Робърт Дугони
Всички виновни (51)

51.

Чарлстаун, Западна Вирджиния

Клей Бодуин се беше разположил на стола, като внимаваше тежестта да е само на десния му крак, и четеше заглавната страница в местния седмичник „Духът на Джеферсън“. От цял ден седене ишиасът го заболяваше, но не заради него копнееше да се махне оттук. Преди три месеца бе помолил шурея си да удължи срока преди пенсионирането му, за да го спаси от жена му — тя вече бе подготвила дълъг списък с нещата, които очаква от съпруга си да направи в свободното време. Дж. Рейбърн Франклин му намери работа на рецепцията и това го спаси от престоя вкъщи. Но след вестта за смъртта на Бърт Купърман все повече му се искаше да се прибере у дома при съпругата и внучетата си.

Погребението на Купърман беше тази сутрин. В участъка настроението бе мрачно и вероятно щеше да остане такова за известно време. Бяха открили благотворителна сметка и се надяваха да съберат достатъчно пари за разходите по отглеждането и образованието на сирачето на загиналия. Това, разбира се, не можеше да замести баща му. Бодуин сгъна вестника и се вгледа в снимката на смачканата патрулна кола, висяща от крана. Спомни си как Куп все мечтаеше да види снимката и името си във вестника.

— Боже мой… — измърмори Бодуин.

Стъклената врата зад него се отвори, но той не си направи труда да се обърне. Бе видял яркозеления шевролет на Том Моли да спира на паркинга.

— Запиши се на дъската — нареди.

Моли спря, като едва устоя на изкушението да свали талашитената дъска от стената и да я натроши на парченца. За пръв път от двайсет години мразеше професията си. Мразеше мисълта, че някой го е надхитрил, че някой е убил Куп и ще му се размине. Разследването на смъртта на Купърман бе в задънена улица. Не можеше да направи нищо. Нямаше начин да разбере съдържанието на телефонния разговор, който бе сигурен, че Куп е засякъл и е станал причина за падането му в пропастта. Бяха му отнели случая „Браник“.

Спънка след спънка.

Премести магнита от колоната „Отсъства“ в „Присъства“ и точно в този момент телефонът зазвъня. Бодуин вдигна.

— Не се занимаваме повече със случая. Разследването се води от Министерството на правосъдието. Това е положението. Говорете с началника.

Моли се огледа и бързо премести зеления магнит срещу най-горното име. Бодуин се обърна и погледна дъската.

— Няма го. Ще му оставя съобщение да ви се обади.

Записа съобщението и телефонен номер на едно листче, остави слушалката и стана. Намръщи се и пак седна, като се хвана за кръста.

— Ишиасът ли те мъчи, Клей?

— А? — Бодуин се обърна, изненадан, че Моли е още там. — Нещо съм се схванал. Вчера жена ми ме накара да окастря дръвчетата.

— Гадна работа. — Моли посочи бележката в ръката на Бодуин. — Мога да я занеса вместо теб. За кого е?

— За Рей. — Бодуин се обърна и пак погледна дъската. — Не го видях да излиза.

— Сигурно не си го забелязал, докато си говорил по телефона. Добре че е тази дъска.

Бодуин го изгледа подозрително:

— Аха, ами… тя е за това.

Моли посегна към бележката.

— Дай, ще я занеса.

Бодуин се подвоуми, но подозренията му за мотивите на Моли изчезнаха, когато гърбът отново го преряза. Подаде бележката на детектива.

— Остави я на бюрото му.

— Няма проблем.

* * *

Слоун затвори телефона, събу обувките си и легна по гръб на леглото в хотелската стая. Почти не беше спал през изминалата седмица и се чувстваше физически и психически изтощен. От Чарлстаунската полиция отказаха да му дадат информация за случая „Джо Браник“, макар че според вестниците те бяха започнали разследването, преди от Министерството на правосъдието да им го отнемат. Не очакваше началникът на полицията да му се обади. Дори да се обади, сигурно щеше да го препрати към министерството, както бе направил съдебният лекар Питър Хо.

Взе телефона и телефонира на Ейлийн Блеър. Тя потвърди за посещението му в офиса на Браник на обяд на следващия ден.

— На рецепцията ще ви дадат пропуск. Ще търсите Бет Сароян. Тя е служителка в Министерството на правосъдието и ме увериха, че ще ви спести проверките и ще ви заведе в кабинета на Джо. Утре сутринта тръгвам за Бостън. Ако има проблеми, обадете ми се на мобилния.

Каза му номера си и затвори.

Телефонът в стаята иззвъня, стресна го. Очакваше да е Ейлийн Блеър, но гласът беше мъжки.

— Господин Блеър?

— Да.

— Аз съм детектив Том Моли от Чарлстаунската полиция. Научих, че се интересувате от случая „Джо Браник“.