Робърт Дугони
Всички виновни (13)

13.

Пасифика, Калифорния

Слоун се облегна на кедровата каса на вратата си, за да си поеме дъх. Анцугът му беше мокър, от челото и слепоочията му капеше пот. През две врати от неговата бръмчеше бормашина, монтираха нова ключалка на шести апартамент. Наемателите бяха чули за разбиването на жилището му и се тревожеха. Затова Слоун реши да сложи допълнителни ключалки на всички апартаменти.

Отвори вратата, остави МР3-плейъра и миниатюрните си слушалки на плота, разделящ кухнята от хола, и извади кана със студена вода от хладилника. Отпи жадно и се покапа. На плажа долу мъж и жена хвърляха парчета хляб във въздуха и около тях се въртеше ято чайки. Крясъците на птиците долитаха през отворените плъзгащи се прозорци на стаята.

След като тръгна от кантората, Слоун изпита нужда от физическо натоварване. Глезенът още го болеше, но главно когато го въртеше. Като че ли му мина, докато тичаше по брега, а Мик Джагър и „Ролинг Стоунс“ стенеха в ушите му. Мислеше си за хора, с които не се беше срещал и говорил от цяла вечност; лица от детството и ученическите му години преминаваха пред очите му като на филмова лента. Толкова се улиса, че когато спря, установи, че е пробягал над седем километра, а има само един път за връщане.

Пак запуши каната и я върна в хладилника. Мелда бе оставила покрита пластмасова купа, под която имаше бележка:

За ваше връщане у дома. Много се радвам.

Мелда

Той вдигна капака, взе с пръсти две парчета пилешко с малко гъбен сос и ориз и ги лапна. Бъд скочи на плота. Слоун му подаде пръстите си. Котаракът ги подуши, обърна се равнодушно и се отдалечи.

— Типично. Преди две години ядеше от контейнера. Сега си претенциозен.

Слоун върна купата в хладилника. Взе плик с лед от фризера и отвори едно чекмедже под плота, за да потърси тиксо. Влезе в хола и пусна храна на рибките, груперът се стрелна пред рибата-ангел и започна да лапа мъничките скариди. Слоун бе купил аквариума спонтанно; рибите му се сториха много подходящи домашни любимци за ерген, живеещ на брега на океана. Остави плика с леда и откъсна парче тиксо. Искаше да оправи, доколкото можеше, дивана, за да има къде да седне и да охлади глезена си. От вратата се чуха три познати почуквания.

Мелда носеше купчина писма.

— Донесох ваша поща, господин Дейвид. Този път не е много. Само сметки и листовки.

Той цяла година се беше опитвал да я накара да му говори на „ти“, но тя не искаше да променя навика си. Писмата му напомниха за пощенската кутия.

— Забеляза ли, че пощенската ми кутия е счупена, Мелда?

Тя го погледна изненадано:

— Счупена? Как счупена?

— Вратата беше отворена. Ключалката… — Той се опита да обясни. — Ключалката беше бутната вътре.

— Бутната?

— Паднала. Ключалката беше паднала. — По изражението й личеше, че няма представа за какво става дума. — Както и да е. Ела да пийнем чай.

Тя поклати глава и се усмихна:

— Направила щрудел. Довечера ще донеса парче след бингото.

Мелда правеше щрудел, за да се успокои. Слоун знаеше, че тази сутрин много се е притеснила. Той поглади корема си, все още стегнат, макар и не както на младини.

— Сигурно имаш шесто чувство, Мелда. Всеки път, когато реша да изгоря малко калории, правиш нещо сладко.

— Не искате ли? — разочарова се тя.

— Някога да съм се мръщил на сладкишите ти?

Тя пак се усмихна:

— Значи довечера. Отивам на бинго, после донасям щрудел. — Тръгна да слиза, но спря и се удари по челото. — Съжалявам. Вече не спомням добре.

— Още нещо ли има?

— Телефоните, оправили ги.

— Оправили? Да не ти се е развалил телефонът?

Тя поклати глава:

— Не. Ваш телефон.

— Моят ли? Какво му е имало на телефона?

Тя сви рамене:

— Дошъл човек и казал, че телефон счупен и трябвало да оправи.

— Каза ли какво му има?

Тя поклати глава:

— Не разбирам тез неща. Проблем бил транс… нещо. Само му показала телефон.

— В апартамента ми?

Телефонната централа на цялата кооперация беше в един килер над навеса за колите. Слоун достатъчно добре разбираше от тези неща и знаеше, че ако има проблем, той няма да е ограничен само в един апартамент — особено в неговия, понеже го нямаше вкъщи, за да подаде сигнал за повредата.

— Казал, че нещо за проверка на телефони. Аз го гледала.

Слоун вдигна слушалката от кухненския плот. Имаше сигнал.

— Някой оплакал ли се е за проблеми с телефона?

Тя поклати глава:

— Не. Няма проблеми.

— Този човек поиска ли да му отвориш килера?

— Не — отговори тя по-колебливо.

— Провери ли други телефони?

— Не, само ваш. — Мелда го погледна тревожно. — Да не направила нещо лошо?

Адвокатът в него вече бе направил връзката между разбиването на апартамента и телефонния техник. Ако беше прав, значи разбиването не е било случайно.

— Господин Дейвид? Да не направила нещо лошо?

Слоун поклати глава:

— Не. Няма проблем, Мелда. Сигурна ли си, че беше от телефонната компания?

Тя кимна.

— Показа ли ти служебна карта или друг документ?

Тя поклати глава.

— Каза ли името си?

— Не име… Бил много мил. Любезен.

— Значи всичко е наред.

Слоун реши да се обади в телефонната компания още в понеделник сутринта. Щеше да попита дали някой е подал сигнал, но мислеше, че вече знае отговора. Почуди се дали е бил някой роднина на жертва от случаите му, някой, който е искал да му отмъсти.

— Би ли ми описала този човек? Как изглеждаше?

Тя се замисли за момент.

— По-нисък от вас. — Сви ръцете си и се прегърби. — Дебели мускули.

— Ами лицето му? Как изглеждаше?

Тя прокара ръка по темето си.

— Къса коса. Плоска отгоре… А! И имал птица на ръка.

— Каква птица?

— Орел. Знаете. — Мелда се намръщи. — Тази ли думата? Цветове… — Посочи от долната страна на предмишницата си. — … с игла.

— Татуировка ли?

— Да. Татуировка. С орел.

Сякаш по знак, телефонът иззвъня.

— Май вече работи — отбеляза Слоун.

Тя се усмихна:

— Ще се видим довечера.

— Няма да забравя.

Той затвори вратата и вдигна слушалката.

— Дейвид? Божичко, уплаши ме до смърт. — Беше Тина. — Какво правиш у вас? Нали си в отпуск?

— Промених си плановете. Защо се обаждаш, щом не очакваш да съм у дома? — попита той; веднага си даде сметка, че е петък вечер. — Май наистина си решила да си издействаш повишение.

— Не ми е за парите. Има и по-важни неща.

Звучеше напрегнато.

— Какво има?

— Щях да ти оставя съобщение, ако не те намерех. Не исках да те изненадам неприятно в понеделник.

— Не ми звучи добре.

— Не е добре. Както в поговорката, злото не идва само. От „Абът Секюрити“ са изпратили документи по седем случая. Пол Абът е уволнил другите си адвокати и иска ти да поемеш всичко. Голям късмет.

— Знам. Боб Фостър ми съобщи добрата новина тази сутрин.

— Така ли? Негова светлост съобщи ли ти, че едното дело е насрочено за… понеделник?

— Този понеделник ли?

— Този понеделник.

Слоун се изсмя нервно:

— Трябва да получим отсрочка.

— Няма да получим. Този следобед Ейми Доусън е подала молба в съда на Сан Матео и съдия Марголис й е отказал. Абът за трети път сменя адвоката си по това дело. Голям задник. Напомни ми да изгубя адреса му, когато изпращам поздравителни картички за Коледа на клиентите. Съдия Марголис споменал за някакъв много добър адвокат на ищеца, тъй че се готви. Абът те търси три пъти днес и накрая поиска номерата на мобилния ти телефон и на домашния. Не беше никак учтив.

— Сериозен ли е случаят?

— Ейми каза, че не изглежда добре. Един от служителите на Абът ограбил бижутерийния магазин, който трябвало да охранява. Бил е осъждан за друг грабеж. Тия наемат само най-добрите, не мислиш ли?

Слоун се почуди дали да не си измисли оправдание, но да се оправдаваш пред Тина бе все едно да проповядваш пред църковния хор. Адвокатската професия е като брака, в добро и в лошо трябва да работите заедно.

— Най-добре да проверя колко дълбока е водата. Кажи на Ейми, че идвам. Би ли поръчала някаква китайска храна?

Той затвори и започна да се подготвя психически за тежка нощ. Прибра пощата си в куфарчето — при толкова време, което прекарваше в кантората, повечето му сметки и без това попадаха там — съблече мокрия си анцуг и влезе в банята за бърз душ.