Робърт Дугони
Всички виновни (53)

53.

Чарлстаун, Западна Вирджиния

Захапал половин сандвич, Том Моли облече якето и погледна часовника си. Беше 10:00. Джон Блеър бе точен. Моли тръгна към изхода, но Дж. Рейбърн Франклин се обърна и го изгледа, сякаш да каже: „Ела, трябваш ми“. Детективът бързо зави и се запъти към тоалетната, като пъхна сандвича в джоба на якето си.

— Изобщо не си мисли! — проехтя мощният глас на Рейбърн и го накара да спре.

Моли дръпна ръката си от дръжката на вратата. Все така се случваше. За малко да се измъкне… Обърна се към Франклин.

— За какво да не мисля, шефе?

— Да се вмъкнеш в тоалетната и да ми избягаш, за това. Защото точно сега съм готов да вляза с теб в кабинката!

Моли постави ръка на корема си.

— Нямаше да се измъкна, шефе. Зле ми е.

— Не вдигаш ли телефона си?

Дъхът на Франклин миришеше на сутрешното кафе.

— Кога си ме търсил? Извинявай, не бях при бюрото си. Знаеш как съм със стомаха. Бях… — Посочи с палец към тоалетната. — Сигурно съм хванал вирус от децата. — Закашля се и Франклин отстъпи назад. — Пък може да е от наденичките, дето ядох снощи. Не трябваше да вземам втора. Както и да е, нещо не ми е добре.

Моли отвори вратата на тоалетната, но Франклин му препречи пътя с ръка.

— В такъв случай те съветвам да си спестиш сандвича. Къде е бележката?

Моли го изгледа неразбиращо.

— Бележка ли? Каква бележка?

— Не се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Бележката, която Клей ти е дал за мен вчера.

Моли потърка брадичката си, сякаш проверяваше дали се е обръснал добре.

— Клей ми е давал бележка вчера?

Франклин се усмихна:

— От онзи човек, който е разпитвал за случая „Браник“. Нямаш ли спомен?

— О, тази бележка ли?

— Да, същата. Клей каза, че си предложил лично да ми я донесеш. Та, откъде тази внезапна загриженост за ближния?

— Болди много го болеше гърбът…

— И ти реши да се правиш на добър самарянин, защото сте толкова близки приятели.

— Да.

Моли пристъпи към вратата, но Франклин пак му пресече пътя. Приближи се толкова, че Моли виждаше прашинките по стъклата на очилата му.

— Рейбърн, положението вече наистина е нетърпимо.

— Бих искал да знам с какво се занимава напоследък старшият ми детектив.

— Работя… често използвам тоалетната.

— Над какво работиш?

— Ами, Рей, над различни неща, много съм зает…

— Зает бил. Какви неща?

— Какви неща ли? Ами, чакай да помисля… Грабеж с взлом. Имам доста добри следи, които трябва да проверя.

— Какъв грабеж?

— Ами, нали се сещаш, разбиват къщата и открадват разни неща.

Франклин се усмихна:

— Знам какво е грабеж, Мол. Искам да знам кой е крадецът.

— Точно това се опитвам да разбера.

Франклин го погледна над очилата си.

— В такъв случай да очаквам ли, че скоро ще ми представиш доклад?

— Преди паметта да избледнее и фактите да се смесят с въображението.

Моли цитира любимата фраза на шефа си.

Франклин свали ръката си. Останаха втренчени един в друг, никой не вярваше на другия, но и никой не искаше да го каже направо. Началникът протегна ръката си.

— Бележката?

Моли извади от джоба си намачканото листче, омазано с горчица от сандвича.

— Вчера се бях разсеял — телефонни обаждания, досиета, знаеш как е.

Франклин взе бележката за ъгълчето, с отвращение погледна горчицата. Изгледа изпитателно Моли.

— Бих искал да видя някои от досиетата, върху които работиш.

Моли погледна часовника си.

— Няма проблем. Какво ще кажеш за следобед?

— Защо не сега?

— Сега не мога, Рей. — Моли махна към вратата на тоалетната.

— Ще те чакам.

— Може да се забавя, Рей. Знаеш как е. Мога да прочета цялата спортна страница, докато съм вътре.

— Нямам нищо против.

Моли пак погледна часовника си. Вече закъсняваше.

— Добре, ела. Досиетата са на бюрото ми.

Завъртя се и тръгна към работното си място. Когато не чу стъпките на Франклин зад гърба си, спря и се обърна.

Началникът стоеше при вратата на тоалетната.

— Не забрави ли нещо? — посочи с палец зад гърба си.

— Да бе. Пак ме разсея, Рей, наруши ритъма ми. — Моли се върна в коридора и отвори вратата на тоалетната; Франклин го гледаше. — Досиетата са на бюрото ми. След малко идвам.

* * *

Слоун седеше на син пластмасов стол, закрепен с болтове за пода, в чакалнята на Чарлстаунското полицейско управление, разлистваше нервно един брой на „Нюзуик“ и от време на време поглеждаше часовника на стената. Детектив Том Моли веднага се беше съгласил да се срещнат. За жалост не дойде навреме, а Слоун бързаше. Рейсът за Вашингтон бе след час и половина. Вече закъсняваше. Стана и се накани да тръгва. Металната врата от дясната му страна се отвори и в стаята влезе як, леко пълен мъж, ровеше за нещо в джобовете на намачканото си яке, горното копче на ризата му бе разкопчано, вратовръзката — разхлабена. Подаде му ръка и измънка нещо с уста, пълна с недояден сандвич. Когато Слоун посегна да се ръкува, дебелакът дръпна ръката си и извади сандвича.

— Извинете. Трябваше да хапна набързо. Вие ли сте Джон Блеър?

— Да, а вие…

Моли посегна към Слоун, спря, пъхна сандвича в джоба си и стисна ръката му, като го побутна към изхода.

— Наистина съжалявам, че ви накарах да чакате. Изникна ми спешна работа.

Излязоха на слънце.

— Детективе, за съжаление ще трябва да отложим срещата. Имам друг ангажимент. Няма да имам време за кафе.

Моли продължи да го побутва по гърба през паркинга.

— Съжалявам, Джон. Къде е ангажиментът ви?

— Във Вашингтон.

— Ще ви закарам.

— До Вашингтон ли? Не е ли малко далеч?

Детективът не се впечатли.

— Това поне мога да направя. Така ще ви се реванширам за закъснението.

— Много мило от ваша страна, но…

— Няма проблем. И без това смятах да свърша някои неща там. Така ще улуча с един куршум два заека. Освен това ви гарантирам, че няма да закъснеете, и мога да ви оставя където поискате. Имам служебен абонамент. Опитвали ли сте се да паркирате във Вашингтон? Истински ад е. Така по пътя ще поговорим.

Достигнаха до яркозелен шевролет. Том Моли отвори дясната врата и Слоун понечи да седне, но детективът го хвана за рамото, преди от колата да го лъхне вълна от горещ въздух.

— В този сезон трябва да почакаме да се поохлади, Джон. Ще ни се опекат задниците, ако се качим сега. Откъде сте?

— От Бостън.

— А, и там е горещо, гледах по новините. По цялото източно крайбрежие можеш да пържиш яйца на тротоара.

— Да, така е — отвърна Слоун и се почувства, сякаш се е провалил на изпит. — Просто бързам.

— Имаме време. — Детективът се наведе и почисти таблото от стари вестници и опаковки от храна, които нахвърля на задната седалка. — Извинявайте за кочината.

Извади от джоба си нахапания сандвич, отново го лапна и затършува из джобовете си.

Слоун посочи ключовете от колата:

— Още са в ръката ви.

Слоун извади сандвича от устата си.

— Жена ми казва, че така се самоубивам, но холестеролът ми е нисък, както когато бях на двайсет. — Сви рамене. — Странна работа. — Размаха ключовете пред Слоун като дете, показващо фалова топка, която току-що е хванало. — Добре, да тръгваме. Не искам да закъснеете заради мен.

* * *

Пътуването до Вашингтон бе живописно, но горещо. Детективът определи времето като „инфарктно“, което бе добро описание и за шофирането му. Шевролетът нямаше климатик. При спуснати прозорци сякаш се намираха зад двигателя на реактивен самолет.

— Не е страшна жегата, а влагата! — крещеше Моли, за да надвика вятъра. — Можете ли да ми обясните този израз, Джон?

Слоун се усмихна и сви рамене.

— Не можех да го разбера, преди да се преселя в източните щати. Жегата я издържам, но от влагата се чувствам, сякаш съм попаднал под градинска пръскачка. Смазва ме. Ако не бяха летата, сигурно щях да съм с пет килограма по-слаб. Жена ми вече не слуша оправданията ми. Казва, че още държа стария шевролет без климатик, за да има как да се оплаквам от Западна Вирджиния. — Усмихна се. — Може би има право.

— Откъде сте, детективе?

— От Окланд, Калифорния — обяви с нескрита гордост Моли. — И ме наричайте Мол. Всички ме знаят така.

— Добре.

Моли погледна Слоун.

— Хубаво име за детектив, нали^[1]?

На Слоун му бяха нужни няколко секунди, докато загрее.

— Аха, да.

— Може би това е съдба, все едно да си кръстен „Вятър“ или „Облак“. Не знам, но съм трето поколение ченге. Сигурно ми е в кръвта.

— Какво ви накара да дойдете в Западна Вирджиния?

— Какво може да ме е накарало? Жена. Не съм подозирал, че ще напусна Северна Калифорния, но се влюбих в западновирджинка и тя постави условие да живеем тук. — Сви рамене. — Какво можех да направя? Обичах я. Дойдох далеч от дома и за известно време страдах от носталгия, но тук е безопасно и хубаво място да отглеждаш деца. В квартала ми хората дори не си заключват вратите. Все пак си обичам Окланд… Били ли сте там?

— В Окланд ли? Не, ходил съм в Сан Франциско.

— Различни са като деня и нощта. Сан Франциско е вино и сирене. Окланд е бира и наденички. Не можеш да се отърсиш от старите навици, остават като кал под ноктите. Те са част от живота ми като тази стара таратайка. — Моли прокара ръка по таблото, сякаш галеше породист жребец. — Баща ми я купи за шестнайсетия ми рожден ден, защото каза, че е надеждна кола. С пълно право. Никога не ме е изоставяла. Отидохме с нея до Вирджиния и се върнахме, когато татко се разболя. Не мога да се разделя с нея.

— Отишли сте с колата? Защо не със самолет?

Моли поклати глава:

— Страх ме е от високото. От самата мисъл да се вдигна на хиляда метра над земята ме побиват тръпки. Веднъж се качих на самолет, за да преодолея страха и така нататък, но бързо реших, че няма смисъл да се измъчвам. Дори не седнах на мястото си.

— Никога ли не сте летели?

— Не и не мога да си представя достатъчно основателна причина, за да го направя. — Моли почука по таблото. — Тази бричка ме кара където поискам. При последното пътуване си помислих, че двигателят е сдал багажа, но стига да му сипваш бензин и масло, още върви. — Погледна километража. — Петстотин двайсет и осем хиляди четиристотин петдесет и пет километра и продължават да се увеличават.

Детективът смени темата, както премина в съседното платно — без да спира. Имал две деца, момче и момиче, служил в армията като баща си и станал полицай, когато се уволнил.

— Били ли сте войник, Джон?

Слоун предпочете да говори за неща, които знаеше.

— В морската пехота.

— С какво се занимавате сега?

Слоун отговори и на този въпрос с нещо познато:

— Адвокат съм.

— Сестра ми ви е колежка.

— От колко време сте в полицията? — побърза да смени темата Слоун.

— Десет години патрул, осем като детектив. Работата е идеална за мен, освен когато имам такива случаи.

Слоун само чакаше знак, че детективът иска да говори за Джо Браник и разследването. Нямаше съмнение, че е така. Иначе нямаше да кара Слоун до Вашингтон само заради компанията. Явно му трябваше информация. Слоун реши да изпробва почвата, но не твърде настоятелно:

— Така ли? Защо?

Моли избърса капка пот от слепоочието си с пръст.

— Министерството на правосъдието ни взе случая.

— Знам, но защо са ви го отнели?

Моли го погледна изненадано:

— Не знаете ли?

— Казаха, че е свързано с юрисдикцията.

Моли кимна:

— Полицаите защитават територията си, както кучетата препикават дърветата, разбирате ли какво искам да кажа? Трупът на шурея ви бе намерен в национален парк, затова проблемът е на федералните.

— Прочетох, че отначало вашето управление поело случая.

— Първоначално, да.

— Защо?

— Защото сигналът за трупа бе подаден от наш полицай, който патрулирал в района. Според правилата в такъв случай тялото отива при окръжния съдебен лекар, докато нещата се задействат по каналния ред.

— Не знаех. Как е станало така, че вашият колега е открил трупа?

— Не се знае.

— Не знаете?

Моли, с една ръка на волана и облегнал лакът на смъкнатия прозорец, го погледна мрачно.

— Колегата ми е мъртъв, Джон.

Стомахът на Слоун се сви.

— Мъртъв ли?

— Изглежда, че колата му е паднала в пропаст, на пръв поглед докато е отивал към местопроизшествието. Не е успял да стигне, затова не знаем какво е станало.

На Слоун веднага му направиха впечатление думите „изглежда“ и „на пръв поглед“.

— Съжалявам — измърмори, натъжен за загубата на още един човешки живот. После му хрумна нещо. — Тези обаждания не се ли записват?

— Обаждането му беше записано, но не е имало друг сигнал за труп. Единственото обаждане, което се е получило, е от Куп… моя колега, Бърт Купърман.

— Как е научил за трупа?

Моли мълчаливо поклати глава.

— Диспечерката ми се обади вкъщи. Когато стигнах на местопроизшествието, парковата полиция бе отцепила района. Трябва да ви кажа, че щом поех нещата в свои ръце, никой не беше особено доволен. Аз обаче настоях и тялото бе изпратено в окръжната морга.

— Защо настоявахте?

Моли се замисли за миг, преди да отговори:

— Може би защото просто държа на подробностите, Джон.

— Ами аутопсията?

— Не са я направили тук. Министерството…

— Разбрах, че сестра му изрично е поискала аутопсията да бъде извършена от окръжния патоанатом.

Моли го погледна.

— Сестра му?

Слоун побърза да поправи грешката си:

— Сестрата на Джо. Жена ми. Тя поиска вие да направите аутопсията.

Моли кимна.

— Министерството на правосъдието издаде заповед за изземане на трупа. Искали техен човек да извърши аутопсията. Изненадвам се, че са ви казали, Джон.

— Може да са казали на жена ми. Аз се занимавам с други неща.

— Да вземете вещите от кабинета му?

— Да, да взема вещите му. Значи вече не работите по случая, така ли?

— Такова е нареждането.

— Но за вас все още е отворен?

Моли се усмихна като дете, което са хванали да бърка в кутията с бонбони.

— Искам да ви кажа нещо за полицията, Джон. Тези неща се връщат както развалена храна, ако ме разбирате. Двайсет години достатъчно съм се тровил. Ще ви кажа как ще стане. Министерството се намесва, защото шуреят ви е обществена личност, но след като интересът на медиите намалее, федералните няма да имат нито възможност, нито желание да се занимават със самоубийство, което означава, че случаят пак ще се върне при нас. Затова го държа отворен.

— Не звучи много окуражаващо.

Слоун не вярваше в обяснението на детектива, както не вярваше, че го кара до Вашингтон само от добра воля. Беше виждал някои от най-опитните адвокати да използват същата тактика на общите приказки, разказвайки всякакви незначителни подробности за себе си в съдебната зала. Така едновременно правеха добро впечатление на съдебните заседатели и изкопчваха информацията, която им трябва, от свидетелите. В един местен вестник се цитираше анонимен източник, според който в полицейското управление не бяха никак доволни от намесата на федералните власти. Слоун вече се досещаше кой е този анонимен източник.

— И така, какво ви интересува, Джон?

— Близките ми са малко разтревожени, детективе. Нямаме почти никаква информация.

Моли изключи радиото. Досега Слоун не беше забелязал, че работи.

— Каква информация искате, Джон?

— Шуреят ми не беше човек, който ще посегне на живота си, детективе. По тази причина жена ми помоли съдебния ви лекар да извърши аутопсията и той й обеща. Сега ми казвате, че не е направил нищо и почти нямате информация от Министерството на правосъдието. Това е обезпокояващо.

Моли пак кимна, но този път се усмихна замислено.

— Чувството ми е познато.