Робърт Дугони
Всички виновни (45)

45.

Есконвенто де Чурбуско, Койоакан, Мексико

Мигел Ибарон опря гумения накрайник на бастуна си със златна дръжка в напуканите и неравни каменни плочи и пренесе тежестта си, за да направи следващата крачка. Лицето му с нищо не издаваше болката в глезените, коленете и гръбнака, която го пронизваше като електрически ток. Не можеше да направи нищо, за да скрие физическото проявление на туморите в мускулестото му навремето тяло, сега изсъхнало като мъртво цвете в пустинята, но все още можеше да владее емоциите си, да търпи болката.

Ракът го бе изпил и смалил, а някога гъстата му черна коса сега беше бяла. Болестта обаче не можеше да отнеме достойнството на държавника. Висок и с бяла кожа, вероятно дължаща се на испанската кръв в рода му, Ибарон все още бе над метър и осемдесет, широкоплещест и близо осемдесет килограма, макар че беше отслабнал с двайсет.

Жената на входа на музея го поздрави с усмивка и както при всяко негово посещение, не пожела да вземе пари.

— No sirve aqui^[1] — каза му. — Би било срамно, ако ви взема пари. Вашето присъствие тук е чест за нас.

Подобаващо посрещане на човек, посветил целия си живот на Мексико и мексиканския народ. От постъпването си в НРП, Националната революционна партия, Ибарон бе примерен партиен член. През трийсетгодишната си кариера беше работил като депутат в долната камара и сенатор в горната. На два пъти бе избиран като тападо, „забулен“, избраник на партията за евентуален президентски кандидат, но никога за вердадеро тападо, истински забулен.

Всяка неделя по пладне Ибарон обикаляше седемнайсетте стаи на музея, напуканите теракотени плочки бяха леко наклонени под краката му. Като повечето постройки в Мексико Сити и околностите музеят потъваше с няколко милиметра на година в процеса, при който двайсет и пет милионното население на района изразходваше водните запаси под рехавата почва на дъното на някогашното огромно езеро Тескоко.

Есконвенто де Чурбуско бе разположен на паметно място, пълно с предмети, донесли жестоки беди. Издигната на мястото, където ацтеките правели човешки жертвоприношения за бога на войната, Уицилопочтли, сградата била крепост, от която през 1847 година мексиканските войници ревностно защитавали страната си от войската на Съединените щати, настъпваща от Веракрус към Мексико Сити. Гарнизонът изразходвал куршумите си до последния, за да задържи американския генерал Дейвид Туигс. Когато Туигс най-накрая влязъл във форта и поискал от генерал Педро Аная да му предаде останалите си боеприпаси, мексиканецът отговорил: „Si hubiera cualquiera, Usted no estaria aqui“.^[2]

При все това на такова място на честта и достойнството бе издигнат музей на позора. По варосаните стени на постланите с червени плочки зали висяха избелели снимки, пожълтели документи и предмети, очертаващи хрониката на чуждите нашествия в страната — от испанците и французите до северноамериканците.

Ибарон спря пред доктрината на Монро, изложена в стъклена рамка.

В този момент към него се приближи друг човек с вестник в ръка.

— Тези Републиканци са толкова арогантни, че не ни смятат за равни, а за по-нисши.

Новодошлият цитираше думите на Хосе Мануел Сосая, първия мексикански посланик във Вашингтон.

— Така те ще се превърнат в наши заклети врагове — завърши цитата Ибарон.

Това бе нещо като парола, знак, че могат свободно да говорят.

Шефът на мексиканското разузнаване, Игнасио Лопес Руис, оправи яката на сакото и подръпна вратовръзката си, навик, който създаваше впечатление, че двете парчета плат го задушават. Руис приличаше на топка от мускули — бе висок едва метър и шейсет и пет, но ръцете му бяха като наковални, а мощните му гърди се бяха развили от работа в каменните кариери на баща му през юношеските му години. Бе пооплешивял и се стараеше да го скрие, като заресваше един дълъг кичур коса върху темето си. Лицето му беше плоско от дългогодишна кариера на боксьор, грубо като подметка. Онова, от което Руис бе лишен като височина и красота, се компенсираше от енергичност, амбиция и инициативност. Той бързо беше израснал в полицията, макар и не без помощта на Мигел Ибарон.

Руис приглади дългите коси върху темето си, напразен опит да прикрие плешивината си.

— Обади ми се началникът на местния клон на ЦРУ. Със съгласието на ФПП и директора искат да направя пълен анализ на материалите, които имам.

Имаше предвид федералната превантивна полиция и началника на Разузнавателния директорат, двете организации на мексиканското разузнаване. Те непрестанно следяха дейността на партизаните и революционните групи.

— Питаха ме за Народната революционна армия, сапатистите, Революционната армия на народа… и Мексиканския фронт за освобождение.

Ибарон кимна, без да издава някаква емоция.

— Казаха само, че искат пълна информация — продължи Руис. — Свързах се с най-надеждните си източници. Никой не знае каква е целта на това искане, Мигел. Бето няма представа, Тоньо — също.

Имаше предвид Алберто Кастанеда и Антонио Мартинес, мексиканския вътрешен министър.

Ибарон се замисли за момент, лицето му не изразяваше никаква заинтересованост.

— Кой е поискал информацията от представителя на ЦРУ?

— Някой си Джоузеф Браник от Вашингтон.

— Знаеш ли защо?

— Не, но знам, че човекът е мъртъв.

Ибарон го погледна.

— Мъртъв ли?

— Пишеше в американските вестници.

Ибарон мина пред експоната, изобразяващ генерал Антонио Лопес де Санта Ана, подписващ договора „Гадсън“, според който Мексико продава на САЩ сегашните щати Аризона и Ню Мексико.

— Какво знаем за него?

— За Джоузеф Браник ли? — Руис поклати глава. — Нищо. Няма причина да подозираме нещо необичайно.

— Как е умрял?

— Самоубийство. Прострелял се в главата.

Ибарон погледна Руис с периферното си зрение, но иначе не показа реакция.

— Не смяташ ли, че самоубийството на личен приятел на президента е необичайно? — Той също бе чел вестниците. — Нали президентът отмени пътуването си през уикенда, за да присъства на погребението на този човек?

— Увериха ни, че това няма да повлияе на преговорите.

— Не можем да рискуваме. Разучи каквото можеш за Джо Браник.

— Ами преговорите?

— Ако Робърт Пийк не дойде, ние ще отидем при него.

Ибарон се завъртя и се отдалечи, без да продума повече. Взе бялата си шапка от жената на входа и излезе, оставяйки Руис сам.

Навън си сложи шапката, за да предпази главата си от горещото лятно слънце. Беше задушно и влажно, но не заради смога, който висеше над долината и задушаваше Мексико Сити и жителите му.

Ибарон надушваше буря.