Робърт Дугони
Всички виновни (2)

2.

Блумбъри, Западна Вирджиния

Седнал в патрулната кола, скрита под дебела топола в Чарлстаун, Западна Вирджиния, полицаят Бърт Купърман стискаше копчето на радиостанцията между палеца и показалеца си като рибар, готов да реагира при най-слабото потрепване на кордата. Колкото и да се стараеше, рибата не се хващаше, Купърман вече си мислеше, че я е изпуснал.

Не слушаше централата. Днес дежурен беше Кей, а никой средно интелигентен американец не можеше да сбърка заваления му западновирджински акцент с гласа, който сега се чуваше от радиостанцията. Възможно бе да са рейнджърите — черният път бе в подножието на планините Блу Ридж, на самата граница на националния парк „Блек Беър“ — но парковата охрана не предаваше на тази честота. Радиостанцията беше нагласена на косъмче след 37,280 мегахерца, дяволски близо до полицейската честота на Чарлстаун. Точно това го озадачаваше.

Купърман наведе глава към радиостанцията и продължи да гали копчето, мъничко надясно, съвсем леко наляво.

— Хайде, кажи нещо.

По дяволите, щеше да е доволен на каквото и да е. Течеше десетият час на дванайсетчасовата му нощна смяна в петък, пиеше вече десета чаша кафе, а клепачите му тежаха като олово. Проклетото пълнолуние му беше дало напразни надежди. Можеше да е суеверие, но откачените винаги излизаха по пълнолуние. А когато се появят, дванайсет часа минават като дванайсет минути.

Не и тази вечер.

Тази нощ му се струваха като дванайсет години. Поне през уикенда щеше да почива. Жена му с новороденото им бебе бе на гости при родителите си в Южна Каролина. Това му даваше шанс да поспи необезпокоявано и да отиде на лов, което вече доста дълго отлагаше. Само тази мисъл и гласът от радиостанцията го държаха буден. Дойде изневиделица, докато Купърман дъвчеше сандвич с яйчена салата, на която вонеше цялото купе.

— … жарен път… осем мили на… очно до… еката.

Ето, ето — съвсем слабо, рибата кълвеше. Проклет да е, ако я остави да се измъкне.

— … под храст… брега… над кръста.

Някой бе открил нещо в храстите. Купърман напрегна слуха си.

— … без съмнение… мъртъв.

— Мамка му! — Купърман подскочи и удари по кормилото. — Нещастниците от санитарната служба са намерили прегазено животно.

И за това ли трябваше да предават по радиостанцията? Ама че скапан късмет! Той запали двигателя и понечи да потегли от чакълестия банкет.

Радиостанцията изпращя.

— Човекът е мъртъв…

Купърман натисна спирачките. От чашката се разплиска кафе и опари крака му. Той се навдигна от седалката, набързо хвърли под себе си няколко салфетки и един вестник, после пак хвана копчето на радиостанцията — наляво, надясно.

Нищо.

— Не… не… не. Връщай се! Връщай се!

Купърман изхвърли останалото кафе през прозореца и се облегна назад. Пълната луна сякаш го гледаше, дразнеше го. Една мисъл го порази внезапно като тежката ръка на баща му по врата, когато направеше някоя глупост.

„Ами ако човекът не е мъртъв, Куп? Ако още е жив?“

Тревогата и кофеинът изостриха сетивата му.

— Мамка му!

„Ако сега бере душа?“

Настъпи газта, но му хрумна друго.

— По дяволите, може да е навсякъде.

Да намери умиращ с огнестрелна рана — все едно да търси игла в купа сено.

„Трябва да направиш нещо.“

— Знам, по дяволите. Знам.

„Какво каза онзи по радиостанцията? Помисли! Какво чу, Куп, какво достигна до изветрелия ти мозък?“

— Мисля, мисля.

Но не мислеше. Не можеше. Единствената му мисъл бе за провала и поредното конско от Дж. Рейбърн Франклин, началника на полицията в Чарлстаун. Щяха завинаги да го закотвят на тази длъжност, осъден да скита по нощите като вампир.

„Противопожарен път.“

Купърман се сепна.

— Противопожарен път. Точно така. Определено искаше да каже „противопожарен път“.

„Това може да е навсякъде в планината, глупако.“

Той се почеса по врата.

— Какво друго? Какво?

„Осем мили.“

— Да, оня каза „осем мили“.

Той бавно си припомни разговора.

„Където се вливат реките.“

— Където се вливат реките.

„Шенандоа и Потомак.“

Купърман хвана скоростния лост, но се спря.

„Не, не Шенандоа и Потомак. Прекадено далече е.“

— Трябва да е по-близо. Кое е по-близо?

„Евитс Рън.“

Мисълта изплува в съзнанието му като надут балон.

— Противопожарната просека. Мамка му, той е там. Там трябва да е. Бинго!

Купърман изхвърли остатъците от яйчената салата през прозореца, натисна копчето и сините и бели сигнални лампи на покрива му засвяткаха, пулсираща светлина озари клоните на близките дървета. Направи обратен завой и даде газ.

* * *

След четири минути, шофирайки с една ръка, Купърман остави микрофона на радиостанцията на мястото му. Току-що бе съобщил на диспечера местоположението си край шосе 27. Според правилника трябваше да поиска подкрепление, но знаеше, че цяла вечност ще мине, докато оперативния отдел се свърже с парковата охрана, и още време, докато оттам изпратят човек.

Това бе неговият шанс — може би първият му труп.

Сънливостта и смъденето на очите изчезнаха. Той почувства прилив на енергия като след серия от десет изтласквания от лег. Мамка му, как харесваше това трескаво препускане! Погледна към луната и нададе вой като вълк.

— Пълнолуние, екшънът започва!

Натисна газта до край, рязко завъртя волана и влезе косо в завоя. Не се страхуваше, че може да не улучи противопожарния път, щеше да го намери и със затворени очи. Евит Рън преминаваше почти перпендикулярно, преди да се влее в Шенандоа. През февруари и октомври, когато ловно-рибарското дружество зарибяваше реката с пъстърва и мряна, пътчето се оживяваше. През останалото време бе пусто, само някой турист или ловец минаваше на път към Блу Маунтинс. Всяка година имаше по един-два случая, когато някой по невнимание си отнасяше пръст или прострелваше спътника си със сачми в задника. Купърман предполагаше, че човекът, когото бе засякъл с радиостанцията си, точно се е обаждал в полицията, поне така му прозвуча. Също като онзи случай с Том Моли. Чарлстаунският детектив разправяше как засякъл по радиостанцията разговор между мъж и жена, правещи телефонен секс, заповядвали си един друг да извършват какви ли не извратени неща. Звучеше като пълни фантасмагории — Мол обичаше да си измисля всякакви небивалици, но този път им донесе статия в „Поуст“ за някаква джаджа от безжичните технологии, позволяваща на полицейските радиостанции да засичат телефонни разговори, както антените хващат радиосигнали.

Купърман се ухили:

— Е, може да не си подслушвал телефонно чукане, Мол, ама само чакай да разкажа на момчетата за това.

Можеше дори да спаси нечий живот, да стане герой. Дж. Рейбърн Франклин щеше да рече: „Дяволски добра полицейска работа, момче“, както обичаше да поощрява младите си подчинени. Вероятно щяха да напишат статия за Купърман в „Духът на Джеферсън“, местния седмичник. Мамка му, дори можеше да види името си в „Поуст“.

Задницата на колата поднесе, гумите вдигнаха чакъл от края на шосето. Купърман даде газ, после натисна спирачки и завъртя кормилото, за да влезе в следващия завой.

— Също като в академията, Куп.

Взе следващия завой, видя познатия жълт знак, отразяващ светлината от фаровете, натисна силно спирачките, за да завие надясно, завъртя бързо кормилото, изправи задницата и пак даде газ. Колата подскачаше и друсаше по черния път, вдигаше пръст и камъчета с гумите. На последния завой колелата от едната страна се вдигнаха и тя се приземи с трясък, фаровете осветиха горичка от ясен и клен. Купърман зави рязко надясно и спря. Фаровете му осветиха брадат червенокос мъж, застанал до очукан бял пикап. Приличаше на уплашена сърна.

— Спокойно, приятел, идва помощ.

Купърман вдигна ръчната спирачка и изскочи навън, с две тренирани движения пъхна гумената си палка в колана и извади фенера си. Адреналинът го караше да действа, макар че вътрешният глас му крещеше да си спомни правилата от академията, да спре и да помисли. Краката му не слушаха.

Докато се приближаваше, извика:

— Вие ли подадохте сигнала?

Рижавият вдигна ръка да закрие очите си от светлината. Купърман насочи фенера към земята.

— Вие ли се обадихте за трупа? — повтори.

Рижавият се обърна към камиона. Купърман насочи фенера в същата посока и освети тила на друг човек, както и подставка за пушки, на която имаше две едрокалибрени карабини. Полазиха го тръпки, той измъкна пистолета си и едва се сдържа да не стреля.

„Помисли. Използвай главата си. Винаги!“

Рижавият носеше дънкови панталони и яке, тежки обувки — ловджийско облекло. Добре. Щом са ловджии, нормално е да имат пушки. Двама мъже. Две карабини. Добре. Регистрацията на камиона бе от живописната Западна Вирджиния, отдолу бяха изписани познатите думи: „Дива и красива“. Добре. Явно бяха двама приятели, дошли в планината да половуват.

Вратата се отвори и от камиона слезе набит тъмнокос мъж с рунтава брада. Купърман насочи фенера към него.

— Аз съм полицай Бърт Купърман, Чарлстаунска полиция. Вие ли подадохте сигнал за труп?

Мъжагата с рунтавата брада кимна и се приближи, като му показа клетъчен телефон. Точно както беше казал Мол.

— Да, господин полицай, току-що се обадих. По дяволите, адски бързо дойдохте! Изненадахте ни.

Говореше с ясен западновирджински акцент. Звучеше задъхан.

— Засякох разговора ви с радиостанцията. Патрулирах наблизо.

Рунтавата брада посочи храсталака, откъдето се показваше задницата на черен лексус.

— Стори ни се странно как е оставена — добави и тръгна към колата. — Помислихме, че е изхвърчал от пътя. Празна е. Вътре има само едно сако. Решихме да огледаме, от любопитство. — Рунтавата брада посочи малко встрани към гората. — Трупът е малко по-надолу. Не чухме нищо, но изглежда, че съвсем наскоро го е направил.

Купърман се приближи бързо.

— Какво е направил?

Рунтавата брада спря над стръмния склон. Отдолу Шенандоа се виеше, черна като асфалтиран път в нощта.

— Гръмнал се е в главата. Поне така изглежда.

— Мъртъв ли е? — попита Купърман.

— Тялото още е топло. Тъй де, не сме доктори, не разбираме, но…

Купърман надникна над ръба на насипа.

— Мислите ли, че може да е още жив?

— Ето краката му, вляво от големия храст. На двайсетина метра. Виждате ли ги?

Купърман насочи фенера, лъчът се плъзна по буйни храсталаци и червени конски кестени, след това го върна бързо и го фокусира върху нещо зловещо не на място в този пейзаж: крачол на панталон, подаващ се от бурените. Труп. Мамка му, истински труп. Разбира се, точно това очакваше да види, но сега, когато го виждаше… беше първият му труп…

Събитията сякаш се сливаха, мислите му преминаваха през главата му като кадри от детска видеоигра. Купърман тръгна надолу, но спря.

„Обади се за подкрепления. Може да е жив. Тялото още е топло.“

Тръгна, пак спря.

„Дори да е жив, сигурно се нуждае от помощ, каквато не можеш да му дадеш. Повикай линейка.“

Качи се отново на пътя, тръгна към колата си, но реши да каже на ловците какво става и се обърна.

— Сега ще…

Купърман изпусна фенера си, който се изтърколи и лъчът освети ярко черната обувка на Рунтавата брада.

— Колегите ми всеки момент ще дойдат.

Тъмнокосият се усмихна:

— Благодаря за важната информация, господин полицай.

Вече не говореше с акцент. Нямаше го и мобилния телефон. Вместо това държеше едрокалибров пистолет.

Дулото сочеше Купърман.