Робърт Дугони
Всички виновни (50)

50.

Беривил, Западна Вирджиния

Ейлийн Блеър зина от изненада. Пепелта на цигарата й всеки момент щеше да падне в скута й.

— Ако детето е загинало, както казвате, кой…

— Кой съм аз? — Слоун се изправи и пъхна ръце в джобовете си. — Точно сега нямам представа.

Думите, които се въртяха в главата му, откакто бе отворил пакета, му прозвучаха чуждо и обезпокоително.

В някои отношения се беше чувствал „различен“ през целия си живот. Отраснал бе в различни приемни семейства, изолиран от връстниците си. Майка му и баща му не участваха в родителския съвет и не поемаха доброволно училищни ангажименти. Затова, макар че завърши училище с отличие, той се чувстваше като белязан. Оставаше си „сирачето“, което автоматично се превеждаше като „проблемно дете“. Нямаше семейство, родители, по които хората да съдят за възпитанието, характера и ценностите му. Тъй като не знаеха нищо за средата му, другите хора се безпокояха не по-малко от него. Той беше като безстопанствено куче, което срещаш на улицата и на външен вид изглежда кротко, но колкото и добре да се държи, винаги има подозрение, страх, че таи злоба, която някой път може да избие. Затова, макар че не го изолираха или игнорираха съвсем, онези, които се осмеляваха да общуват с него, ограничаваха контактите си в училището. Слоун не ги обвиняваше, нито мразеше. Винаги имаше оправдания защо не могат да го включат в обществените мероприятия, защо не го канят на рождени дни, защо момичетата си избират други кавалери за танцовите забави. В резултат той се затвори в себе си, така се роди пламенното желание да успее и да намери мястото си в живота. Морската пехота първа му даде тази възможност, чувство за принадлежност и че е намерил мястото си.

Но с времето осъзна, че усещането е лъжливо — другарство по силата на обстоятелствата, близост на хора, които нямат друг изход. Напусна армията, защото не искаше да приеме, че това е максималното, което може да постигне. Сега се чудеше дали е бил прав.

— Не виждам начин да се провери — добави. — Няма никакви документи.

Пепелта се посипа в скута й. Блеър се изправи, изтръска панталоните си и изгаси цигарата. Погледна часовника си, но махна разсеяно:

— Майната му на ранния час, пие ми се и никой на света не може да ме обвини, че започвам твърде рано. Ще ми правите ли компания, господин Слоун? Познавам брат си, сигурна съм, че някъде тук има хубаво уиски.

Намери бутилката в едно шкафче под масата за билярд и сипа за двамата по една чаша, после добави лед.

— Не знам за вас, господин Слоун, но мога да ви кажа нещо за брат си Джо. Той винаги правеше онова, което смяташе за най-добро. Ако, както казвате, е фалшифицирал тези документи, значи това е било най-правилното.

— Ще ви попитам нещо, Ейлийн. Замисляли ли сте за възможността брат ви да не…

— Да не се е самоубил ли? — Тя му подаде чашата. — Сигурна съм, че брат ми не се е самоубил, Дейвид. Мога да се обзаложа на каквото искате. — Вдигна ръката си и започна да изброява: — Първо, брат ми беше католик. Знам, че за повечето хора това са религиозни глупости, но не и в нашето семейство. Самоубийството е абсолютно неприемливо. Второ, брат ми не просто обичаше жена си и децата си, той ги обожаваше. Не би им причинил такова нещо. Не би ги изоставил по такъв начин. Трето, майка ми. Тя е ирландка католичка, Дейвид. Това е достатъчно причина да се чувства отговорна за делата на децата си, за успехите и провалите им. Джо го знаеше. Той й беше любимец. Казвам го без завист. Между тях имаше специална връзка. Джо не би й причинил такова нещо. Не би я оставил да се чувства виновна до края на живота си. — Блеър погледна Слоун с хладните си сини очи. — Бог ми е свидетел, обичам вярата и снаха си, но не мога да допусна майка ми да се обвинява за смъртта на Джо. Разбирате ли?

— Да.

— Така, предполагам, че искате да ми кажете още нещо, Дейвид. Иначе нямаше да дойдете. Знаете, че документите са фалшифицирани. Не беше нужно да ми го казвате. Сигурно има още нещо. Казахте, че не сте познавали брат ми. Така ли е наистина?

— Срещал съм брат ви и преди, Ейлийн, макар че не си спомням къде и кога. Но онова, което се е случило тогава, не ми дава спокойствие.

През следващите четирийсет и пет минути Слоун разказа на Ейлийн Блеър за кошмара и как е видял брат й и един едър чернокож, надвесени над него. Блеър отпиваше уиски, слушаше внимателно и задаваше малко, но смислени въпроси. Когато Слоун свърши, чашата й беше празна, а пепелникът — пълен с фасове.

— Не знам докъде ще ни доведе това, но искам да знам повече за брат ви. Може би така ще намеря другия човек. Не е много, но за начало е добре.

— Бих искала да ви помогна, но и аз не знам много. В момента има затъмнение и не мога да се добера до никаква информация. Сигурна съм, че една от причините е кариерата на Джо.

— Кариерата ли?

Тя замълча за момент, сякаш се колебаеше дали да му каже.

— Във вестниците или в биографията му няма да го прочетете, Дейвид, но той работеше за ЦРУ.

Слоун си спомни статиите от вестниците, които бе прочел по-рано.

Браник беше работил в чужбина, в Лондон, Германия и Мексико. По някаква причина това му се беше сторило важно, но не знаеше защо. Робърт Пийк бе работил като началник на местните представителства на ЦРУ във всяка от тези страни.

— Работил е за Робърт Пийк. Били са приятели.

Тя кимна.

— Доколкото знам, изпращаха Джо в тези страни по друга работа, която му служеше за прикритие. Разбира се, не биваше да го научаваме, но тайните трудно се запазват в семейство като нашето. Много се зарадвахме, когато напусна Управлението и се върна в Бостън. Не искахме да се връща във Вашингтон.

— Предполагам, че нямате документи от фирмите, за които е работил.

Блеър поклати глава.

— Сигурна съм, че ще намеря някои имена, но нямам документи, Дейвид, и се съмнявам, че Джо е запазил някакви. Най-логичното…

Тя замълча и се вгледа изпитателно в лицето му.

— Вие можете да го направите — каза след малко.

— Какво да направя?

— По-млад сте, но едва ли някой ще забележи. Джон беше младолик.

Слоун я погледна недоумяващо:

— Извинете… кой е Джон?

— Съпругът ми. Помислих си го, когато ви видях да слизате от колата. Колко сте висок, Дейвид? Метър и осемдесет и пет, метър и деветдесет?

— Метър и осемдесет и осем.

— Около осемдесет и пет килограма?

— Приблизително. Защо?

Блеър се усмихна:

— Много приличате на него, когато беше по-млад и косата му все още бе черна. Същият ръст. Същото телосложение. Същата физиономия.

— Не ви разбирам, Ейлийн.

— Утре трябва да взема вещите на Джо от кабинета му. Не мога да отида. Появи се проблем с изпращането на трупа му в Бостън и това е по-важно. Преди да дойдете, точно се канех да се обадя да предупредя, че няма да отида.

— Мислите, че аз мога да отида вместо вас.

— Ще кажа, че изпращам Джон.

— Не знам, Ейлийн.

— Така ще влезете да огледате кабинета на Джо. Там е най-вероятно да намерите личните му документи, бележник с адреси, дневник.

Слоун поклати глава:

— Как ще се легитимирам, Ейлийн?

— Това имах предвид, когато говорех за телосложението ви. Можете да вземете шофьорската книжка на Джон. Той е от онези шофьори, които никога не нарушават правилата за движение. Подновява срока на книжката си по пощата. Мисля, че на последната снимка е около четирийсетте. Много си приличате. Ще ви дам и няколко визитни картички за всеки случай.

— Дали ще е достатъчно?

— Няма да ви трябва нищо друго. Миналата седмица вдигнах голяма врява. Прокурорът, който води разследването, ми има страха. Когато му се обадя, ще му кажа, че не искам да ме занимава с обичайните бюрократични спънки, искам всичко да е уредено предварително. Ходила съм в кабинета на Джо. Намира се в старата правителствена сграда точно срещу Белия дом. Трябва да ви проверят на влизане, но може да ви включат в списъка на специалните посетители, за да стане по-лесно. Най-важното е да не носите оръжие.

— Ами ако има секретарка или някой…

— Някой, който познава Джон? Съпругът ми е домошар. Рядко излиза от Бостън. — Тя се усмихна. — Какъв проблем може да има?