Робърт Дугони
Всички виновни (3)

3.

Национален парк „Йосемит“, Калифорния

Крясъкът проехтя между гранитните стени като призрачно стенание. Слоун, плътно увит в спалния чувал, се опита да седне. Освободи едната си ръка от намачкания плат, опипа земята за гумената дръжка и извади големия назъбен нож. Изскочи от чувала, приклекна, огледа се уплашено. Пулсът кънтеше в ушите му. Задъхваше се.

Ехото заглъхна, оттегли се в планината, оставяйки обичайните нощни шумове — щурците, симфонията на насекомите, и приглушения ромон на далечен водопад. Разтреперан и настръхнал, Слоун се върна към сковаващата, жестока действителност.

Беше сам. Ехото бе от собствения му крясък.

Той остави ножа и приглади косата си. Зрението му се нагоди към тъмнината, страховитите сенки се превърнаха в дърветата и скалите, край които лагеруваше.

След като съдебните заседатели обявиха решението си, той побърза да се махне далеч от съдебната зала, да забрави, да се оттегли в планината, за да се успокои, както винаги. Остави Пол Абът в съда, а мобилния телефон, лаптопа и куфарчето — в апартамента си. Пресече долината Сан Хоакин с отворени прозорци и надут до дупка „Роден да бяга“ на Спрингстийн, горещият въздух го лъхаше с миризма на лук и кравешка тор от пасищата. С всеки километър, с който се отдалечаваше от Емили Скот, оптимизмът му, че върви напред, че се е измъкнал от кошмара, се засилваше.

Само че грешеше. Кошмарът го преследваше.

Трябваше да се досети. Надеждата, че ще се измъкне, бе породена не от разума, а от отчаяние. Толкова искаше да забрави, че реши да пренебрегне пропуските в разсъжденията си, да измисли несъществуващи факти — опасна грешка за един адвокат. Сега, като тлеещите въгленчета на лагерния огън, оптимизмът му гаснеше, оставяйки само непреодолима тревога.

Болката го прониза внезапно и стегна главата му. След кошмара почти винаги получаваше пристъп на мигрена, както гръмотевицата винаги следва мълнията. Слоун грабна фенера си и, препъвайки се, тръгна по килима от борови иглички, без да обръща внимание на камъчетата, забиващи се в петите му. Раницата му висеше на един клон, където дивите животни не можеха да я достигнат. Болката стискаше главата му като с пипала; пред очите му проблясваха искри като в дискотека. Той се наведе за пръчката, с която бе вдигнал раницата и болката прониза корема му, Падна на колене и с няколко силни напъна освободи стомаха си от сухата храна. Болката се засилваше, можеше временно да загуби съзнание. Тази мисъл го накара да се мобилизира и той се изправи. Извади пластмасово шишенце от предния джоб на раницата и глътна две от светлосините хапчета с малко вода. Фиориналът щеше да притъпи болката; не можеше обаче да облекчи тревогата му.

— Стига! — изкрещя той към пълната луна в осеяното със звезди небе. — Стига вече, по дяволите.

Слоун седеше в бледата светлина от огъня, разрови въглените и сложи още клонки. Боровите иглички запращяха с ярък жълт пламък. Бе събрал багажа си — необходимостта да се махне като че ли надделяваше над гласа на разума, който го караше да изчака до разсъмване. Разумът губеше битката. Макар че не се отдалечаваше много от скучните градчета, с които бе осеяна долината Сан Габриел в Южна Калифорния, Слоун бе намерил в Сиера Невада необичайно място за почивка от работата и проблемите.

Уви, то вече не му помагаше.

Онова, което го преследваше в съня му, не оставаше като мебелировка в пустия му дом. То съществуваше независимо от делото срещу Емили Скот, свободно и непредсказуемо, живо. Каквото и да беше, не искаше да се махне и той не можеше да се скрие от него. Преследваше го безпощадно, решително.

Слоун се изправи и започна да рита пръст върху огъня, за да го изгаси.

Време беше да се маха.