Робърт Дугони
Всички виновни (37)

37.

Университетска болница, Сан Франциско

Десетина полицейски коли се скупчиха пред входа на университетската болница на улица „Джуда“ в Сан Франциско. Мигащите им сигнални светлини допълваха цветната палитра на вечерта. Лъчите на залязващото слънце бяха обагрили облаците в смес от пурпурно и синьо. Отсреща студенти по медицина и болничен персонал наблюдаваха и обсъждаха оживено. Пускаха се какви ли не слухове. Че в болницата имало убити, много. Че някакъв луд успял да се измъкне от стаята си, убил неколцина служители, а други държал като заложници, че специален полицейски отряд проверявал цялата сграда.

Детектив Франк Гордън гледаше тълпата пред матовото стъкло на фоайето.

— Само да видят светлини на полицейска кола и се събират като пеперуди около лампа. Няма значение колко може да е опасно, че могат да загинат, просто се събират около светлината. — Обърна се към Тина. — Вие каква сте му всъщност, гадже? Знам, че не сте му жена. — Посочи лявата й ръка. — Нямате халка. Освен това проверих: господин Слоун не е женен.

— Секретарка съм му. Тина Скоколо.

Гордън се наведе напред, сякаш не е чул добре.

— Секретарка?

Тя кимна:

— Работим заедно от десет години.

Той поклати глава, усмихна се невярващо, сякаш искаше да попита: „какво още ще ми сервирате?“.

— От двайсет и четири години съм в полицията и това е най-безумното нещо, което чувам.

— Но думите му се потвърдиха, нали? За онзи човек в апартамента му.

Гордън звучеше примирено и не много доволен.

— Да, описанието на нападателя, който се представил за брат на Слоун, съвпада с описанието, което Слоун ви е казал. Съвпада и с описанието, което ми даде един от наемателите. Ходих там. Наемателят ми каза, че е разговарял с телефонен техник като този, когото е описала Мелда…

Детективът погледна бележника си.

— Деманюк — подсказа му Тина.

— Да, Деманюк.

— Но не е бил телефонен техник.

— Така излиза. Слоун е прав и за това. Никой не е подавал сигнал за телефонна повреда.

— Значи Дейвид не лъже за обира.

— За обира не знам. Засега мога само да кажа, че господин Слоун е подал оплакване в полицията и според двамата униформени, които са отишли на местопроизшествието, апартаментът му наистина е бил разбит, както жилището на госпожа…

— Деманюк.

— Жилището на госпожа Деманюк. Да. Както и да е, дотук всичко съвпада.

Тина въздъхна с облекчение.

— Полицаят каза, че било много странно.

— Кое?

— От апартамента не било изчезнало нищо.

— Не разбирам.

— Аз също. Обикновено при проникване с взлом има и кражба. — Гордън вдигна вежди. — Онзи, който е проникнал в апартамента на Слоун, не е взел нищо ценно, нито уредбата, нито телевизора. Просто е разбил всичко. Това изключва грабежа като мотив.

Тина си спомни думите на Слоун, че престъпникът е търсил писмото. Престори се, че нищо не знае.

— Господин Слоун има ли някакви пороци?

— Пороци ли?

— Наркотици, алкохол… жени.

Тя поклати глава:

— Той почти не пие, детект…

Замълча на средата на изречението. Спомни си молбата на Слоун да вземе куфарчето му от кантората. Писмото на Джо Браник беше там.

— Госпожице Скоколо?

— Моля?

— Има ли пороци?

— Не. Поне не знам да има.

Вече не звучеше уверено и детективът усети колебанието й.

— Нещо, което да му навлече неприятности, някой да му има зъб? Може би дължи пари на някого?

— Не. Не знам да има такова нещо. — Пак прозвуча неуверено. Тина скръсти ръце. — Не знам нищо за личния му живот, детективе, но ви уверявам, че не е пристрастен към нищо… освен може би към работата си. Дори не знам как намира време. Колкото до парите, аз депозирам чековете със заплатата му и плащам доста от сметките му. Уверявам ви, че не изпитва затруднения. Рядко харчи нещо за себе си. Поръчвам костюмите и ризите му по каталог.

— Какво прави с парите си?

— Инвестира ги или просто ги влага в банката. Дава много на детски благотворителни организации.

Гордън се потърка по брадичката, сякаш проверяваше дали се е обръснал добре.

— Ами врагове?

Тя сви рамене:

— Адвокат е.

Гордън се усмихна при този коментар.

— Искам да кажа — добави тя, — че обикновено печели. Затова със сигурност доста хора не го обичат. Но да има толкова заклети врагове… не, не мисля.

Гордън извади от джоба си найлоново пликче и го показа на Тина. Вътре имаше куршум.

— Един от хората ми го видя. Беше точно там, където е казал Слоун.

Тина потрепери.

— Можете ли да му предадете нещо?

— Ще се опитам.

— Съветвам ви да го направите. Кажете му, че е по-добре за него да се предаде.

— Вярвате му, нали? Казахте, че говори истината.

— За всичко ли? Не знам. Но не го подозираме за убийството на госпожа Деманюк. За съжаление той не го знае.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че е отчаян. И според свидетели — въоръжен.

— Той не е опасен, детективе.

— При обикновени обстоятелства бих се съгласил, госпожице Скоколо, но положението не е обичайно. Един отчаян човек е склонен на отчаяни постъпки. Слоун е бил достатъчно отчаян, за да избяга от болницата, предполагам заради човека, който го е нападнал в асансьора, макар че, както казахте, той е избягал, преди нападателят да дойде. Това показва, че Слоун е очаквал този човек или е имал друга причина да се бои за живота си. Как и защо бих искал да го попитам лично, както и да му задам няколко десетки други въпроси, но в момента това не ме тревожи толкова.

— А кое ви тревожи?

— Нападателят е още на свобода и не искам да има други лоши изненади.