Робърт Дугони
Всички виновни (59)

59.

Слоун слезе от черния линкълн комби на паркинга срещу полицейския участък в Чарлстаун. Асфалтът бе напечен и въздухът над него трептеше като в африканската савана — толкова горещ, че пареше на белите дробове. Той наметна сакото на раменете си, телефонната разпечатка още беше вътре. Слоун не получи пристъп на мигрена, макар че се чувстваше, сякаш е получил. Краката му трепереха, гадеше му се. Срещата с Паркър Мадсън го бе разтърсила повече от всяка друга, която помнеше. Дясната му ръка още бе изтръпнала и той не можеше да изличи образа на онези студени черни очи от съзнанието си. Те все се появяваха пред погледа му като зъл дух.

Слоун се замисли дали да не влезе в участъка и пак да пробва шанса си с Том Моли. И двамата се бяха представили с фалшиви имена и Слоун имаше добро предчувствие за детектива. Том Моли бе получил нареждане да приключи случая и да не се занимава повече. Много хора биха се възползвали от тази възможност, и защо не? Детективът не беше близък на Джо Браник и ровенето в случая вероятно му създаваше твърде много неприятности. При все това Моли не се отказваше. Дори правеше неща, които не би трябвало — това бе единствената логична причина да се представи с фалшиво име пред Ривърс Джоунс.

Пък и дори Слоун да грешеше… какво можеше да загуби?

Робърт Пийк или лъжеше, или наистина не знаеше, че Чарлз Дженкинс е жив. Иначе трябваше да заключи, че огромен призрак е влязъл в кабинета на доктор Бренда Найт и е откраднал материалите за лечението на Слоун. Нямаше представа на чия страна е Чарлз Дженкинс. Можеше той да е убил Джо Браник и сега да иска да убие Слоун, макар че едва ли. Слоун нямаше избор. Трябваше да намери Дженкинс или да бъде намерен от него, а преценяваше, че ще има доста по-голям шанс, ако има полицейски детектив на своя страна.

Огледа се, но не видя зеления шевролет. Реши да се премести в друг хотел и да се обади на детектива оттам. Отиде при наетата си кола, отключи вратата, отвори и се наведе да влезе. Стресна се, отскочи назад и едва не падна.

— Предупредих те, Джон. Трябва да изчакаш да излезе горещият въздух. Иначе ще си изпариш задника.

Том Моли седеше на дясната седалка, колтът бе в скута му. Яката и ръкавите му, навити до лактите, имаха сиви петна от пот. Изглеждаше, сякаш е влязъл в сауна с дрехите.

— Какво правите тук, по дяволите?

— Чакам те да си поговорим. — Моли го погледна мрачно. — Сам забърках тази каша и няма да те пусна да си тръгнеш, докато не обсъдим нещата на чаша кафе. Мисля, че за последните двайсет минути съм отслабнал поне с три кила. Трябваше да обмисля по-добре нещата. Винаги ли носиш пистолет и резервни патрони, когато пътуваш, Джон?

Моли го изгледа така, сякаш да му каже, че не му е до празни приказки.

— Незаконно е да носиш оръжие без разрешително, а се съмнявам, че имаш. Също така ми се струва, че е незаконно да практикуваш адвокатска професия в щата Масачузетс, ако нямаш лиценз, което може би не е проблем, след като живееш в Калифорния. — Показа му снимката от шофьорската книжка на Джон Блеър. — Не е зле. Голяма прилика, но това не е конкурс за двойници. Колкото и голяма да е приликата, няма полза.

— Какво искате?

— Искам да се махна оттук, преди да се включи противопожарната аларма. Хайде. Опекох се в тази кола.