Робърт Дугони
Всички виновни (72)

72.

— Хвърли оръжието, детективе.

Моли хвърли пистолета и вдигна ръцете си. Бе пъхнал автомата на гърба си, което не му помагаше много в момента, защото един изстрел от пушката, насочена към него, можеше да го пререже на две, преди да реагира. Поне имаше надежда. Но и тя увехна.

— Съблечи сакото си. Хвърли го.

Моли се подчини.

— Обърни се бавно. Хвърли автомата на земята.

Детективът пусна автомата при сакото в калта и листата. Приготви се за прорязващата болка от сачмите в гърба.

— Обърни се.

Защо рижавият просто не го застреля, когато имаше възможност, Моли не можеше да си обясни. Но каквато и да беше причината, всяка секунда увеличаваше шанса му да оцелее. А Том Моли не смяташе да умира.

— Кой си ти? — попита.

— Има ли значение?

Крещяха като моряци на кораб в морска буря.

— Името ти ще ми трябва, когато те картотекирам.

Рижавия се ухили.

— Тогава ще ти го кажа. — Той се огледа тревожно, косата и брадата му бяха мокри и сплъстени като козина на бездомно куче. — Къде е приятелят ти, детективе?

Слоун. Затова не го беше убил. Искаха да намерят Слоун или по-вероятно папката, за която бе разказал адвокатът.

— Отиде да извика подкрепления. Тук съвсем скоро ще се напълни с ченгета, а те не обичат много убийците на полицаи. На твое място бих побързал да се махна.

— Добър съвет. Ще се вслушам.

— Ще бъдеш сам.

Глупаво беше да го казва, но Моли изпита извратено задоволство, докато обмисляше ограничените си възможности. Можеше ли да скочи в реката? Сачмите щяха да го надупчат като решето, преди да стигне водата.

Рижавият сви рамене:

— Във всяка война има жертви, детективе.

— Така ли? Мислех, че обявяването на война е работа на Конгреса. Трябва да проверя в Конституцията. Каква война водиш, боецо?

— Мога да ти кажа, детективе, но след това ще трябва да те убия. Каква ирония, не мислиш ли?

— Можеш да споделиш нещо по-добро, а не безсмислена реплика от посредствен филм. Кажи ми нещо друго. Успокой духа ми, преди да ме пратиш на оня свят. Вие ли сте копелетата, които убиха Бърт Купърман?

Ако се хвърли на земята и се претърколи, можеше да вземе автомата, но трябваше и да се прицели точно, а нямаше да успее. Ако ще умира, предпочиташе да е прав, не да се гърчи като червей в краката на убиеца си.

— Ако имаш предвид полицая, да.

— Тогава сме квит.

Замисли се за Маги и децата. Не, нямаше да умре. Не можеше да умре. „Обърни се странично. Така ще си по-тясна мишена.“ Нямаше значение, пушката пак щеше да го рани смъртоносно.

— Не си водя статистика, детективе. Няма нищо лично. Не се гордея, че съм убил полицай. По принцип уважавам пазителите на закона, професията ви е трудна.

— Не мога да ти опиша колко стопли сърцето ми с тези думи.

— Полицаят беше непредвидено усложнение. Нямахме избор.

— Ще кажа на съпругата и децата му, когато ги видя.

— За съжаление няма да имаш възможност — каза рижавият и вдигна пушката.

* * *

Дърветата и храстите бяха по-редки, между тях тесни животински пътеки водеха към малка поляна — открит амфитеатър в гъстата гора. Дали беше естествена или създадена от човек, Слоун не знаеше, но благодарение на нея ги забеляза лесно въпреки премрежения си поглед и сипещата се от клоните вода. Проблемът беше в разстоянието. Едва ли щеше да улучи целта с пистолета, дори условията да бяха идеални. При замъглен от мигрената поглед и този дъжд, вероятността бе едно на милион. А той точно това имаше — един патрон. Облегна се с гръб към едно дърво, трескаво се опита да измисли нещо, но нищо разумно не му хрумваше. Отново погледна към поляната.

Изстрелът поне щеше да привлече вниманието. Така можеше да даде възможност на детектива да действа. Слоун си пое дълбоко въздух и посегна към кръста си за колта.

Нямаше го.