Робърт Дугони
Всички виновни (28)

28.

Шосе 5, Браунсвил, Орегон

Остра болка прониза гръбнака му от врата до плешките. След шест часа шофиране Дженкинс се чувстваше като смачкан. Кръстът го болеше. Лявото му коляно пукаше, когато го свиеше — артрит от злополука, която дори не си спомняше. Младолик като майка си и с тяло, което все още изглеждаше пращящо от здраве, понякога Дженкинс забравяше, че е на петдесет и две. Когато се погледнеше в огледалото, лицето му го изненадваше; все още се чувстваше на трийсет — освен в такива моменти.

През първите два часа той постоянно поглеждаше в огледалото, но по пътя имаше малко коли; щеше да забележи, ако някой ги следеше. Не виждаше нищо подозрително. Алекс спеше. Коженото яке й служеше за възглавница, опряно на стъклото на дясната седалка. Тялото й потрепваше от обезболяващото — два мотрина, които бе изпила с две бири. Ръката й сигурно се беше подула.

Дженкинс караше през Орегон по пустото шосе 5. Напред хоризонтът постепенно се обагри в червено от настъпващата зора като от далечен горски пожар. Кафеникавата пръст наоколо изглеждаше оранжева, осеяните с ледници планини блестяха като огромни клади. Това го накара да се замисли за дома и за Лу и Арнолд.

Бяха изчакали, докато пожарът угасне. Някой от съседите бе видял огъня и извикал пожарникарите. Близо три часа им бяха нужни да го изгасят. Алекс се опита да убеди Дженкинс да не се връща във фермата, но той не можеше да остави кучетата си на койотите и другите диви животни. Погреба ги при реката. Това му се стори най-подходящото място — те обичаха да тичат във водата — но нямаше достатъчно време да разчисти добре гробовете им от клонки и треви и това още го безпокоеше. Нямаше време и да ги оплаква. Взе шепа пръст и се опита да си спомни една молитва, която просто му се беше набила в главата от неделните литургии в баптистката църква.

— От пепел сте дошли. Пепел станете — изрече и пръсна пръстта по вятъра. — Пепел при пепелта и пръст при пръстта.

Поне това им дължеше. Те заслужаваха повече. Ако някой ден се върне, щеше да натрупа камъни на онова място, да посади дърво или рододендрон, нещо живо, което да напомня за тях. Тези мисли го изпълниха с огромна скръб. Представи си ги как безгрижно тичат към убиеца си, как махат с опашки, без да подозират на какви зверства са способни хората. Чарлз Дженкинс знаеше. Лично беше видял тази жестокост и трийсет години не можеха да заличат спомена.

* * *

Синята мушама го спарваше, фланелката бе залепнала за кожата му като целофан. Той избърса потта и кондензираната вода, стичащи се в очите му. Призори през гъстите корони на дърветата, оплетени с лиани, се процеждаше слънчева светлина. Цареше почти абсолютно спокойствие.

Неестествено спокойствие.

Тревожна тишина, джунглата бе притихнала, сякаш хищник е прогонил или убил всичко живо.

Той разбута гъстите листа и видя полянка — и ужасна гледка, на каквато бе ставал свидетел само веднъж, във Виетнам.

Облак от дим и сажди висеше във влажния застоял въздух, въглените още пушеха. Гърлото му се сви от сладникавата миризма, която се надяваше никога повече да не подуши. Малки огньове показваха местата, на които са били колибите, от време на време някой пламък изскачаше от отломките, пращеше и съскаше като ядосана змия, смутена в съня си — единственият шум под гъстите клони. Дори животните като че ли бяха в траур.

Коленете на Дженкинс се подкосиха от изтощение и скръб, повдигаше му се от ярост. Зад него се чу шумолене, стъпки, тежкото дишане на другаря му, който едва смогваше да го настигне. Джо Браник излезе от храсталака и се закова на едно място, сякаш пред него зейна пропаст. Каквото и да е смятал да каже, думите спряха в гърлото му. Зинал от потрес, Браник се втренчи в разхвърляните трупове — пред вече несъществуващите колиби и по пътеките и възвишенията, до които селяните са се опитвали да се доберат с напразната надежда, че ще се измъкнат. Бяха ги догонили и застреляли като животни. Истинско клане. Мъже и жени.

Деца.

Дженкинс се преви на две и повърна — жълта каша, която скоро свърши, но той продължи да хълца. Седна, избърса устата си, изплю се, киселият стомашен сок изгаряше гърлото му.

— Първо са убили мъжете — прошепна. — Целили са се в гърдите и главите. Без милост. Пуснали са ги да бягат и са ги използвали като мишени.

— Божичко! — прошепна Браник и се прекръсти.

Дженкинс се изправи и навлезе сред труповете.

— Вързали са жените, едни са изтезавали, други са изнасилили. Убили са някои, докато още са стискали децата си.

Бавно започна да му се изяснява. Децата, все още притиснати до майките си, бяха все момичета.

— Отделили са момчетата.

Дженкинс се обърна и бързо закрачи към другия край на селцето; Браник го последва.

Една колиба до голямата плоска скала бе силно обгорена, но някак си още се крепеше, запазена може би от дъжда и високата влажност или от други сили, за които не искаше да мисли. Вратата беше взривена, но не защото е била препятствие — един ритник би бил достатъчен — а за да се създаде паника и объркване.

Дженкинс приклекна и влезе в единствената стая. На земята лежеше само един труп и въпреки клането навън видът на тази жена, пребита и обезобразена, сама, отделена от другите, още повече го ужаси и възмути.

Потвърждението на онова, което вече подозираше, го накара да стисне юмруци. Гневът се надигна в гърлото му, задави го, изпълни го с чувство за вина, което подкоси краката му.

— Чарли. Хайде. Хайде!

Джо Браник стоеше до него и го дърпаше към вратата.

— Мамка им, Джо! Мамичката им мръсна!

* * *

Алекс се размърда и присви очи, но не се събуди.

Дженкинс я погледна на бледата светлина от таблото, отново се запита защо Джо е изложил на опасност дъщерята на Робърт Харт. Тя му каза, че издирвали водачите на десните партизански групировки, които биха могли да попречат на отварянето на мексиканския нефтен пазар за чужди фирми. Дори така да е било, това едва ли беше причината за смъртта на Джо. Джо бе изпратил отговора на този въпрос с папката.

Беше мъртъв заради Дейвид Алън Слоун.