Робърт Дугони
Всички виновни (12)

12.

Чарлстаун, Западна Вирджиния

Том Моли изчака до късния следобед, когато Клей Бодуин нямаше да заподозре нищо нередно в ранното му тръгване. Дори премести проклетия магнит от колоната „ПРИСЪСТВА“ в колоната „ОТСЪСТВА“, което винаги му късаше по нервите.

Подозираше, че дъската за присъствията е идея на Франклин, шурея на Бодуин. Франклин обичаше да следи подчинените си, особено Моли. След двайсет години, през които идваше и си тръгваше когато поиска, детективът не харесваше някой да му държи сметка, освен може би жена му, която си беше заслужила това право, след като двайсет и две години вече го търпеше. Затова бойкотираше дъската.

Когато се качи в смарагдовозеления си шевролет, модел от 1969 година, Моли отново си припомни разговора със заместник главния прокурор на САЩ Ривърс Джоунс. Бе поставил няколко клопки за Джоунс, за да види дали ще изскочи нещо интересно.

Излязоха доста неща. Думата „разследване“ не беше грешка на езика. Министерството на правосъдието разследваше обикновено на пръв поглед самоубийство, очевидно по нареждане от Белия дом. Защо? Имаше само едно логично обяснение — някой не беше убеден, че е самоубийство, а това автоматично правеше случая проблем на Том Моли.

Той зави по Шесто авеню, отби в една уличка, спря зад двуетажна тухлена постройка с опушени стъкла и слезе. Над напечения асфалт на паркинга въздухът трепереше.

Моли се изпоти още преди да отвори металната врата и да се качи по задното стълбище. Служителите вече трябваше да са си тръгнали. Когато отвори вътрешната врата на горния етаж, бе посрещнат от прохладен въздух и песен на „Ю Ту“. Мина през чакалнята, влезе в тесен коридор и усети миризма от извършвана в момента аутопсия, което му напомни за вкуса на черен дроб.

Доктор Питър Хо седеше на столче с колелца, приведен над труп, все още частично увит с тъмнозелен найлонов чувал. Между зъбите си стискаше силно лазерно фенерче, за да може с две ръце да мести щипците и пинсетите, държащи настрани кожата. Хо бе олицетворение на върховното съсредоточение, само дето от време на време удряше с хирургическите инструменти по ръба на една метална тавичка в ритъм с песента на любимия му състав.

Моли се промъкна безшумно зад него и рязко го сграбчи за раменете.

Патоанатомът подскочи като изстрелян от катапулт, столчето се търкулна на няколко метра встрани. Хо изплю лазерното фенерче в разрязания гръден кош. Рефлекторът на челото му се килна, очилата му паднаха от носа и увиснаха на верижката си.

Хо изохка, едва си пое въздух.

— Мамка ти, Мол, помолих те да не правиш така!

Моли вдигна столчето, като се превиваше от смях.

— Да не си помисли, че някой от пациентите ти е оживял и е дошъл да си отмъсти, а, Питър?

Този номер отдавна би му писнал, ако не беше бурната реакция на Хо. Тлъстият азиатец никога не би го признал, но Моли можеше да се закълне, че главният патоанатом на окръг Джеферсън се бои от смъртта. Все едно робот да се страхува от коли.

— Ако продължаваш така, ти ще станеш един от пациентите ми. — Хо отново издиша тежко. — Ще ми докараш инфаркт.

— Не мога ли да дойда да поздравя стар приятел?

— Ако искаш да ме посещаваш, влизай през главния вход като нормален човек, за да чуя проклетото звънче.

Хо намести рефлектора на главата си. Моли вдигна ръка срещу силната светлина.

— Задната врата е по-близо до паркинга. Освен това никога няма да чуеш звънчето при този шум, пък и двамата знаем, че не съм нормален.

— „Ю ту“ не е шум, но съм съгласен, че не си нормален.

Моли седна на столчето до покритата с кърпа глава на трупа.

— Трябва да заключваш задния вход, Питър. Може да си навлечеш неприятности. Има опасност някой да се промъкне.

Взе един остър инструмент и го размаха, за да наблегне на думите си.

Хо взе щипците.

— Много смешно. Благодаря, това беше стерилно. — Пусна инструмента в една метална табличка. — Отсега нататък лично ще следя Бети да заключва проклетата врата всяка вечер, преди да си тръгне.

— Дано да си вземе поука. — Моли знаеше, че Бети никога не заключва. Вдигна кърпата от главата на трупа. — Този човек не изглежда много добре. Мисля, че вече не можеш да го спасиш.

Хо пак дръпна кърпата.

— Имай малко уважение към мъртвите. И ти няма да изглеждаш по-добре, ако те надупчат с дванайсеткалиброви сачми.

— Ловна злополука?

— Битов инцидент. Поне така твърди жената. Явно е чисто съвпадение, че го е застреляла същия ден когато научила, че кръшка с продавачката в местната бакалия.

Моли наклони главата си на една страна и изцъка с език.

— Комплексно обслужване в кварталния магазин. Това се казва стандарт.

Хо изпълни кратко соло на ударни върху една метална тавичка.

— Бум-бам-бум. Не напускай работа. Ще умреш от глад. Шерифът каза, че се прибрала вкъщи и го простреляла, както си ядял сандвича. — Хо посочи ризата на трупа. — Още имаше майонеза, когато го докараха. — Свали гумените си ръкавици и ги избърса в престилката си. — Благодаря за тазсутрешния труп, приятел. Някой ден ще ти върна жеста… мога да те заразя с хепатит или нещо подобно.

Когато Моли остави трупа на Джо Браник сутринта, Хо още не беше дошъл на работа.

— Защо, станало ли е нещо?

— Станало ли е нещо? — имитира го Хо. — Както казах, ще умреш от глад. — Отиде при белия порцеланов умивалник и изплакна ръцете си. — Някои хора се опитват да ми вгорчат живота, това е станало. Само не ми казвай, че не знаеш за какво говоря.

— За Министерството на правосъдието ли?

— Не само. Досаждаха ми и близки на жертвата. И репортери.

Хо избърса ръцете си с хартиена кърпичка, хвърли я в кошчето и развърза престилката си. Закачи я на една кука и се скри в кабинета си.

След няколко секунди музиката спря и Хо се върна с картонена папка в ръка и фланелка с щампа на певеца на „Ю Ту“, Боно.

— Получих това срещу подпис. — Подаде на Моли факса с печат от Министерството на правосъдието и побутна нагоре очилата си с полукръгли стъкла. — Браник, Джо. Трупът трябва да бъде освободен без преглед от патоанатома. Дрън, дрън, дрън. — Затвори папката и погледна детектива над очилата си. — Имат предвид мен. Това означава никаква аутопсия. Означава, че мога да гледам бейзболния мач на Джейсън.

— Тази вечер ли играят?

— Маги ме помоли да ти напомня. Защо поне не си вземеш календар?

— Мислиш ли, че този човек се е самоубил?

— Откъде да знам? Не съм припарвал до трупа. Пък и не се налага.

— Още ли е тук?

Хо посочи вяло зад гърба си към стоманен хладилник с големи чекмеджета.

— На студено е. Утре сутринта ще дойдат да го вземат. Документите са подписани.

Отиде при една масичка под етажерка с дебели учебници по патология, анатомия, токсикология и съдебна медицина.

— Като си знаел, че ще ти вземат трупа, защо изобщо си отворил документацията?

— Не смятах да го правя, но от Бостън се обади сестрата на мъртвеца. Влиятелна адвокатка. Започна да ми крещи. Искаше да знае точната причина за смъртта, точната. Затова започнах с документацията. След това ми позвъни господин Джоунс и ме накара да прекратя всичко. Предполагам, че и на теб ти се е обадил, защото ти беше следващият в списъка с хората, които смяташе да дари с обичта си.

— Чакай малко. — Моли стана от стола. — Сестрата е поискала спешно резултатите. Каза ли защо?

— Не.

— След това от Министерството на правосъдието ти заповядват да прекратиш всичко.

— Да.

— Но пак без обяснение.

— Да. — Хо изгаси лампите в кабинета си. — Предполагам, че нямат доверие на един провинциален лекар.

Хо беше от Филаделфия, „провинциалист“ като Моли.

— Ти обади ли й се пак?

— На сестрата ли? — Хо отиде в другия край на помещението и изгаси лампите над металната маса. — Не ме интересува. Друг да си къса нервите с нея.

— Защо е този интерес от министерството, Питър?

Хо сви рамене:

— Бил е приятел на президента.

— Да, така твърдят. Но се държат, сякаш не става дума за обикновено самоубийство. Джоунс си изпусна нервите пред мен…

— Защо не съм изненадан?

— … и спомена за „разследване“. Защо ще разследват обикновено самоубийство?

Хо изгаси още една лампа и мина покрай него.

— Не знам.

— Освен това Джоунс каза, че заповедта била дадена лично от президента.

Хо спря.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Хо махна с ръка:

— Били са приятели. Президентът има личен интерес в този случай, а роднините по принцип трудно приемат, че близкият им човек е посегнал сам на живота си. Знаеш го.

— Нещо ме гложди в корема.

— Гложди те, защото се тъпчеш с боклуци. Надявам се никога да не ми се налага да те аутопсирам. Вероятно ще намеря консервени кутии и регистрационен номер на автомобил.

— Тази нощ никой не се е обаждал на диспечерите, Питър. Изобщо не е имало подаден сигнал за труп. Проверих.

Хо се замисли.

— Добре, как тогава е разбрал Куп?

— Уместен въпрос. Имам предположение, но нека за момент да приемем, че не е трябвало да разбира. Че се е натъкнал на нещо, което не е трябвало да вижда. Това ни навежда на съвсем други изводи за разговора ми с Джоунс, нали?

На лицето на Хо се изписа напрегнато изражение, сякаш пресмяташе сложно математическо уравнение и това му бе адски противно. Тръсна глава, сякаш да пропъди неприятна мисъл.

— Правиш си прибързани заключения. Нямаш факти… Хайде стига, Министерството на правосъдието? Защо ще се занимават с нещо… Смешно е.

— Същото казвам и аз. Нямаше да се занимават, ако е било самоубийство, нали?

Моли се стараеше всячески да събуди любопитството на Хо. Аутопсията беше единственият начин да се провери дали е самоубийство.

— Много лесно може да се разбере.

— Така ли?

— Да, ако исках да разбера, но не искам.

Хо облече лек шлифер с надпис „Детски отбор по бейзбол, Чарлстаун“ над думата „Доджърс“.

— Не ти ли е любопитно? — попита Моли.

Хо се приближи до масата и затвори ципа на чувала, преди да прибере трупа в хладилника.

— Не достатъчно, за да си рискувам главата, Мол. Предупреждението беше ясно, предполагам, че и към теб. Нека в министерството да се занимават. Ако не се е самоубил, съвсем скоро ще научим.

Моли заговори на гърба му:

— Може би си прав. Може би няма нищо странно. Може би е обикновено съвпадение, като с тоя пич и едрокалибрените сачми. — Обърна се и тръгна по коридора. — Този уикенд съм свободен. Обади се, ако искаш. Можем да заведем децата за риба.

Хо издиша тежко и шумно.

— Копеле… Защо ми го причиняваш? Знаеш, че сега трябва да проверя.

Моли се усмихна. Хо беше от онези хора, които не могат да започнат роман, без да го дочетат до края.

— Може ли да стане, без никой да разбере, Питър?

— Какво ти дреме?

— Просто не искам да събуждаме подозрения.

Хо се замисли за момент.

— В известна степен може. Няма да е трудно при толкова голяма огнестрелна рана. Може да се вземе образец от кожата около дупката, от пръстите, следи от барут под ноктите, да се провери траекторията на куршума, да се вземе малка кръвна проба за химичен анализ. Няма гаранция, но е сравнително безопасно. Никой няма да забележи, че с трупа е правено нещо.

— Колко време ще отнеме. Ако решиш да го направиш?

— Ще дойдат за трупа утре сутринта. Толкова ли е важно, Том?

— Може би.

Хо свали шлифера и се върна при умивалника за престилката си, като ругаеше приглушено. Звучеше леко престорено.

— Ти ще обясняваш после на Джейсън. — Насапуниса ръцете си, сякаш се опитваше да отмие собствената си кожа. — Ще побеснее, че не съм гледал мача му.

— Ще се обадя на Маги да го запише на видеото. След колко време ще излязат резултатите?

Хо взе няколко хартиени кърпички.

— Ще оставя кръвта в лабораторията утре. Резултатите ще излязат най-рано след два дни, но може да се забавят и десет. Искаш ли да го пусна като спешна поръчка?

Моли поклати глава:

— Не. Ще почакам. Търпението е злато, нали така?

— Само дето ти го нямаш.

— Благодаря, Питър. — Моли понечи пак да излезе, но спря на вратата. — Под какво име ще пуснеш пробите? Не можеш да използваш истинското му.

Хо си нахлузи ръкавици, разкопча чувала на трупа, върху който работеше досега и погледна жълтия етикет, завързан за палеца на единия му крак.

— Дънбар, Джон. — Погледна Моли. — Трябва ми балистичната експертиза. Без нея от изследването на следите от барут няма голяма полза.

— Ще се постарая да го уредя.

Моли закрачи по коридора.

— И следващия път използвай главния вход! — изкрещя след него Хо.

След това се върна в кабинета си, отново наду музиката, отиде при стоманения хладилник и извади чекмеджето с етикет „Браник, Джо“.