Робърт Дугони
Всички виновни (16)

16.

Тя не трепна.

Острието на мотиката спря на сантиметри от гърлото й, но тя дори не мигна.

Забележително.

Гледаше го, както човек гледа огромна вековна секвоя, впечатлен от ръста й. Огледа дрехите му, от тънките презрамки на гащеризона през яките му рамене до навитите крачоли над калните му обувки. Чарлз Дженкинс не я познаваше, макар че нещо загложди паметта му. Не, нямаше откъде — такова лице никога не би забравил. Беше красива и явно се чувстваше като у дома си. Косата й се спускаше като разлято мастило върху раменете й, имаше същия индиговосин цвят като очите й. Носът й беше фин и изящен, вероятно хирургически коригиран, макар че той не видя някакъв грим. Може би от хладното време — или от притока на адреналин — бузите й се бяха зачервили. Иначе тенът й бе безупречен. Той прецени ръста й на близо метър и осемдесет, лъснатите й до блясък обувки с високи токове, затънали в калта, вероятно й даваха още два-три сантиметра. Носеше късо кожено яке и бяла блуза.

Зад тази красота се криеха неподозирани умения.

— Чарлз Дженкинс?

* * *

Той остави мотиката и я заведе при къщата. Събу обувките си на задния вход и влезе. Мина през кухнята към хола и след като не чу посетителката да влиза, се обърна. Тя стоеше на прага и оглеждаше кухнята със същото умерено любопитство, с което бе гледала него. Умивалникът на изтъркания плот бе затрупан с тенджери, тигани и черпаци, само единият котлон на електрическата печка се показваше. Отгоре като войници бяха подредени десетки буркани, някои — запечатани с восък. На земята няколко кошници пресни къпини и малини чакаха да бъдат измити и сварени. В местния супермаркет продаваха конфитюрите му на щанда за местни стоки — беше му хоби, като конете. Родителите му бяха оставили скромно състояние, което с внимателни инвестиции и разумно харчене щеше да му стигне до края на живота.

— Топлината ще излезе така — каза той, макар че в бараката беше хладно.

Тя затвори вратата и грациозно заобиколи разсада от домати, тиквички, царевица, грах и марули в няколко черни пластмасови сандъчета.

Дженкинс остави работните си ръкавици върху купчина вестници и взе няколко неотворени писма, адресирани до „собственика“ — кръглата маса бе затрупана с тях. Дебелото петнайсет сантиметра парче, което бе отрязал от ствола на огромен кедър, повален от зимните бури през 1998 година, бе полирано и лакирано, за да послужи за уникална маса за хранене. Дженкинс хвърли всички писма без едно в камината, иззидана от речни камъни, взе клечка кибрит, запали писмото, което държеше, и го пусна при останалите. Коленичи и нахвърля подпалки. Беше с гръб към жената, но чуваше потропването на токчетата й по дъските. Тя огледа етажерките му, подредени покрай стените като в градска библиотека, съдържащи впечатляваща колекция от книги и видеокасети с класически филми. По земята имаше сандъци с книги, които още не беше прочел, и филми, които искаше пак да гледа.

Той погледна през рамо и видя, че гостенката оглежда платната, подпрени до оцапания с боя статив за рисуване.

— Не е зле.

Прозвуча по-скоро като изненада, отколкото като комплимент. И нищо чудно — той не беше Ван Гог.

Лу и Арнолд се вмъкнаха през закритата с пластмасова преграда кучешка вратичка, нахлуха в стаята и заеха обичайните си места: Лу — на дивана, с муцуна върху износената облегалка за ръка; Арнолд — върху креслото срещу камината. Не обичаха да лежат на пода. Дженкинс ги беше разглезил. Седяха, наострили уши, и гледаха ту господаря си, ту неочакваната гостенка, нарушила ежедневните им занимания. Дженкинс хвърли в камината кленова цепеница, която запращя и изпълни стаята със сладникав аромат. Спусна преградата, почеса Лу зад ушите, при което лицето на кучето се набръчка като на деветдесетгодишен старец.

Жената се приближи до прозореца и обхвана с длан цвета на една от десетината орхидеи, подредени върху една дъска. От цветята в стаята миришеше на екзотична оранжерия.

— Арабски. Темпераментни и чувствителни.

— Явно разбирате от коне.

— Родителите на майка ми имаха ферма. Чистокръвни английски, арабски, няколко мулета.

Тя се обърна, приближи към него и протегна ръка, сякаш се запознаваха на опашка в магазина. Пръстите й бяха студени и нежни, но мазолите й показваха, че не си изкарва прехраната с подреждане на книжа.

— Алекс Харт.

— Е, госпожице Харт, от трийсет години не съм се виждал или разговарял с Джо Браник.

— Не се учудвам. Нямате телефон.

Той извади мобилен телефон от джоба на гащеризона си.

— Номерът ми не е обявен в указателя. Не говоря много. И рядко имам посетители. Хората обикновено ме търсят като „Черния“. Вие сте питали за името ми.

— Явно слуховете се разпространяват бързо.

Тя вдигна куфарчето си, остави го на единия от двата ясенови стола, изработени от стопанина, и извади един брой на „Вашингтон Поуст“. Статията от „Асошиейтед Прес“, която беше видял в „Поуст-Интелидженсър“, бе поместена под същата снимка на Джо Браник. Джо изглеждаше остарял, което можеше да се очаква след трийсет години. Косата на слепоочията му бе прошарена; загорялото, обрулено лице му придаваше вид на човек, прекарващ голяма част от времето си сред природата в южните щати. Дженкинс не си даде труда да чете статията в града и не смяташе да я чете сега. Заглавието съдържаше всичко, което му трябваше да знае. Джо Браник не бе човек, който ще посегне на живота си. След трийсет години едва ли се беше променил.

Дженкинс остави вестника на масата.

— Не знаех, че „Вашингтон Поуст“ използва куриери за разпространяване на вестника. Това специална промоция ли е?

Тя се усмихна, отметна косата си от рамото и я приглади зад ухото си. Дженкинс подуши парфюма й. Засенчваше аромата на орхидеите. Арнолд изскимтя. Алекс Харт извади от куфарчето си дебел плик и му го подаде.

— Джо каза, ако с него се случи нещо, да ви предам това.

Той се опита да претегли плика.

— Какво има вътре?

— Не знам.

Дженкинс се вгледа в очите й, но ако премълчаваше нещо, тя добре се справяше. Без да отмества погледа си от нея, той завъртя плика. Усещаше, че и тя го наблюдава, че следи реакциите му. Дженкинс скъса плика и извади съдържанието му.

Изтърканата картонена папка го смая — почувства се като баща, който вижда загубеното си дете след трийсет години.