Робърт Дугони
Всички виновни (47)

47.

Розовата зона, Мексико Сити

Телефонът го стресна в съня му. Джо Браник не си хабеше времето с приказки.

— Обличай се. След пет минути да си пред сградата.

Чарлз Дженкинс затвори, разсъни се за секунди, отметна завивките и стана. За миг остана неподвижно, за да даде на тялото си възможност да свикне с вертикалното положение, отиде в банята, наплиска се с хладка вода и облекчи пикочния си мехур. Обу дънки, облече си риза и четири минути след като затвори телефона, излезе, наметнал син шлифер със златисти букви „Ентарко“ над дясното джобче. Зачака под уличната лампа. Макар че още нямаше три часа през нощта, по челото му избиха капки пот. Жега и влага — обичайно за Мексико Сити. Най-лошото обаче бе смогът. До вечерта в ден като този гърдите го заболяваха толкова, че едва дишаше.

Дженкинс живееше под наем в апартамент над малко кафене в Розовата зона, оживен квартал с пъстри магазини и ресторанти, които обичаше заради жизнеността им и жените, които ги посещаваха. Засега Розовата зона спеше, витрините бяха тъмни, а улиците — пусти, без постоянния автомобилен поток и нервното свирене на клаксони. Дженкинс отхапа от зелената ябълка, която бе взел в бързината, и се загледа във фаровете на син форд, който се приближи бързо и спря до него.

— Ще ми показваш пътя — обясни му Браник, когато Дженкинс седна до него.

— Къде отиваме? — попита чернокожият с пълна уста.

Браник тръгна и заобиколи едно такси, фолксваген „Бийтъл“, единствената друга кола на улицата, мина на червено на следващия светофар и потегли на юг. Където и да отиваха, беше спешно.

— В селото — отвърна.

Дженкинс спря да дъвче. В сумрака не беше забелязал, но сега видя напрегнатото изражение на Браник. Изглеждаше разтревожен, мрачен.

— Какво има, Джо?

Браник заговори тихо, сякаш шепнеше молитва:

— Мисля, че нещо се е случило снощи. — Погледна Дженкинс. — Нещо лошо. Нещо много лошо.

Дженкинс смъкна прозореца и хвърли ябълката на улицата. През последните седмици и той бе почувствал, че става нещо. Като човек, който усеща първите симптоми на грип. Само че проблемът не беше в тялото, а по-дълбоко, някъде дълбоко в самата му същност, нещо останало от неделните проповеди в църквата — проблемът бе в душата му.

— Защо? — попита, макар че по-правилният въпрос би бил „Какво?“.

Това също го разтревожи.

— Заради твоите доклади, Чарлз. Докладите ти изнервят някои хора.

Дженкинс почувства в корема си напрежение, което обхвана и крайниците му. Браник му хвърли един поглед, след това погледна напред, сякаш говореше на някакъв дух на пътя:

— Бяха толкова правдоподобни. Адски добре написани.

* * *

Чарлз Дженкинс седна в леглото, за момент не знаеше къде се намира. Нещо звънеше — мобилният му телефон. Посегна към него на нощното шкафче, на което някой бе издълбал: „Д. С. върти свирки“ и го отвори.

— Ало? Ало… Мамка му.

Затвори телефона, стана и закрачи из стаичката.

Ризата му беше мокра, дланите му — потни. Коленете и ставите на пръстите го боляха като от измръзване. Тясната мотелска стаичка изведнъж му се стори потискаща, той показа главата си през прозореца, който успя да отвори въпреки няколкото слоя боя. Дишаше през устата, за да не усеща вонята на боклук и урина от уличката долу.

След като излязоха от апартамента на Слоун, с Алекс почукаха на вратите на няколко съседи. Онези, които бяха по-приказливи, им казаха доста неща. Тази информация ги заведе при детектив Франк Гордън.

Намериха Гордън в хола му, седнал на кожено кресло, с превързана ръка и в лошо настроение. В неделя сутрин Гордън изглеждаше като в края на работното време в петък. Очите му бяха кървясали, приличаха на пътна карта и сякаш сами се затваряха. На челото му бе изписано „умора“. Буден го държаха само болкоуспокояващите хапчета, които прокарваше със студено кафе, краката на Алекс, които съзерцаваше, докато се поклащаше ритмично, и самодоволството, че е бил прав — случаят „Слоун“ криеше много неща, премълчани от адвоката. Последното заключение си вадеше от факта, че в хола му има агенти от ЦРУ.

От личен опит Дженкинс знаеше, че единственото, което полицаите обичат повече от хубавите истории, е да ги разказват. Гордън не правеше изключение. След час Дженкинс научи три важни неща: Слоун беше жив, макар че Гордън нямаше представа къде е. Някой е бил убит в апартамента му — жената, която адвокатът бе записал в завещанието си, Мелда Деманюк — и Слоун е открил трупа. Когато Гордън им каза, че гърлото й било прерязано, Дженкинс затвори очи и постоя така, докато възвърне самообладанието си. Когато полицията дошла, Слоун прегръщал жената, плачел и не реагирал на нищо друго. Затова го хоспитализирали под грижите на психиатърката доктор Бренда Найт в Университетската болница на Сан Франциско. Найт имала опит с посттравматичния стрес и смятала, че Слоун страда от нещо подобно. Накрая разбра, че Гордън пази в моргата важен труп — човек, най-вероятно с военен опит, който носел въоръжение, достатъчно за цял взвод на едноседмична мисия.

Мобилният телефон на Дженкинс пак иззвъня. Само един човек имаше номера му. Той се обади:

— Пристигна ли?

Когато тръгнаха от дома на Гордън, той закара Алекс до летището. Платиха в брой за еднопосочни билети до Вашингтон. Дори под фалшиви имена заедно правеха впечатление. Освен това разговорът с Гордън му припомни още едно нещо, което искаше да направи, преди да тръгне от града, и тъй като психиатърката не искаше да го приеме, реши да действа по стария начин. Алекс се обади на свой приятел в Лангли, който щеше да я посрещне на летището с неколцина свои колеги. Помоли го междувременно да разучи за Дейвид Слоун.

— Всичко е тип-топ — отвърна тя по телефона.

— Какво научи?

— Слоун е направил единайсет самолетни резервации за осем дестинации от летищата на Сан Франциско, Окланд и Сан Хосе. Във всеки град на пристигане е направил резервации за коли под наем и хотелски стаи. Използвал е кредитната си карта за всички резервации, тъй че могат лесно да се проследят. Взел е поне три билета за различни дестинации, но за самолети, тръгващи приблизително по едно и също време.

— Като игра на „тука има, тука няма“.

— Може би, но ти избра правилната кутийка. Един от билетите е бил за летище „Дълс“. Ще ми кажеш ли как се досети?

— А, не, не искам да ти развалям изненадата.

— Ще следя плащанията от кредитните му карти, но предполагам, че отсега нататък ще плаща в брой.

Слоун със сигурност щеше да го направи и това беше добре. Ако Дженкинс не можеше да го намери, никой друг нямаше да успее.

— Нещо за татуировката, която Гордън описа?

— Работя по въпроса, но няма да стане бързо, ако не искаме да привличаме вниманието.

— Не искам.

Дженкинс погледна бележника със записки с разкривен почерк и изпъстрени със сини точки страници, който бе взел от кабинета на доктор Бренда Найт.

— Добре ли си? Звучиш разсеян — отбеляза Алекс.

Дженкинс си мислеше за селото в джунглата и онова, което бе видял тази сутрин.

— Събуди ме. Бях задрямал.

— Блазе ти.

— Ще ти се обадя утре, когато пристигна. Не се набивай на очи, Алекс, това е най-важното.

Дженкинс затвори, взе бележника и започна да чете драсканиците на доктор Найт с подробностите за кошмара на Дейвид Слоун. Кошмар, който беше и негов.