Робърт Дугони
Всички виновни (23)

23.

Слоун излезе от магистралата на улица „Палмето“ с безумните сто и двайсет километра в час и попадна в море от мъгла, гъста като мляко. Видя светлини от стопове и натисна силно спирачките, джипът поднесе на мократа настилка. Заобиколи една кола, спряла на кръстовището, огледа се за преминаващи и продължи с пълна газ по булевард „Бийч“. След минута зави рязко в паркинга до блока си и спря до микробус, паркиран успоредно на живия плет, който отделяше паркинга от съседния празен парцел. Уморени пътници понякога използваха мястото, за да спестят от хотел. Слоун нямаше нищо против, стига да не вдигаха шум и да не оставяха боклуци. Тази вечер нямаше време да им разяснява правилата.

Слезе от колата и се затича към сградата, макар че глезенът го наболяваше от тичането преди това. В кухнята на Мелда светеше, но той не видя главата й. Може би беше вътре и разрязваше щрудела.

Слоун изтича по задното стълбище, вземайки по две стъпала наведнъж, накуцваше заради глезена. Вратата на апартамента й бе отворена — лош признак. Вътре беше по-лошо.

Прекрачи прага, завъртя се сред разхвърляните предмети и отломки, обхвана го паника.

Нещо издумка горе и той погледна тавана. След няколко секунди си даде сметка, че там е апартаментът му. Горе имаше някой. Ходеше. Някой стъпваше твърде тежко за нисичка, съсухрена бабка. Последва шума, излезе в коридора и надникна нагоре по стълбите. Мъжът на втория етаж бързо се отдалечаваше от апартамента на Слоун. Носеше тъмносин гащеризон с продълговата емблема на гърба.

„Пасифик Бел“, телефонната компания.

— Хей! Вие!

Непознатият спря, обърна се, движенията му бяха като на робот. Пистолетът сякаш се материализира от въздуха, нереален и зловещ. Слоун застина, осъзна, че нападателят се прицелва в него. Инстинктът за самосъхранение и военните умения се включиха. Той приклекна, долепи се до стената, ослуша се за стъпките на нападателя отгоре. В двата края на сградата имаше две стълбища; можеше да избяга по всяко от тях. Слоун чу стъпките на нападателя към стълбите на главния вход и изтича към задните, слезе по първите стъпала и приклекна. Надникна над площадката. Нападателят се появи от другата страна, стъпи на етажа, показа се зад ъгъла. Само че не продължи да слиза. Не смяташе да бяга. Тръгна по коридора.

Слоун изтича надолу по стълбите, прескочи последните стъпала. Десният му глезен се изкриви при приземяването, той падна, претърколи се, заболя го. Веднага скочи на крака. Плочата над него се разтресе. Преглътна болката и закуцука по коридора към задния вход на сградата.

Навън го лъхна влажен вятър от океана. Слоун спря и погледна назад в коридора. Силуетът на нападателя се показа в другия край на тунела. В следващия миг от вратата до Слоун се разхвърчаха трески и се посипаха върху лицето му като десетки иглички. Той се втурна през мъглата в мрака, глезенът му се кривеше по буците и между туфите растения, при всяка стъпка го прерязваше болка. Тичаше на зигзаг, приведен, отчаяно търсеше място да се скрие, но нямаше къде.

Продължи да тича, докато се подхлъзна и падна на коляно. Някъде отдолу в гъстата мъгла се чуваше ревът на вълните, разбиващи се в скалистия бряг, вятърът носеше пръски от морска вода.

Изведнъж пропадна надолу.