Робърт Дугони
Всички виновни (61)

61.

„Мерлс“ бе типична провинциална закусвалня, чиито име и адрес бяха изписани с бели букви върху кафявия навес и двете големи витрини откъм улицата. Вътре петима-шестима клиенти седяха на високи столчета покрай подковообразен бар около скара с отдушник, разположена в средата. Две жени на средна възраст с униформи в тон с навеса се грижеха за тях като за свои деца в собствената си кухня. Още няколко души седяха в сепарета покрай прозорците, пиеха кафе и си бъбреха безгрижно. Така беше, преди Том Моли да влезе. Всички се изправиха, за да го поздравят, с уважение, сякаш беше кметът.

— Често ли идваш? — попита Слоун, когато седнаха в едно крайно сепаре.

Моли се усмихна:

— Нали ти казах, че е хубаво и прохладно? — Повя си с яката на ризата. — Така е по-добре.

Една от жените при скарата — възрастна, с черни къдрици, закрепени с шноли, които като че ли всеки момент ще паднат — се приближи зад детектива и стисна рамото му.

— Какво ще искаш, сладурче?

— Само чай, мила моя. — Представи я на Слоун. — Това е Мерл.

— Здрасти, красавецо. Откъде те докопа Мол? Изглеждаш много по-добре от Банто.

— Хей, и аз изглеждам много по-добре от Банто! — възрази Моли.

Мерл се наведе над рамото му, но продължаваше да гледа усмихнато Слоун.

— Да, но ти си зает, а пък приятелят ти няма халка.

— Много си наблюдателна. Аз не забелязах.

Мерл игриво го щипна и попита Слоун:

— Хайде, сладкишче, какво да ти донеса?

— Само чай, благодаря.

Мерл постави две порцеланови чаши на масата, донесе от кухнята чайник с гореща вода, напълни ги и остави две пакетчета „Ърл Грей“.

Моли пусна своето в чашата и го задържа, докато течността стана почти черна.

— Мисля, че те хареса — отбеляза. — Това е и моят проблем, Дейвид, харесваш ми. Просто не знам кой си и това ме безпокои.

— Джим Плънкет.

Моли се усмихна:

— Благодаря за помощта там.

— Не е ли малко стар?

— По дяволите, аз съм малко стар. Колко недели съм се промъквал на „Колизея“ да гледам как Джим Плънкет играе. Той върна славата на отбора. — Моли сви рамене. — Винаги избирам име на спортист, това е първото, което ми хрумва. Не подозирах, че си от Калифорния. Ако знаех, щях да избера друг.

Слоун се усмихна. Спомни си Джо Браник и картонената фигура на Лари Бърд. Макар че не го познаваше, Слоун имаше чувството, че Браник също би харесал Том Моли.

— Запалянко ли си, детективе?

— Жена ми казва, че ако има топка, или ще гледам, или ще играя. Предпочитам баскетбола пред футбола, но бейзболът, това вече ми е страст. Плънкет беше първият, за когото се сетих, без да се колебая, а когато питат за името ти, не можеш да се колебаеш.

— Харесваш ли Лари Бърд?

Детективът отпи глътка чай.

— Бърд ли? Става. Тромав бял играч. Аз съм тромав бял детектив. Де да бях като Трейси Макгрейди… Обичам да си мечтая. — Облегна се назад. — Кажи ми сега защо един адвокат от Сан Франциско толкова се интересува от самоубийство в Западна Вирджиния. Да не си семеен приятел?

— Може да се каже.

— Частен детектив?

— Кажи ми защо едно чарлстаунско ченге толкова се интересува от случай, който са му наредили да зареже. Нямате ли си достатъчно престъпления в Западна Вирджиния?

— Говориш като шефа ми. — Моли остави чашата си на масата. — Ето още нещо, което не разбирам. Да пиеш топла течност, за да се разхладиш. — Сви рамене. — Добре, Дейвид, ще ти разкажа какво става тук. Приеми го като израз на добра воля. Бях готов да приема, че Джо Браник си е теглил куршума, въпреки че от самото начало стомахът ме глождеше — а те уверявам, че имам железен стомах. Щом започне да ми създава ядове, значи има нещо гнило. Разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Така че много щях да си улесня живота, ако бях теглил майната на разследването. Сега щях да съм си у дома с жената и децата и да се радвам на лятото. Проблемът е там, че когато пристигнах на местопроизшествието, заварих парковата полиция и ни вест ни кост от младия ми колега, който бе съобщил по радиостанцията, че отива в националния парк по сигнал за намерен труп.

Моли замълча, за да наблегне на думите си.

— Мислиш, че е било убийство? — попита Слоун.

— Засега ще кажа, че просто не ми се струваше нормално, и то още преди да се прибера в участъка и да ми се обади онзи надут пуяк Ривърс Джоунс, който използва думи като „разследване“ за нещо, което се твърдеше, че е самоубийство. Е, Дейвид, аз не съм най-умното ченге, но ми просветна и както може би си забелязал, мисля бързо — бързо като бърз влак — и попитах Джоунс защо разследват едно доказано самоубийство. Докато се усетя, той кипна и ми се разкрещя. Шефът ми натри сол на главата. Изритаха ме от случай, с който изобщо не съм се занимавал и разследването бе прекратено, преди да е започнало. И всичко това за едно обикновено самоубийство. — Моли се облегна назад и вдигна вежди. — Може би ми е наследствено, защото и баща ми беше такъв. С изключение на жена ми — а бог ми е свидетел, тя си е заслужила тази чест — не понасям да ме учат какво да правя и как да го правя. Въпреки това бях готов да се откажа.

— Но намериха колегата ти в реката.

Моли кимна.

— Да, намериха го в реката. Беше нагласено като нещастен случай. Много добре са се справили. — Произнасяше думите, сякаш му беше трудно да ги изрече. — Той има жена и новородено бебе, целият живот бе пред него. Някой му го отне. Не мога да се примиря с това. Разбираш ли?

Слоун си помисли за Мелда.

— Да, детективе, много добре разбирам.