Робърт Дугони
Всички виновни (57)

57.

Том Моли се обади у дома си, обеща на Маги, че няма да закъснее за вечеря, и си записа на ръката да купи мляко.

— Мляко, добре…

— И един хляб.

— Хляб — измърмори той, като си записа и това на ръката. — Ясно. Добре, чао…

— Би ли взел и малко домати.

— Салати.

— Домати.

Той преправи „с“ на „д“.

— Добре, домати.

— И нова кола.

— Нова…

— До скоро — засмя се Маги и затвори първа, както винаги правеше, когато той бързаше да приключи разговора.

Моли затвори и веднага набра номера на Марти Банто.

— Крайно време беше, мамка ти.

— С тази уста ли целуваш децата си, Банто?

— Сериал ли гледаше, докато те чакам вече половин час?

— Не се напъвай. След две минути ще можеш да си ходиш.

— Вече не бързам.

Моли се изсмя:

— Чакай да позная. Матю ще преспи у приятел, а Емили и Джейни са отишли на пазар.

— Майната ти — измърмори Банто. — Говорил си с Маги. Матю ще преспи у вас, а Джейни се обади да покани жена ти с тях.

— Чудесно, Банто. Отдавна исках да ти направя забележка, че Джейни не носи сутиен.

— Де да беше това причината. Ще пазаруват за Емили.

— Емили? Та тя е още дете.

— На тринайсет е, Мол.

— Мамка му, как лети времето.

— Не съм забелязал, Мол. Твърде съм зает да ти оправям бакиите.

— Как е Франклин?

— Така крещи, че може да събуди мъртвите. Преди малко покрай бюрото ми мина Лазар.

— Как изглеждаше?

— По-добре, отколкото ще изглеждаш ти, ако не се обадиш скоро да го умилостивиш.

— Ще му мине. Дълбоко в себе си той ме обича.

— Поне един да има.

— Маги ще прави печено. Ела на вечеря. Тази вечер играят „Ориолс“. Така ще имаш възможност да прекараш малко пълноценно време със семейството си.

Банто се изсмя:

— Голям си гадняр.

— Вечерята е за шест, точно. Не закъснявай. Познаваш Маги. Когато печеното й загори, жена ми става бясна. И така, какво откри?

— Във военния архив има данни за Джон Блеър.

— Сериозно? Значи не съм гений.

— Само че този Джон Блеър е загинал през Първата световна война.

— Вероятно не е нашият човек.

— Освен ако Франклин не е събудил и него, но се съмнявам.

— Има ли друго интересно?

— Както винаги, когато аз ти върша работата. В Масачузетската адвокатска колегия има регистрация на името Блеър, само че става дума за Ейлийн Браник-Блеър, чийто съпруг се казва Джонатан.

— Бинго.

— Той обаче не е правоспособен адвокат.

— Така ли?

— Да. Изтеглих снимката от Управлението по превозните средства. Много, ама страшно много прилича на човека, когото случайно зърнах, когато надникнах над плешивото теме на Болди, но мисля, че не е той. Това не е конкурс за двойници, нали?

— Не.

— Ами, това е. Договорът за наем, който намерих в жабката на колата на паркинга, е на името на Дейвид Слоун.

— Разбил си колата?

— Е, нали бързаме? Освен това тя е под наем. Какво може да стане? Ще му удържат депозита. След като е платил в брой, мисля, че може да си го позволи.

— Кой плаща в брой за кола под наем?

— Някой, който не иска да използва кредитна карта. Тук нещата стават още по-интересни, Мол. Този човек имаше четирийсет и пет калибров колт и повече боеприпаси от банков грабител. Пуснах справка. На името на Дейвид Слоун няма регистрирано оръжие.

— Полицейско досие?

— В архивите на федералния окръг и Калифорния няма нищо. От националния ще се забавят, но приятелят ми във ФБР обеща…

— Калифорния ли? Защо си търсил в Калифорния?

— Защото проверих в Управлението по превозните средства. Този Дейвид Слоун е от едно градче на име Пасифика. На брега при Сан Франциско. Мазен калифорниец, Мол.

— Банто, вземам си назад всички лоши думи, които съм казал по твой адрес.

— Не са и наполовина толкова лоши като онова, което си мисля за теб.

— Ще се видим в шест. И сложи катинар на новия сутиен. Навън се разхождат хлапаци, какъвто ти беше навремето.

— Не се притеснявам. С Емили имаме договорка. Няма да излиза с момчета, докато не се омъжи.