Робърт Дугони
Всички виновни (78)

78.

Взривът разтърси паркинга като земетресение, ударната вълна повали Слоун. От небето се посипаха метални парчета и стъкла, пламъци обгърнаха шевролета като огромен октопод. Вдигна се черен дим, носещ миризма на изгоряла гума.

Том Моли, притиснал якето пред носа и устата си, тръгна предпазливо към останките от колата. Слоун се изправи и понечи да го последва, но детективът му направи знак да стои настрана. Приближи се бавно до колата, приведе се, за момент се скри в гъстия дим. След малко се появи, влачеше трупа на Питър Хо. Слоун изтича при него и подхвана тялото за едната ръка. Падаха, давеха се, плюеха черни сажди, едва дишаха. Лицето на Хо бе почерняло, осеяно с розови петна, където кожата се беше обелила. Беше мокър от пот. Ударната вълна бе отнесла една от кафявите му обувки.

Моли притисна мъртвия си приятел до гърдите, залюля го, ръцете му трепереха, захлипа. Сърцето на Слоун се сви от чувство за вина. Ярката светлина отново блесна пред очите му и той започна да потъва в мрака, сякаш падаше в пропаст. Този път се озова в прегръдките на жената. Топла и жива, тя го люлееше, пееше тихичко и го галеше. Той чувстваше топлината на гърдите й, нежните й ръце го утешаваха, даваха му нещо, което му беше липсвало цял живот и за което бе мечтал, но никога не намери — любов. Чиста, неподправена, истинска любов.

Той я познаваше.

— Не знам кои са тези хора — изсъска Моли, — не знам как ще ги открия, но ще го направя. И когато стане, ще съжалят, че са се родили.

* * *

Слоун стоеше на верандата на Том Моли с трима униформени полицаи. Те гледаха смутено в земята като далечни роднини на погребение, незнаещи какво да кажат. Патрулните им коли чакаха на улицата с включени фарове и двигатели. Мигащите светлини и сирените, които бяха привлекли съседите навън, бяха изключени.

Моли се наведе да прегърне и целуне дъщеричката си. Тя носеше синьо яке с думите „Дисни Уърлд“, избродирани на гърба, и държеше розово куфарче. Детективът я притисна до себе си, зарови лицето си в косата й и я целуна по бузата. След това прегърна Ти Джей, който настояваше да носи черно-сребристото яке на баща си с надпис „Оклахома Рейдърс“, макар че достигаше под коленете му. Той също носеше куфарче, от което се подаваше ръката на някаква играчка. Бузите на момчето бяха мокри от сълзи; никое от двете деца не беше свикнало да вижда родителите си толкова разстроени.

— Да слушате майка си. Ще дойда веднага, когато имам възможност — заръча Моли, опитвайки се да успокои сина си.

— Защо не можеш да дойдеш, тате? Искам да дойдеш сега.

— Ще дойда, но по-късно.

— Искам сега.

Моли притисна детето до гърдите си.

— Имам работа. Трябва да печеля пари, за да отидете в колеж.

— Не искам в колеж. Там е тъпо.

— Не говори така. В колежа ще ти хареса. Там има хубави момичета.

— Мразя момичета.

— Запознах се с майка ти там.

Ти Джей потърка носа си, може би никога не си беше представял майка си като хубаво момиче.

— Целуни баба си от мен — добави Моли.

Момченцето се намръщи, сякаш е сдъвкало лимон, погледна майка си, която стоеше със скръстени ръце и стискаше мокра кърпичка, след това се наведе напред и прошепна на ухото на баща си:

— Устата й мирише.

Моли отвърна също шепнешком:

— Целуни я по бузата. И не си играй с влакчетата на дядо. Знаеш го как се ядосва.

Прегърна силно двете деца, след което се изправи и се обърна към съпругата си. Маги потърка ръцете си, сякаш се опитваше да ги стопли.

— Ще ти се обадя — обеща детективът.

Тя кимна, хвана децата за ръцете и тръгна да слиза. Заведе ги при Банто, който я посрещна по средата на двора.

— Може ли да пуснем сирената, Марти? — попита Ти Джей.

— Каква полицейска кола е, ако не можем да пуснем сирената — отговори Банто и ги поведе към колите.

Маги се обърна, изтича по стълбите и прегърна съпруга си, сякаш бе моряк, връщащ се от война.

— Не ме оставяй да отглеждам сама тези две деца, Том Моли. Не го прави, да не си посмял.

— Няма — прошепна той.

— Ако умреш, кълна се, че ще те убия.

Той се освободи от прегръдката й, неговото лице също беше в сълзи.

— Няма да умра. Обичам те, мила.

Тя затвори очи, сякаш я заболя.

— И аз те обичам.

Моли сложи ръка на рамото й и я изпрати по стълбите. Полицаите ги последваха на почетно разстояние, оставяйки Слоун сам на верандата. Банто помогна на Маги да седне на задната седалка, обърна се и стисна ръката на партньора си.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти помогна?

— Поверявам ти семейството си, Марти. Не позволявай да им се случи нещо.

— Нищо няма да им се случи. Ти ми скъсваш нервите, но няма да изтърпя Франклин сам.

Банто се качи в колата и затвори вратата.

Детективът остана на тротоара, докато колоната се отдалечи по улицата с две изсвирвания на сирена за успокоение на сина му. Колите завиха в следващата пресечка и се скриха от поглед.

Том Моли остана още малко, сякаш да обуздае чувствата си, след това рязко се завъртя, прекоси дворчето и се качи на верандата с един скок по стъпалата. Отвори вратата. Слоун влезе след него. Детективът отключи един шкаф, извади бронирана жилетка и я хвърли на дивана. След това подреди на земята няколко пистолета и пушки като малко изложение на оръжие.

— Най-напред ще посетим Ривърс Джоунс.

Докато проверяваше оръжията обясни накратко плана как да съберат достатъчно доказателства, за да разобличат Паркър Мадсън. Фактът, че и тримата убийци имаха татуировки на орел, можеше да привлече вниманието на ФБР, но засега това не го интересуваше.

— Да предупредим федералните е все едно да надуеш свирка в препълнен театър. Ще привлечем вниманието, но няма да постигнем много. Само ще дадем на Мадсън, или който друг стои зад това, възможност да се подготви.

Слоун знаеше, че в крайна сметка ще се стигне до разследване и това ще му помогне да постигне целта си — да разбере тайната за себе си. Съзнаваше обаче, че детективът се ръководи от гнева, а не от разума. Планът му нямаше да успее. Мадсън бе твърде добре изолиран. Ривърс Джоунс вероятно беше пионка, жертвена овца, ако нещо се провали. Убийците искаха Министерството на правосъдието да обяви смъртта на Джо Браник за самоубийство. Джоунс им помагаше. Слоун знаеше, че има само един начин да се доберат до Пийк и Мадсън — като използват документите от Браник. Те ги искаха. Това бе нещо, за което можеха да преговарят. Единственият начин да се сложи край на убийствата.

Докато Моли обясняваше плана си и преглеждаше оръжията, чуха иначе познат звук, който при тези обстоятелства бе толкова неочакван, че отначало и двамата не разбраха какво е. Телефонът на колана на Слоун звънеше. Очакваше да види номера на Тина, но на дисплея не беше изписано нищо.

— Ало?

— Господин Слоун?

Мъжки глас. Беше му познат, но не можеше да се досети откъде.

— Кой е?

Моли се приближи и Слоун натисна копчето за високоговорителчето отстрани на апарата.

— Не е важно кой съм, господин Слоун. Вие се оказахте труден противник. Двамата мъже, които убихте, бяха опитни и добре обучени бойци. Както и човекът в Сан Франциско. Моите поздравления.

Слоун погледна Моли и раздвижи беззвучно устни: „Мадсън“.

— Колкото и да са били опитни, вече са мъртви, генерале.

Гласът от другата страна не възрази срещу това обръщение.

— Да, разбрах.

Наистина беше Мадсън.

— Какво искате?

— Имам едно предложение за вас, господин Слоун, един вид споразумение, ако използваме тази дума, по-популярна в професията ви.

— Целият съм в слух.

— Да се срещнем, двамата, сами.

— Защо да се срещам с вас? — попита Слоун, макар че и той точно това искаше.

— Защото вие имате нещо, което ми трябва.

— Попитах защо аз да се срещам с вас, генерале, не защо вие искаше да се срещнете с мен. Вече знам какво искате.

— Много добре. Очаквах такъв делови отговор от опитен адвокат като вас. — Мадсън замълча за момент. — За да са успешни преговорите, всяка страна трябва да има нещо, за което да се пазари, нещо, което е необходимо на другата страна. Прав ли съм? Нали това намекнахте?

— Уверявам ви, господин Мадсън, не виждам какво мога да искам от вас.

— Отговорът ви много ме разочарова, господин Слоун. Нямам търпение да се срещна с вас или, за да съм по-точен, да се срещнем пак. Проникването ви в Западното крила на Белия дом беше голям успех. Доколкото ми е известно, друг такъв случай няма. Това говори, че сте много интелигентен и способен човек, с голямо самообладание. Но не си мислете, че не мога да преразгледам оценката си, защото ми се струва, че или съм ви надценил, или вие сте ме подценили.

— Не ви подценявам, господин Мадсън.

— О, мисля, че все пак ме подценявате.

— Дейвид?

Моли се дръпна, стреснат от силния глас. Слоун затвори очи и прошепна:

— Тина.

— Както виждате, господин Слоун, не съм свикнал да говоря празни приказки.

— Мадсън, кучи сине. Господ ми е свидетел…

— Радвам се, че тя е толкова важна за вас, колкото очаквах.

— Мадсън, чуй ме добре…

Генералът го прекъсна по-сурово:

— Не сте в положение да поставяте условия, господин Слоун. А и не го приемайте лично. Смятайте го за бизнес. Вие имате нещо, което ми трябва. Ако ми го донесете, ще ви предам жената. Чиста работа.

— Къде?

— Това ще ви кажем малко по-късно. Ще дойдете сам, господин Слоун. Без детектива. Полицията не трябва да научава. Ако слушате, детектив Моли, а предполагам, че сте там, искам да знаете едно: ще убия тази жена, ако надуша, че сте в радиус от десет километра. Господин Слоун, ще се свържа с вас по този телефон. Безсмислено е да се опитвате да ме намерите или да проследите номера ми, уверявам ви. Следим всички ваши обаждания. Ако се обадите на някого, докато идвате насам, веднага ще узная. Ясно ли е?

— Да.

— Така, сега тръгвайте. Имате две минути, преди да ви се обадя със следващи нареждания. Сто и двайсет секунди. Ако не сте тръгнали, и то сам, жената ще умре.

— Мадсън…

— Времето тече. Двете минути започват… сега.

Слоун изкрещя:

— Мадсън!