стана.

— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо, Ривърс. Заповядайте, седнете.

— Господин генерал.

Джоунс се пресегна над бюрото, за да се ръкува, след което разкопча сакото си и седна насреща като ученик пред училищния директор. Мадсън нарочно бе поръчал да скъсят краката на стола с няколко сантиметра. Никой не можеше да седи по-високо от началника на канцеларията в собствения му кабинет.

— Гледахте ли пресконференцията ми? — Мадсън веднага заговори по същество.

Джоунс кимна, личеше си, че се чувства неловко.

— Гледах я тази сутрин, докато се обличах.

— Сигурен съм, че доста главни редактори са се зарадвали. Не всеки ден можеш да замениш безполезната бизнес страница с материал за убийство на вътрешен човек в Белия дом. Джо Браник ще продаде големи тиражи.

Джоунс поклати глава. С остър нос и фина коса, стърчаща на всички страни като наелектризирана, той приличаше на бостанско плашило.

— Това е постъпка на страхливец — измърмори.

Мадсън го погледна изпитателно:

— Стреляли ли сте някога, Ривърс?

Джоунс се смути:

— Не…

— Е, аз съм стрелял. И мисля, че за да допреш дулото на зареден пистолет до слепоочието си и да натиснеш спусъка, е нужен адски много кураж. — Мадсън поглади устните си с ръка и добави с по-мек тон: — Защо хората правят такива неща, Ривърс? Ако знаех, щях да имам мек диван в кабинета и диплома на стената.

В тази връзка, Мадсън нямаше нищо по стените. Нито картини, нито семейни снимки или дипломи, макар че беше трето поколение възпитаник на Уест Пойнт. Нямаше витрина, на която да изложи многобройните си медали от Виетнам до „Пустинна буря“, нищо, което да го разсейва от задачите му. Третираше вещите като излишно бреме.

— За съжаление, нямам време да размишлявам за това. Както знаете тази сутрин тук се струпаха безброй проблеми, а моментът е много, много неподходящ. Сега не мога да ви дам подробности, но това е поредната пробойна в трюма, а вече затискам осем дупки. Скоро няма да ми стигат пръстите, Ривърс.

— Тук съм, за да помагам, генерале.

Мадсън стана, заобиколи бюрото, опря се на ръба и скръсти ръце; костюмът му се опъна на гърба и раменете. Втренчи се в Джоунс със светлокафявите си очи, гледащи от загоряло и набръчкано като стар пергамент лице.

— Трябва да се справим с този проблем бързо и ефективно. Колкото и да е трудно, президентът трябва да преодолее мъката и да продължи да върши работата, за която народът го е избрал. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Пресата обожава тези гадости; по дяволите, какво ви обяснявам? Слуховете ще плъзнат като огън в суха трева. Докато се усетим, ще нарекат случая „Винсънт Форстър Две“. Трябва да разберете.

— Няма да има проблеми, генерале.

Мадсън вдигна вежди:

— Когато един от най-близките съветници на президента посяга на живота си, това е проблем, Ривърс. Когато този съветник е и добър приятел на президента, това е адски голям шибан проблем. — Обикновено Мадсън не използваше вулгаризми, смяташе ги за признак на беден речник, но сега искаше да наблегне на думите си. — Да бъда ли искрен с вас?

— Разбира се.

— Колкото повече хора участват в разследването, толкова по-голям е рискът от грешки, а в този случай всяка грешка може да е фатална. Знаете ли как действат в армията, Ривърс?

— Как, господин генерал?

— Военните действат на групички от по трима души. Знаете ли защо? Защото е установено, че три е оптималният брой за постигане на максимална ефективност. Ако са повече, става размиване на отговорността. Ако са по-малко, няма достатъчно капацитет. Искам да сформирате тричленен екип, Ривърс. Избрах единият от участниците да сте вие. Погрижих се да ви включат.

Джоунс се понадигна.

— Няма да ви разочаровам, генерале.

Не прозвуча пресилено или заучено, макар че беше. Мадсън бе избрал Ривърс Джоунс, защото знаеше всичко, което можеше да се знае за него, включително това, че предпочита слипове пред боксерки. Трийсет и девет годишен, женен, но без деца, Джоунс редовно изневеряваше на жена си с елитна проститутка в Маклейн. Макар да беше роден в католическо семейство, по политически причини твърдеше, че е протестант — не смяташе да остане завинаги в Министерството на правосъдието. Като всеки друг във Вашингтон, Джоунс имаше политически амбиции. Стремеше се към кариера в Сената или Камарата на представителите, за да може цял живот да се прехранва от държавното виме и подаянията на крупни бизнесмени. Джоунс добре съзнаваше колко е важно да имаш съюзници в този град на политици, затова се беше оженил за дъщерята на Майкъл Карпънтър, говорителя на парламента. Не можеше да става дума за любов. Най-вулгарно казано, Джоунс бе подлизурко и знаеше точно чий задник да целува.

Мадсън се изправи и отново заобиколи бюрото.

— Говорихте ли с парковата полиция?

Службата за охрана на Белия дом бе получила обаждането в 5:45 часа. Веднага уведомиха Мадсън в дома му. Оттогава бяха минали точно четирийсет и две минути. Най-напред Мадсън телефонира в прокуратурата и поиска да говори с Джоунс. Откри го у дома му и го събуди с новината, че ще оглави разследването за смъртта на Джо Браник. Понеже Браник беше служител на Белия дом и трупът му бе открит в държавен национален парк, случаят беше под юрисдикцията на федералната власт и по-специално на Министерството на правосъдието. Джоунс трябваше да уведоми за това парковата полиция и да им отнеме разследването.

— Разговарях с тях веднага щом ми телефонирахте.

— Съгласиха ли се да ви изпратят материалите? — поинтересува се Мадсън.

— Съгласиха се, но случаят не е под тяхна юрисдикция, генерале.

Мадсън притисна с длан един стърчащ кичур на косата си. В армията подстригваше късо непокорния си перчем, но когато навлезе в политиката по настояване на имиджмейкъра си пак го беше пуснал да расте.

— Как така не е под тяхна юрисдикция?

— Оказва се, че първият полицай на местопроизшествието е бил служител на Чарлстаунското управление. Сега техен детектив е поел случая в свои ръце и за нищо на света не се отказва. — Джоунс извади малък бележник от джоба си и погледна записките си. — Някой си детектив Том Моли. Наредил е трупът да бъде откаран в градската морга. — Вдигна глава. — Теоретично има пълно право.

Мадсън не скри неудоволствието си от този непредвиден развой на нещата.

— Обадете се на окръжния патоанатом и му наредете незабавно да ни изпрати трупа.

— Незабавно?

— Аутопсията ще бъде извършена от хора на министерството.

Джоунс го погледна озадачено:

— Господин генерал…

Мадсън се втренчи в него. Джоунс се смути, затвори бележника и прибра химикалката в джоба си.

— Не искам да уронвам престижа на покойника, Ривърс… — Мадсън отвори едно чекмедже на бюрото си. — Но както казах вече, случаят трябва да се разреши възможно най-дискретно. — Подаде му плик и продължи да говори, докато Джоунс го отваряше и вадеше съдържанието му. — Предположих, че в хода на разследването ще изискате запис от телефонните разговори на господин Браник, затова си позволих волността аз да ги взема. Ще откриете едно обаждане до Белия дом в 21:13. Онази нощ Джо Браник е разговарял с президента. Президентът ми каза, че господин Браник не звучал добре, бил пийнал. Наистина, имаше слухове за злоупотребяване с алкохол, но президентът не иска във вестниците да се тиражират непроверени слухове. Естествено, загрижен за приятеля си, той предложил да се срещнат насаме. Джо Браник е дошъл в Белия дом в 22:12. Името му фигурира в книгата на посетителите заедно с часа на идване и тръгване.

Мадсън изчака, докато Джоунс преглеждаше документите.

— Двамата служители от охраната, които тогава пазели Западния вход, са потвърдили, че господин Браник е бил неспокоен. Президентът го е приел в личната си квартира, сам. Каза ми, че Джо Браник не изглеждал добре. Бил сприхав.

— Спомена ли каква е била причината?

Мадсън закрачи напред-назад в светлото петно от плъзгащия се прозорец, в дъжда от блестящи прашинки; приличаше на силует в черно-бял филм.

— В Белия дом работата се върши на нощни приеми и коктейли; знаете добре, Ривърс. Не съм свикнал с този начин на действие, но когато си сред вълци, трябва да виеш като вълк. — Сви рамене. — Ако моята Оливия беше жива, едва ли би одобрила.

— Какво да одобри, господин генерал?

Мадсън спря да крачи и се обърна към прокурора.

— Съпругата на Джо Браник мразеше тези игри, Ривърс. Рядко се появяваше. Предпочете да живее в провинцията. Според президента в резултат на това отношенията им били обтегнати и това не се харесвало на господин Браник. Бил депресиран. — Мадсън се приближи до бюрото, взе лист хартия и го подаде на Джоунс. — Преди четири седмици Джо Браник е подал молба за разрешително да носи огнестрелно оръжие. Позволих си да изискам копие и от този документ.

Джоунс погледна заявлението.

— Накратко, Ривърс, проблемите са лични. Президентът не желае реномето на приятеля му да бъде оцапано във вестниците. Съгласен съм с него, но по други причини. — Мадсън се върна пред бюрото и застана пред Джоунс. — Онова, което ще се отрази зле на Джо Браник, ще се отрази зле и на президента, Ривърс, следователно ще навреди на управлението. Колкото и цинично да прозвучи, аз няма да го допусна. Като приятел на Джо Браник, президентът ще се почувства виновен. Ще се пита дали не е могъл да предотврати нещастието. Аз не изпитвам чувство за вина. Изгубил съм много храбри мъже под мое командване. Почитаме паметта им и продължаваме напред, но не защото сме ги забравили, а точно обратното. Те не са забравени. Просто трябва да си вършим работата. Президентът има работа за вършене, Ривърс. Най-добрият начин да почете паметта на приятеля си е като си свърши работата, и то добре. Аз ще се погрижа да си я върши — още шест години, дай боже.

Джоунс се изправи.

— Разбирам.

— Хубаво. — Мадсън се обърна с гръб. — Съветвам ви да започнете разследването от кабинета на господин Браник. Наредих да бъде запечатан.

— Запечатан ли? Мога ли да попитам защо?

Мадсън пак се обърна.

— Защото не знам дали има нещо важно за правителството или националната сигурност. Господин Браник беше довереник на президента, Ривърс. — След кратка пауза добави: — Но ви уверявам, че от този момент вие командвате разследването.