Робърт Дугони
Всички виновни (17)

17.

Тина потрепери, но не заради жестокостта в кошмара на Слоун, а при мисълта, че го сънува всяка сутрин.

— Дейвид, много съжалявам.

— Най-лошото е, че се чувствам виновен за това, което се случва.

— Защото не можеш да й помогнеш ли?

— Има и друго. — Той замълча и се почуди как най-добре да й обясни, замислено поглади устните си с пръст. — Чувствам се, сякаш аз съм причината за това престъпление.

— Дейвид, това е само сън.

— Знам.

Той пак си представи как сянката хваща жената за косата и я вдига, как тялото й виси безжизнено — лъскавото острие проблясва на лунната светлина и прорязва нощта като черно платно.

Тина се облегна назад.

— Нищо чудно, че не можеш да заспиш. Да преживяваш този ужас всяка нощ! Имаш ли представа коя е тази жена?

Въпросът го изненада.

— Емили Скот ли имаш предвид?

Тя вдигна вежди.

— Не ми каза, че е Емили Скот. Тя ли е?

Той бе приел, че е тя, но сега си даде сметка, че не е сигурен.

— Не знам.

Тина остави празната си бутилка на бюрото.

— Мога ли да те попитам още нещо?

Той се усмихна:

— Като се е започнало… Казвай.

— Как се почувства, когато съдебните заседатели обявиха Пол Абът за невинен?

— Как съм се почувствал, когато отървах този гадняр да не плати тлъстата сума, която моралът го задължава да плати ли? Системата не е съвършена, Тина, но не аз съдя клиентите си, а съдебните заседатели.

— Тогава да забравим за Пол Абът за момент. Да забравим за съдебните заседатели. Да не мислим за системата. Само ми кажи как победата те накара да се почувстваш този път.

— Накъде биеш?

Тя се усмихна закачливо:

— Винаги ти задаваш въпросите. Нека сега аз да си поиграя на адвокат. Как се почувства?

— Невъзможно е да надвиеш егото си в такива случаи. Никой не обича да губи.

— Дрън, дрън. Това е заучен отговор. Искам да ми кажеш как се почувства. Зарадва ли се, натъжи ли се? Изпита ли чувство за вина?

Думата увисна като острие на гилотина.

— Защо ме питаш?

— Така ли се почувства?

Той изпъна врата си и бавно наклони глава на едната, после на другата страна.

— При никое от тези дела не ми е лесно, Тина, и не изпитвам особено удоволствие, но не мога да мисля за това. Колкото и да ми е жал за близките на жертвата, работата ми е да защитавам клиента, независимо дали го харесвам, или не.

Тина мълчеше.

Слоун потърка устата си с длан.

— Ако си човек, не можеш да не им съчувстваш. Това прави делата толкова тежки. Съдебните заседатели търсят основание да дадат на близките обезщетение, но това не променя факта, че на мен ми плащат да върша тази работа.

Пред очите му изплува обезобразеното лице на Емили Скот от снимката, която бе представена в съда. Детективът, разследвал случая, я използва, за да опише, както се изрази, „най-жестокото убийство, което съм виждал за двайсет и шест години“. Стайнър нарочно забрави да я махне, след като разпита свидетеля. Невръстният син на Емили Скот дойде за заключителните пледоарии, седеше на предния ред — краката му още не достигаха пода — и гледаше втренчено този последен образ на майка си. Когато го осъзна, Слоун стана насред заключителната реч на Стайнър — нещо недопустимо при нормални обстоятелства — отиде при статива и обърна снимката.

Никой не му направи забележка, дори Стайнър или съдията.

Слоун погледна Тина.

— Да — призна и сякаш чу свистенето на гилотината и глухия удар в дървената подпора. — Почувствах се виновен.