Робърт Дугони
Всички виновни (30)

30.

Шосе 5, Дънсмюр, Калифорния

Алекс седна на яркочервения пластмасов стол в сепарето в дъното на закусвалнята. Бяха пресекли щатите Вашингтон и Орегон, без да спират. След девет часа Дженкинс реши, че е време да задоволят естествените си нужди и спря на едно крайпътно заведение, което изглеждаше като оазис сред пустинята. Няколко минути след пладне външната температура надвишаваше трийсет и пет градуса. Свикнал с умерения климат на север, където температурата рядко достигаше двайсет и пет градуса, Дженкинс се чувстваше като в пещ.

— Боли ли? — попита той.

Алекс опипа ръката си.

— Рамото ми е добре. Главата ми се пръска. Чувствам се като след препиване. Откъде изкопа това лекарство?

— Дядо ми казваше, че всички болежки са от нередовно пиене.

— Чувствам се като ударена с мокър парцал. — Тя въздъхна и тръсна глава; посочи ръката му. — Артрит ли имаш?

Той свиваше пръсти, за да разкърши ставите си. След работа в градината го болеше по-силно.

— Просто ми изтръпна ръката.

Той събра ръцете си в скута. Засрами се, защото смяташе артрита за старческа болест.

— Баща ми правеше същото — отбеляза тя и се усмихна.

Млада жена с униформа на розови и бели ивици остави на масата две кока-коли в старомодни чаши и две сламки с леко скъсани хартиени опаковки. Дженкинс си поръча сандвич; Харт — салата. Той отпи направо от чашата, без да използва сламката. Кока-колата — рядко изключение от обичайното му меню, беше сладка като кленов сироп, но сега той се нуждаеше не само от захар, а и от кофеин. Завъртя глава, за да разкърши врата си и се загледа към един младеж с дебели камуфлажни дрехи, който стопираше на пътя — още един призрак от шейсетте, десетилетието, което като че ли не искаше да го остави на спокойствие.

— Виетнам — измърмори сам на себе си.

— Виетнам ли?

Той пак се обърна към Алекс. Беше вързала косата си и сега извивката на врата й се очертаваше добре. Смучеше със сламката. Приличаше на момиченце.

— Едно конфликтче в Югоизточна Азия, малко преди да се родиш.

Тя се усмихна снизходително.

— Просто си мислех, че не ми е било толкова горещо от Виетнам насам.

— Не изглеждаш толкова стар.

— Благодаря.

Тя му намигна.

— Къде те мобилизираха?

— Бях доброволец. Стори ми се най-правилното решение по онова време, да се бия за страната си. Твърде много от приятелите ми нямаха тази възможност. Бях на осемнайсет, когато слязох от самолета в Да На, и старец, когато стъпих на американска земя тринайсет месеца по-късно. Последните два дни бяха най-ужасните в живота ми. Бях сигурен, че ще умра. След трийсет и осем часа пътуване със самолет и кола се прибрах при родителите си в Ню Джърси и веднага заспах на дивана им с цигара в уста, едва не се подпалих.

— Как постъпи в Управлението?

Той постави ръце на масата, заигра се с обвивката от сламката, смачка я на топче.

— Два месеца след като се прибрах у дома, хората по улицата и в магазина все още ме гледаха странно. Хората, които съм познавал цял живот, изведнъж ме виждаха в по-различен начин, и аз тях. Нещата не бяха същите и никога нямаше да бъдат. Не се вписвах в обстановката и те не ме искаха; сякаш им напомнях, че млади момчета, добри момчета, са отивали да умират там, а те са си живели живота и не им е дремело. Един ден дойдоха двама души и ме попитаха дали искам да работя за държавата. Явно нямаха предвид френския чуждестранен легион. Тъй като бях безработен и нямах планове, си казах: „Какво пък?“. Трябваше по някакъв начин да се махна оттам.

— Вербували са те?

— Вече ме бяха проверили отвсякъде.

— Преди да приемеш? Защо?

— Бързаха и търсеха някой с добър испански и тактическа подготовка.

Тя кимна:

— Yo hablo espanol.^[1]

— Вече не толкова добре.

— Така ли се озова в Мексико?

— Беше първата ми мисия зад граница.

— Там ли се запозна с Джо?

— Да. — Дженкинс се обърна и се загледа в стопаджията, който още махаше на колите сред трептящия от жегата въздух. — Там се запознах с Джо.

Тя се замисли за момент, след което попита:

— Защо в Мексико?

— По ирония, заради събитията в Близкия изток. Точно когато саудитците осъзнаха, че нефтът не им носи само печалби от милиарди долари, а и влияние на световната политическа сцена. Кралското семейство започна да отправя не много завоалирани заплахи, че ако Съединените щати не оттеглят подкрепата си за Израел, Саудитска Арабия ще национализира петролните си залежи като Мексико. Тези приказки разтревожиха много богати индустриалци и тъй като те са основният фактор за издигането на президенти, започнаха да се случват разни неща. Никсън пробва с твърдия подход и каза на арабите да си ядат пясъка. Отговорът бе покачване цената на суровия петрол със седемдесет процента. След като това не постигна ефект, те наредиха на „Арамко“ да прекъсне доставките на петрол за американската армия. Студената война бе във връхната си точка, Съветският съюз подкрепяше палестинците и искаше да стъпи в региона. Трябваше да дадем отговор, който да вразуми саудитците.

— Трябвало е да влезем в позиция да се пазарим — досети се тя и отпи глътка кока-кола. — Да намерим алтернативен източник на нефт.

— Точно така. Предположихме, че кралското семейство ще предпочете да трупа богатство, вместо да поддържа арабската кауза.

— Тогава Мексико е започнало да открива богати залежи на нефт и природен газ под тучните савани в щата Табаско и в залива Кампече.

— Много добре. По първоначални преценки залежите са над шейсет милиарда барела, може би около сто милиарда.

— Отговорът на молитвите на Никсън.

— Това трябваше да разберем. Петролът го имаше. Въпросът бе дали ще намерим технология да го добиваме и дали мексиканците ще ни позволят. Необходимостта ражда изобретения, затова предположихме, че техническата страна не е проблем.

— Трябвало е да се намери начин да убедим Мексико пак да отвори петролния си пазар за чужди фирми.

— От учебниците по история може би си спомняш, че точно през този период Мексико имаше сериозни проблеми. Студентските и работнически вълнения ставаха все по-чести и жестоки. Имаше сведения, че комунистически агенти от Куба и СССР се опитват да превърнат страната във втори Виетнам. Да воюваш в Югоизточна Азия е едно, Алекс, съвсем друго е сраженията да са ти в задния двор.

— С Джо е трябвало да определите колко сериозна е опасността — досети се тя. — Наблюдавали сте тези групировки и е трябвало да прецените коя от тях може да причини граждански вълнения, ако САЩ и Мексико започнат сериозни преговори.

— Работата ни бе да поддържаме статуквото, в случай че арабите не се огънат.

— Историята се повтаря.

— Винаги става така. — Той се облегна назад. — Затова трябва да знам върху какво сте работили с Джо, Алекс. Трябва да видим дали има връзка със събитията по онова време.

Тя си пое въздух и заговори:

— Работехме с мексиканското разузнаване за откриване на организации, революционни групи, които могат да попречат на сегашните преговори. Джо ме помоли да му помагам. Каза, че е позабравил испански след трийсет години и има нужда от преводач.

Дженкинс се изсмя:

— Джо не е бил позабравил испански. Никога не го е говорил. Кажи ми, сред организациите, които наблюдавахте, беше ли Мексиканският фронт за освобождение.

Тя се намръщи:

— Какво става, Чарли?

— Тази организация ли наблюдаваше Браник?

— Да.

— Какво откри?

— Знаеш какво е открил. МФО не би трябвало да съществува. Никой не е чувал за него от трийсет години, от времето, когато вие с Джо сте били там.

Тя въпросително вдигна вежди.

Дженкинс заговори, като внимателно избираше думите:

— Организациите изчезват, но не и идеологията им, Алекс. Други групировки се възраждат от пепелта им. Наблюдаваме го при ислямските екстремисти в Близкия изток. Наричат се другояче, но целите им са същите: искат да унищожат западната цивилизация.

Тя кимна:

— Има слухове, че Националната партия на труда има историческа връзка с МФО.

Доколкото познаваше историята на Мексико, той вече се беше досетил за това. Националната партия на труда бе партията на Алберто Кастанеда — единствената политическа сила за осемдесет години, успяла да се пребори с корупцията в машината на властта и да надвие старата управляваща партия на избори. Кастанеда наричаше себе си „ел дестападо“, откритият, защото бе излязъл открито на политическата сцена. Основната му подкрепа идваше от коренното население на страната и бедните класи. Обикновено тази прослойка на мексиканското общество рядко гласуваше. Този път бе отишла при урните. Към същите хора се беше обърнал и МФО през седемдесетте години, когато предизвика сериозни безредици, особено в южните райони.

— Водачът на МФО бе известен като „ел Профета“ — каза Дженкинс.

— Пророкът.

— Проповядваше предимно пред долната и средната класа, че Мексико няма да се освободи, докато водачите на страната са под чуждо влияние. Твърдеше, че само той е способен да измъкне Мексико от многовековното робуване на външни сили, най-вече на Съединените щати. Отначало никой в официалната власт не му обръщаше внимание, но когато МФО започна да убива висши държавни служители и крупни земевладелци за измяна, правителството се стресна. Народът, особено в селските райони на Южно Мексико, стана по-смел и организиран. Някой бе дал на хората надежда за промяна. Правителството използва всички средства да го озапти.

— Кой беше този човек?

Дженкинс поклати глава.

— Не го ли заловихте?

— Не. Макар че използваха най-ефикасните техники за разпит, не можаха да разберат кой е. Ние също не успяхме.

— Какво е станало с него?

— Преди са се появиш ти, мислех, че е мъртъв.