Робърт Дугони
Всички виновни (40)

40.

„Фостър и Бейн“, Сан Франциско

Тина изпусна телефона, изтича в един тъмен кабинет и затвори вратата. Приклекна зад бюрото, издърпа телефона на земята и натисна червеното копче за спешно набиране. Телефонът иззвъня веднъж. Джак Конъли вдигна.

— Джак? Тина се обажда. Извикай полиция.

— Тина? Едва те чувам…

— Джак, обади се на полицията — прошепна малко по-високо тя.

Вече не чуваше колелата на кофата за боклук в коридора. Мнимият чистач вероятно я беше оставил и сега проверяваше офисите един по един.

— Добре ли си? Тина? Не те чувам добре.

Тя си представи как е оставил романа и е станал от стола.

— Джак, обади се в полицията, изключи асансьорите, пусни проклетата аларма и се заключи в стаичката зад гишето.

— Тина, какво има? Да се кача ли?

— По дяволите, Джак…

Вратата се отвори и в стаята нахлу светлина от коридора.

— Джак, обади се… — изкрещя Тина.

Мнимият чистач бързо прекрачи прага и дръпна кабела на телефона от стената. Погледна куфарчето в ръката на Тина, усмихна се и пристъпи към нея, като уви шнура около кокалчетата на ръцете си, оставяйки помежду участък от две-три педи. Тина избяга от другата страна на бюрото и започна да го замерва с каквото намери. Той избягваше предметите, стоеше все на пътя й към вратата. Тина видя подаръка за петнайсетгодишнината на фирмата, нож за отваряне на писма, какъвто всеки служител бе получил.

— Полицията ще дойде всеки момент. Знаят кой си.

Убиецът се усмихна.

Тя приклекна, замери го с една книга, грабна ножа и се втурна към вратата. Той я хвана отзад, дръпна я. Тина замахна с ножа за писма и го заби в крака му, целите десет сантиметра до синьо-червената емблема на „Фостър и Бейн“ на дръжката.

Нападателят изкрещя през зъби — рев на ранен звяр. Тина се изхлузи от пуловера си и хукна към аварийното стълбище. Когато отваряше вратата, погледна назад. Нападателят излезе накуцвайки от кабинета, червеното петно на десния му крачол бързо се разрастваше, в ръката си имаше пистолет.

* * *

Гумите изсвириха, ауспухът избълва черен дим. Колата тръгна назад с бясна скорост, хвърляйки камъчета. Двамата полицаи отскочиха от пътя й и паднаха на земята. Слоун продължи на задна до края на паркинга, изскочи през живия плет на улицата. Засвириха клаксони, чу се свистене на гуми. Той превключи на предна скорост и натисна педала на газта.

Три минути по-късно вече хвърчеше по шосе 1. С осемцилиндров двигател и без съвременните устройства за намаляване отработените газове колата вървеше удивително бързо. Скоростомерът показваше 130 километра в час, преди моторът да забръмчи недоволно. Слоун зави на север над шосе 280. Вече очакваше да чуе полицейски сирени зад себе си. Не чу.

Отвори мобилния си телефон и натисна копчето за повторно избиране. Телефонът на бюрото на Тина зазвъня, но тя не вдигна. Гласовата й поща се включи.

— Тина? Тина, там ли си?

Той излезе от магистралата по Четвърта улица. Мина на червено на изхода и продължи успоредно с един трамвай отляво. Релсите минаваха от едната му страна и Слоун трябваше да ги пресече, за да направи ляв завой по „Сансъм“. Натисна газта, замисли се за миг дали може да мине преди трамвая. Реши да рискува. Рязко завъртя кормилото, чу стъргане и съскане на спирачки, почувства как машината лизна задната му броня. Колата му занесе и задницата се блъсна в един паркиран автомобил. Нямаше време да оставя извинителна бележка — пак даде газ. Когато наближи улица „Батъри“, пак вдигна телефона и натисна копчето за повторно набиране.

— Тина?

— Дейвид.

— Къде си?

— В кантората…

— Бягай. Разбираш ли? Напусни сградата веднага. Тина? Тина!

Хвърли телефона на седалката и грабна пистолета от сака. Влезе в уличката зад небостъргача обратно на движението и спря. Задната врата бе заключена. Затича се към главния вход, като се оглеждаше за полицейски коли, но не видя. Започна да проверява последователно заключените стъклени врати отпред, докато намери една отключена. Втурна се във фоайето. Нощният пазач стоеше прав и крещеше по телефона:

— Тина, добре ли си? Тина?

Джак Конъли трескаво започна да натиска копчетата по контролното табло. Слоун достигна кабинката му.

— Господин Слоун.

Конъли видя пистолета и очите му се разшириха. Вдигна ръце.

Слоун изтича покрай него, влезе в един асансьор и натисна копчето за деветнайсетия етаж. Вратата не се затвори. Започна да натиска други копчета, но пак се стана нищо. Компютърът. Асансьорите бяха блокирани. Трябваше му електронна карта.

Той изтича при гишето.

— Джак, включи асансьорите!

— Спокойно…

— Джак, включи проклетите асансьори.

Конъли се двоумеше.

— Включи асансьорите. Тя е в беда.

Конъли поклати глава, ръцете му трепереха.

— Не мога. За да се активират, трябва да минат няколко минути след изключването.

Слоун погледна към вратата в дъното на фоайето. Деветнайсет етажа, но не можеше да стои така. В този момент вратата на стълбите се отвори и Тина изскочи, хлъзна се на мраморния под, задъхваше се, закрещя:

— Джак, залегни!

Слоун тръгна към нея, спря, всичко се забави, сякаш се движеха в езеро с мед. Тина изтича при гишето на охраната и Конъли излезе. Вратата на стълбите отново се отвори с трясък, удари се в стената. Проблесна искра и проехтяха изстрели, звучаха като ръкопляскане. Конъли се сгърчи, всеки куршум го отклоняваше в различна посока, накрая стрелбата спря и той падна.

След като вече нищо не му пречеше, убиецът залюля ръката си като махало и насочи пистолета към Тина.