Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейвид Слоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jury Master, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Робърт Дугони

Заглавие: Всички виновни

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Димитър Риков

ISBN: 954-9395-31-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18742

История

  1. — Добавяне

5.

Пасифика, Калифорния

Сякаш напук на лятото от Тихия океан се беше вдигнала влажна мъгла и обгръщаше крайбрежното градче като вълнено одеяло. Уличните лампи сияеха в бледооранжево, единствения друг цвят освен металическисивото, простиращо се до безкрая — едноцветен пейзаж, в който бе невъзможно да познаеш кое време на деня е. Най-студената зима според Марк Твен била едно лято в Сан Франциско, но само защото не бе посмял да отиде на четирийсет и пет километра по̀ на юг, в крайбрежното градче Пасифика. Тук лятната мъгла можеше да те смрази до мозъка на костите.

Чистачките се движеха равномерно. Валма от мъгла забулваха двуетажната сграда като декор от филм на ужасите. Като повечето неща в живота на Слоун, постройката бе запусната и се нуждаеше от ремонт. Кедровите плочки на покрива бяха побелели от постоянната влага и морския въздух. Алуминиевите прозорци имаха следи от ръжда и плачеха за сменяне. Боята на покритата тераса се белеше, а навесът за коли беше изгнил на места. Преди осем години по съвет на агента за недвижими имоти Слоун вложи част от растящото си богатство в ниското блокче с осем апартамента и прилежащия празен парцел. Строителните предприемачи плащаха добри цени за такива съборетини по крайбрежието и издигаха на тяхно място големи комплекси. Икономиката обаче тръгна надолу, лихвите спаднаха и Слоун остана с една мъртва инвестиция. Когато един апартамент се освободи, той се нанесе, за да спести пари, макар че не очакваше да му хареса. През следващите години обаче се привърза към сградата като към беззъбо старо куче, от което ти е жал да се отървеш. Спеше при отворени плъзгащи се врати към балкона на спалнята и бученето на вълните го унасяше. Ритмичното пулсиране на този часовник на природата го успокояваше и му напомняше, че времето не спира.

Слоун изключи двигателя и остана неподвижно в колата.

„Това е наказание… за онова, което направи със съдебните заседатели.“

Думите на Патриша Хансън в съдебната зала още го преследваха. В практиката си Слоун си беше изградил навик бавно да събира бележниците и експонатите си след дело, за да си тръгне последен от залата. Въздържаше се от поздравителни потупвания по гърба и ръкостискания. За близките на убитата една присъда в полза на ответника беше като съживяване на духа на обичания човек и с право или не в техните очи Слоун бе по-черен от дявола. Той предпочиташе да си тръгне тихомълком, сам. Майката на Емили Скот не смяташе да му позволи този лукс.

Когато той се обърна и понечи да си тръгне, Патриша Хансън още седеше на първия ред, притиснала някакъв вестник до гърдите си. Когато Слоун се насочи към вратата, тя стана и се изпречи пред него в коридорчето между скамейките.

— Госпожо Хансън…

Тя вдигна ръка:

— Замълчете. Не смейте да ми обяснявате колко ми съчувствате. — Едва шепнеше, звучеше по-скоро отпаднало, отколкото ядосано. — Не знаете нищо за мъката ми. Ако разбирахте какво ми е, никога нямаше да направите това, което сторихте. — Замълча за миг, но явно още не беше свършила. — Какво направи Карл Сандал? Почти мога… — Преглътна сълзите си, решена да не издава мъката си пред Слоун. — Почти мога да го разбера. Той е психопат. Луд. Нали така го нарекохте? Но стореното от него бледнее пред това, което причинихте на моята Емили в тази съдебна зала… на нашето семейство, на думата „правосъдие“. Не трябваше да го правите, господин Слоун. Знаете, че не трябваше.

— Само си върша работата, госпожо Хансън.

Патриша Хансън се хвана за думите му като актриса, на която са подали идеалната реплика.

— Работата ли? — изсумтя презрително и се втренчи в него с хладните си сини очи. — Така се самоуспокоявате, господин Слоун, и може би, ако повтаряте тази лъжа достатъчно дълго, един ден наистина ще си повярвате. — Разгъна вестника, за да сравни снимката в него с човека пред себе си. — Имате дарба, господин Слоун… омаяхте съдебните заседатели. Не знам как го постигнахте, как ги убедихте. Те не искаха да ви вярват. Видях го на лицата им, когато се върнаха в залата. Вече бяха решили. — По бузата й се търкулна сълза, но тя сякаш не усети. — Помислете за това, господин Слоун. Моята Емили е мъртва и внукът ми никога няма да види майка си. Това няма как да промените с думите си.

Удари го с вестника по гърдите. С ръце, заети с папките и куфарчето, Слоун само го изгледа как падна на земята, снимката му го зяпаше от пода.

В поредицата си от победи, все в защита на ответници при дела за причинена по невнимание смърт, първоначалното му предчувствие за онова, което съдебните заседатели ще решат за клиента му, понякога, противно на собствената му преценка, се превръщаше в твърдо убеждение. Слоун знаеше, че е загубил, още преди да започне заключителната си пледоария. Знаеше, че съдебните заседатели смятат „Абът Секюрити“ за виновни. Знаеше, че според тях охранителят е проявил небрежност. Знаеше, че мразят клиента му. Както всичките си колеги, знаеше, че дело не се печели само със заключителна пледоария — такъв драматичен обрат има само по телевизията. Знаеше, че по елементарната логика няма с какво да промени решението им.

Но все пак успя.

Отсъдиха в полза на „Абът Секюрити“ за по-малко от два часа. Убедил ги бе до един в нещо, в което сам не вярваше. Още по-обезпокоително беше, че го постигна с пледоария, за която сам не подозираше какво ще съдържа, че каза точно тези думи, от които те се нуждаеха, за да разсее съмненията им, да премахне тревогите им. Само дето тези думи не бяха неговите. Той говореше със своя глас, но изричаше думи, които сякаш друг му подсказваше.

За да не мисли повече за това, Слоун отвори вратата на джипа. Навън силен вятър донасяше далечно бучене и миризма на море. Слезе и усети болка в десния глезен. Беше го навехнал на връщане по пътеката в тъмното и по пътя към дома той се поду. Слоун взе раницата си, преметна я през рамо и закуцука към сградата. Познатият прозорец на първия етаж светеше като фар, приветстващ кораб, който се връща у дома след далечно плаване. Темето на Мелда обаче не се виждаше. Портиерката, украинка, ставаше всяка сутрин в четири и половина, стар навик от работата на полето в родината й. Сигурно щеше да се разтревожи, когато чуе някого в апартамента над нея. Слоун планираше да остане в планината още два дни. Реши да остави раницата си и да слезе при нея на чаша чай. Пиенето на чай с Мелда бе като балсам за душата и сега той имаше нужда от нещо такова.

Извади голяма връзка ключове, за която и училищен портиер би му завидял, намери ключа за пощенската си кутия и посегна към ключалката. На нейно място сега имаше малка дупка. Пъхна ключа в дупката и отвори вратичката. Ключалката се оказа вътре. Другите седем пощенски кутии на блока бяха съвсем здрави, ключалките им си бяха на местата. Слоун взе своята и я огледа. Сигурно се беше разхлабила и паднала, когато Мелда е вземала пощата му. Още една задача в ставащия все по-дълъг списък.

Прибра ключалката в джоба си, намести раницата си и се качи по стълбите, като се придържаше за парапета. Докато куцукаше по коридора, видя светла ивица върху бетона. Вратата на апартамента му бе открехната. Мелда имаше резервен ключ, явно беше влязла въпреки ранния час… но тя би затворила вратата, за да не изстива жилището. Може би не беше заключила добре и вратата се бе отворила от течението. Не, едва ли. Мелда много внимаваше. Щеше да изпробва дръжката, след като заключи.

Слоун смъкна раницата от рамото си, посегна към дръжката, но веднага дръпна ръката си при трясъка от счупването на нещо. Въпреки че му идеше да нахълта веднага, той изчака няколко секунди, след което внимателно бутна вратата. Пантите изскърцаха като старчески стави. Слоун прекрачи прага и надникна вътре.

Холът му изглеждаше, сякаш през него е минал тайфун.

Килимът, заемащ целия под, бе покрит с разхвърляни предмети: книги, компактдискове, дрехи и съборени мебели. Възглавничките на дивана бяха разпорени, съдържанието им — разхвърляно из стаята като големи памучни кълба. Уредбата и телевизорът му бяха разбити, чарковете им — разпилени по килима като вътрешности на изкормени риби.

От кухнята се чу трясък на счупено стъкло.

Слоун прекрачи над преобърнатата масичка, притисна гръб до стената и се промъкна до кухненската врата. Спря при ъгъла, пое си въздух и влезе. Под краката му изскърцаха стъкла. Тъмен силует скочи от кухненския плот и се вмъкна в хола.

Бъд, котаракът му.

Слоун погледна счупената чиния в краката си, която допреди секунди бе стояла на купчината със съдържанието на шкафовете и хладилника му. Бъд явно се бе покачил отгоре, за да ближе локвичката сироп, разлят върху плота. Това обясняваше трясъка от счупено стъкло. Не обясняваше обаче хаоса. Мисълта му хрумна точно когато чу шума.

Тихи стъпки зад гърба му.

Понечи да се обърне, но твърде късно — нещо тежко го фрасна по тила.