Робърт Дугони
Всички виновни (66)

66.

Отбиха се в един супермаркет, където детективът купи мляко, хляб и домати. Бе взел и пликче кашу, което сега стоеше отворено между седалките им в шевролета. Детективът се наведе напред, погледна през стъклото буреносните облаци, затулващи небето, носени от вятъра като във филмова картина, пусната на бързи обороти.

— Купесто-дъждовна облачност — каза Моли и заобяснява на Слоун това явление, характерно за източното крайбрежие. — Можеше да се очаква след последната гореща и влажна седмица. Получава се нещо като вряща тенджера с вода, сещаш ли се? Налягането се повишава, докато капакът се повдигне. Въпросът е кога и колко пара ще излезе. Очертава се сериозна буря. Не е като в Калифорния, вашите дъждове са нищо в сравнение с това, което може да падне тук. — Облегна се назад. — Я да не ти разказвам повече. Сега лично ще се увериш. Това, което ще видиш с очите си, не може да се опише дори с хиляда думи.

За минути притъмня, сякаш беше нощ, мълния проряза небето и обагри черните облаци в лилаво, като цвета на заздравяваща синина.

Моли започна да брои на глас:

— Хиляда и едно, хиляда и две…

Проехтя силен гръм. Моли погледна Слоун с нескрита гордост; бурята дойде и не ги разочарова. Дъждът се сипеше на талази. Моли запали фаровете и включи чистачките. Тази откъм неговата страна не помръдна.

— Заради жегата е — обясни той и бързо смъкна стъклото си. — Разтапя гумата до самото стъкло. — Пресегна се и дръпна чистачката; тя се счупи в ръката му. — Мамка му. Голям проблем. — Сякаш по сигнал блесна мълния и отекна гръм. — Налага се да изчакаме да отмине. Знам едно ресторантче наблизо, не е нещо особено, но готвят страхотна бамя.

Слоун все още беше сит от щрудела.

— Ами печеното?

— Сега само ще замезим.

След няколко минути излязоха от главното шосе по страничен път между гъсти храсталаци, ясени, брястове и брези. Достигнаха малък паркинг с повече пръст, отколкото чакъл, и греди, очертаващи местата за паркиране. От една страна имаше порутена продълговата постройка. От силния вятър изписаната на ръка табела стоеше на една страна като увиснал капак на прозорец. Червените букви бяха избелели и изглеждаха розови: „Старата херинга — кафене и магазин за стръв“.

Отпред имаше две бензинови колонки от петдесетте.

Слоун посочи табелката на прозореца на ресторанта между две премествания на чистачката и повиши глас, за да надвика гръмотевиците:

— Затворено е. Май не работи.

Моли искрено се изненада:

— Лес и Ърл от десет години се канят да се пенсионират, но не съм подозирал, че ще го направят. — Обърна се към Слоун. — Двама братя са. Карат се, сякаш са враждуващите страни в Гражданската война. Някои твърдят, че са. Лес въртеше ресторантчето, а Ърл се занимаваше с колонките. През последните петдесет години бизнесът им процъфтяваше; всички ловци и рибари в околността започваха и завършваха излетите си тук.

— Днес няма никой.

Моли поклати глава:

— Жалко. Бамята заслужаваше да умреш, за да я опиташ.

Зад тях се чу бумтене. Не гръмотевица или нещо създадено от природата, а бръмчене на двигател с високи обороти. Слоун се обърна точно навреме, за да види очукан бял пикап, който се завъртя в разкаляния паркинг, задницата му поднесе, камионът се наклони застрашително, сякаш щеше да се обърне, преди да изправи курса и да продължи право към тях. От десния прозорец се показа дулото на едрокалибрено оръжие.

— Тия май не са дошли да ядат бамя — отбеляза Моли, извади пистолета си и хвърли колта на Слоун.

Отвориха вратите и изскочиха секунди, преди върху шевролета да се изсипе дъжд от куршуми.