Робърт Дугони
Всички виновни (62)

62.

Паркър Мадсън записа още една корекция в полето на документа и се замисли как звучи изречението. Мускулите на лицето му образуваха дълбоки бръчки, очите му бяха присвити — олицетворение на съсредоточението. Каза на секретарката да не го свързва по телефона и да отмени всичките му ангажименти за вечерта, затвори се в кабинета и заработи усилено, за да спази срока за 18:00 часа. Тогава Робърт Пийк щеше да се покаже по националната телевизия въпреки съвета му и да обяви пред американския народ, че Съединените щати рязко ще намалят вноса на нефт от Близкия изток. Терминът бе „неислямски нефт“, макар че не се срещаше никъде в речта, за да не засегне мюсюлманите. Речта, набързо скалъпена от екипа, пишещ изказванията на президента, звучеше дръзко и самоуверено. Тази вечер Робърт Пийк учтиво щеше да каже на арабите да вървят на майната си с техния нефт. Президентът щеше да увери съгражданите си, че американската политика в Близкия изток вече няма да се влияе от заплахи за национализация на залежите или увеличаване цените на суровия петрол. Америка вече нямаше да се кланя на военни режими, които с една ръка вземат помощи, а с другата забиват нож в гърба на САЩ. Страната вече нямаше да слугува на шейхове и монарси с милиарди долари в банките. Американците нямаше да изпращат синовете си да загиват в пустинята. Парите от данъците им щяха да се използват за увеличаване на сигурността в собствената им страна.

Така Робърт Пийк предизвикваше Конгреса, който досега му отказваше необходимите гласове за одобряване на договора.

Всичко звучеше добре, Мадсън щеше да е най-щастливият човек, ако можеше да каже на арабите да се удавят в собствения си нефт, но имаше една досадна подробност — Пийк и мексиканците още нямаха договор черно на бяло. Кастанеда бързаше. Искаше среща на върха във Вашингтон колкото се може по-скоро, но Мадсън не харесваше да го пришпорват.

Докато преглеждаше речта, генералът продължаваше да получава сведения за човека, който бе проникнал в Белия дом, и почти не се изненада, че е Дейвид Слоун. Колата го беше оставила пред Чарлстаунското полицейско управление и Слоун бе потеглил с някого на седалката до себе си. В момента двамата седяха в една закусвалня и разговаряха оживено. Появата на Слоун бе изненада, нямаше логично обяснение защо изобщо се е замесил, а и миналото му беше неясно. Сякаш се бе появил от нищото. Нямаше жена, деца, роднини. Като призрак. Много е трудно да се преговаря с човек без близки хора. Това беше проблемът. Слоун нямаше лесна за използване слабост, нямаше какво да губи.

Това щеше да се промени.

Хората на Мадсън бяха открили ахилесовата пета на Слоун. Всеки човек си има.

Екстър вдигна глава, секунди преди на вратата да се почука. Мадсън дори не остави червената химикалка, която държеше. Знаеше кой го търси.

— Влез.

Ривърс Джоунс влезе, сякаш влачеше метално гюле, приковано към крака му с верига.

— Извинете ме за безпокойството…

— Нямам време за любезности, господин Джоунс.

— Изникна нещо важно.

Джоунс изглеждаше съсипан въпреки скъпите дрехи: разгърден, без вратовръзка. Лицето му бе изпито като спаружена ябълка. Очите му бяха кървясали и Мадсън подуши миризма на алкохол. Стресът съсипва някои хора повече от други. Мадсън не беше от тях. Той обичаше напрежението, то му даваше енергия — сякаш пиеше чист адреналин. Не се беше научил по някакъв начин. Беше му вродено. Виждал бе бойци да подскачат при гърмежа от запушен ауспух, а други, преминали през абсолютно същата подготовка, се сражаваха с дяволска усмивка на уста, колкото и ожесточена да е битката.

— Знам кой е бил в кабинета на Браник и как можем да го намерим — обяви Джоунс.

Мадсън остави химикалката и се облегна назад.

Джоунс си пое дъх като осъден на смърт преди последна възможност за помилване от губернатора.

— Говорих с пазача на старата правителствена сграда. Каза, че един човек се е регистрирал като Джон Блеър. Имало подготвен пропуск, което означава, че е дошъл със знанието на близките.

— Казахте, че знаете кой е — подкани го Мадсън, чието търпение вече се изчерпваше.

— Не говорех за него, а за онзи, който го придружаваше. Според охраната имал полицейска значка. Той е детектив в Чарлстаунската полиция, казва се Том Моли. Имах спречкване с него, когато изземвах случая. Арогантно копеле. Не знам кой е мнимият Джон Блеър, но явно е в комбина с детектива. Ще се обадя на шефовете му и утре ще го накарам да си довлече задника тук. Тогава ще разнищим всичко.

Мадсън мълчеше.

— Има и още нещо. Патоанатомът, който направи аутопсията на Джо Браник, се обади да каже, че някой вече е извършвал известни… манипулации с трупа. — Джоунс пъхна пръст в устата и посочи небцето си, като продължи да говори сподавено. — Дупка в небцето. Изглеждало като биопсия, която някой се опитал да замаскира. Сигурно е бил окръжният патоанатом. На него също му бях заповядал да не прави нищо.

— Явно не се е вслушал.

Джоунс се покашля.

— Вече му телефонирах, господин генерал. Ще му отнема разрешителното. Утре лично ще се обадя на началниците на детектив Моли и ще сложа край на тези своеволия. Ако още работи по разследването, ще е последният му случай. Ще се погрижа да го изритат.

Мадсън се изправи. Нямаше нито време, нито търпение.

— Благодаря, господин Джоунс, но вече не работите по случая.

— Господин генерал, уверявам ви, че ще се справя…

— Допуснахте грешка, господин Джоунс. Аз не търпя грешки и не приемам оправдания. От самото начало ви предупредих. В нашата професия грешките са недопустими. Свободен сте. Ако се опитате да правите нещо, това ще е последният ви случай.

Джоунс се окопити:

— Това е мое разследване, аз го започнах и искам да го завърша.

— Няма да стане. Ако разбера, че продължавате с разследването, ще изхвърчите от прокуратурата.

— Господин генерал, не ми е приятно да ви го казвам, но не работя за вас. Работя за Министерството на правосъдието. Ако реша, мога да отида при шефовете си. Сигурно ще им се стори много интересно защо Белият дом е тълкувал тенденциозно резултатите от аутопсията и е скрил важни улики. Може би е по-добре да си сътрудничим, за да не останем и двамата без работа.

Мадсън достатъчно познаваше човешкия характер, за да знае, че думите на Джоунс са породени не от храброст, а от отчаяние и страх. Може би не беше съвсем безгръбначен. Все пак имаше някаква решителност. Толкова по-добре за него. Щеше да му е необходима.

— Утре ще се обадя на детектива и ще му наредя да се яви тук — продължи Джоунс, леко смутен от мълчанието на Мадсън. — Когато го разпитам, ще разбера кой е бил…

Мадсън отвори горното си чекмедже, извади голям плик и го отвори.

— … другият. Ако трябва, ще издам заповед за обиск…

Мадсън обърна плика и на бюрото му се изсипаха няколко снимки. Джоунс занемя пред цветните фотографии на голото му тяло, простряно в различни унизителни пози пред Тери Лейн, облечена с черни кожени дрехи и с камшик в ръка.