Робърт Дугони
Всички виновни (64)

64.

— Разкажи ми за колегата си — каза Слоун, натъжен от мисълта, че още един невинен човек е умрял; чувстваше вина и за това.

— За Куп ли? — Моли си пое дълбоко въздух и започна да подмята едно пакетче захар. — Беше добро момче. Още зелен, но добър младеж. Имаше тежки наранявания, което може да се очаква при падане от толкова високо.

Моли го погледна.

— Ти обаче не вярваш, че е случайност, нали?

— Да. Не мога да ти издавам подробности, но доказателствата са също толкова убедителни, както при самоубийството на брат ти… на Джо Браник. — Детективът взе чашата си с една ръка и облегна другата на стената на сепарето. — Сега ти ми кажи защо адвокат от Калифорния се интересува от убийство в Западна Вирджиния.

— Дълга история, детективе.

Моли погледна към плота.

— Мерл? Две парчета щрудел, за мен — със сладолед. — Обърна се към Слоун. — Имаме време, Дейвид, но ми разкажи кратката версия, не мога много добре да се съсредоточавам.

През следващите трийсет минути Слоун похапна щрудел, изпи още един чай и обясни, колкото можа, стараейки се да представи фактите по-разумно. Детективът едва не се задави с чая, когато Слоун му каза, че е прекарал следобеда с Робърт Пийк.

— Боже мили! — възкликна и се прекръсти.

Слоун извади разпечатката с телефонните номера от джоба си и му я показа.

— Ако е вярно, номерът, който се среща най-често, е нейният.

Моли разгледа разпечатката.

— Ти как мислиш? Наистина ли Браник я е чукал?

Слоун се облегна на сепарето.

— Всичко е възможно, детективе, но не мисля, че е истина.

— Защо?

— Заради нещо, което сестра му ми каза. Брат й винаги правел онова, което било най-правилно. Не го познавам, но от онова, което знам за него, не ми прилича на човек, който би причинил такова нещо на семейството си.

— Според съвременната психология всички сме такива хора, Дейвид. — Моли събра с пръст последните трохи от чинията си. — Но ако си прав, това е опит да принудят близките да не се задълбават в случая.

— Така мисля. Сестра му каза, че брат й бил изключително почтен човек. Затова решил да се върне в Бостън и да напусне ЦРУ. Писнало му от политици и смятал, че са мръсно племе.

— Надявам се, че не го е получил като внезапно прозрение. — Моли замислено се почеса по брадичката. — Мислиш ли, че Мадсън стои за това? Той ли е организирал всичко?

— Нищо не мога да твърдя със сигурност, но той е замесен от самото начало, а предвид миналото му, сигурно разполага с необходимите хора и ресурси. Освен това…

Слоун пак си представи очите на Мадсън, тъмни и заплашителни като буреносни облаци.

— Какво?

— Ами, то е нещо като твоя стомах. Имам шесто чувство и предчувствам, че Мадсън е замесен някак си.

Моли изду бузите си и шумно издиша.

— Нуждаем се от повече доказателства, ако искаме да влезем в Белия дом и да обвиним началника на канцеларията, че провежда военни учения с цивилни.

— Затова мисля, че трябва да открием този човек. Чарлз Дженкинс.

— Дали ще е на наша страна?

— Не съм много сигурен, но мисля, че да. Освен това рано или късно ще се наложи да го намерим. Предполагам, че нямаме много време.

— Защо?

— Робърт Пийк каза, че Чарлз Дженкинс е мъртъв. Знам, че не е вярно, но може да не оцелее още дълго.

Моли взе листа с телефонната разпечатка и извади телефона си.

— Нали ти казах, че тези неща се връщат като развалена храна? Писна ми винаги да съм прав. — Отвори телефона. — Стискай палци. Сега наистина ще вгорча нечий живот.