Робърт Дугони
Всички виновни (48)

48.

Беривил, Западна Вирджиния

Ейлийн Блеър покани Слоун да седне на дивана и му подаде чаша студен чай с резенче лимон. Домакинята седна на креслото срещу него, извади цигара „Марлборо“, замисли се и предложи и на него. Слоун отказа.

— Хубаво е, че не пушите — отбеляза тя.

Запали цигарата, остави пакета и запалката на масичката и сложи стъклен пепелник в скута си. Издиша облак дим към тавана и продължи:

— Така и не можах да преодолея този лош навик. Не си спомням колко пъти съм се опитвала да ги откажа. Майка ми постоянно натяква. Съпругът ми натяква. Децата ми натякват. Бях спряла за три седмици. После ми съобщиха за смъртта на брат ми.

— Моите съболезнования.

Тя тръсна цигарата в пепелника.

— И така, кой сте вие, господин Слоун?

— Наричайте ме Дейвид.

Той й подаде визитна картичка.

Ейлийн я погледна, усмихна се изненадано.

— Адвокат?

— Не съм дошъл по работа, госпожо Блеър.

От вестниците бе научил, че Ейлийн Блеър е адвокатка в Бостън. Надяваше се общата професия да ги сближи.

— Дано да не сте. Не говори много добре за бизнеса ви, ако трябва да изминете пет хиляди километра, за да си търсите клиенти. — Тя остави картичката на масата. — Казахте, че имате информация, засягаща смъртта на брат ми.

— Така мисля.

Тя кръстоса краката си и изглади с ръка кафявите си памучни панталони. Приликата с брат й беше голяма, особено когато косата й бе заресана назад и вързана на опашка: изпъкнала брадичка, бледа кожа, сини очи.

— Добре, но искам да разберете едно, преди да започнете. Дори не знам защо ви поканих. Задавам си този въпрос, откакто говорих с вас по телефона. Поканих ви, без да се замисля. Десетки хора ми се обаждаха и на всичките съм отказвала. Когато говорихме по телефона обаче, долових нещо в гласа ви, искреност, каквато нямаше при другите, това ме убеди да ви приема. Иска ми се да вярвам, че шестото чувство не ме лъже. — Тя загаси фаса в пепелника, извади нова цигара и продължи: — Искам обаче да ви кажа нещо, преди да започнете, за да не си губим взаимно времето. През тези три дни чух много глупости и не получих почти никакъв отговор на въпросите си. Родителите ми са твърде стари, за да се занимават с това, братята ми имат работа за вършене, а жената на Джо… душевното й състояние не позволява да се замесва в такива неща. Изпратихме я с децата в Бостън, за да уредим погребението. Аз съм най-младата и най-деловата в семейството. Не го отричам. Отговорността се падна на мен. Преживях шок, отначало не исках да повярвам. Според психоаналитика ми вече би трябвало да съм в периода на неохотното приемане. Но съм адски ядосана.

Той се усмихна:

— Разбирам.

Тя кимна:

— И така, откъде познавате брат ми?

— Не знам.

Тя вдигна вежди:

— По телефона ми казахте, че Джо ви се е обадил.

— Търсил ме е по телефона. В шест и половина следобед в четвъртък брат ви е звънял в кантората ми в Сан Франциско и е оставил съобщение за мен. — Слоун й показа бележката. — Съдейки по прочетеното във вестниците, това е било след последния известен случай, когато някой го е видял жив.

— Това е служебният му номер — каза тя, като погледна бележката.

— От това и факта, че брат ви е оставил съобщение да му се обадя, личи, че е смятал да се върне в офиса си. — Той замълча, докато Ейлийн осмисли думите му. — Накратко, брат ви е очаквал, че ще е жив. Нетипично поведение за човек, решил да се самоубива.

Блеър го изгледа изпитателно.

— Но не сте се свързали с него, така ли?

— Не.

— При все това казвате, че не сте познавали брат ми.

— Казах, че не си спомням да съм го познавал, Ейлийн. След телефонното му обаждане нещата много се усложниха.

Тя кимна:

— Предполагам. Не вярвам да сте прелетели пет хиляди километра само за да ми разкажете за съобщенията на гласовата си поща. Така че започнете от самото начало, Дейвид.

Той се замисли за момент.

— През нощта, след като брат ви ми е оставил съобщението, някой разби пощенската кутия и апартамента ми. Странното бе, че не са взели нищо. Просто всичко беше изпочупено. Реших, че е просто вандализъм.

— Но вече не смяташе така.

— Онзи, който е влязъл в апартамента ми, е търсил нещо — нещо определено. Нещо изпратено по пощата… от брат ви.

Той извади плика от куфарчето си и й го подаде. Тя погледна надписа.

— Това е почеркът на Джо.

Отвори плика, извади документите и ги разгледа. Погледна Слоун и се намръщи.

— Документи за осиновяване?

— Брат ви ми е изпратил тези документи, за чието съществуване не съм подозирал. Той ги е намерил. Преди да получа това писмо, нямах никаква представа, че съм бил осиновен. Знам само, че родителите ми са загинали в автомобилна катастрофа, когато съм бил малък.

— Не сте знаели?

Наистина беше изненадващо, но Слоун никога не се беше замислял за тази възможност, боеше се от отговорите, които можеше да получи. Даде си сметка, че не изпита нито болка, нито гняв, когато получи документите. Изпита облекчение. Не си спомняше да е плакал за родителите си, да е копнял за нежното докосване, насочващата ръка или утешителния глас на майка си. Обвиняваше се, че не изпитва никакви чувства към тези двама души, които би трябвало да познава инстинктивно. Информацията от писмото свали това бреме от плещите му, макар че го натовари с друго, по-тежко — бреме, което още повече го объркваше.

Посочи документите в ръката на Блеър.

— Едит и Ърнест Слоун, хората, за които смятах, че са ми родители, са загинали в катастрофа, когато съм бил на шест години.

Ейлийн Блеър разгледа листата.

— Според тези документи са ви осиновили.

— Така си помислих отначало.

Тя го погледна изненадано:

— Джо е сгрешил, така ли?

— Виждате, че документите са от болница „Сейнт Андрюс“ в Глендейл, Калифорния. Поисках от представителството на адвокатската ми кантора в Лос Анджелис да ги поиска от мое име. Жената, записана в тези формуляри, която би трябвало да ме е дала за осиновяване, се казва Даяна О’Лийри. Осемнайсетгодишна, живееща със силно религиозните си леля и чичо.

— Боже! — възкликна Блеър.

Беше чела статията, която лосанджелиският клон на „Фостър и Бейн“ бе намерил в архива на „Лос Анджелис Таймс“. Даяна О’Лийри не беше излязла от болницата с момче, нито го бе оставила за осиновяване.

— Онази, която е удушила детето си?! — възкликна Блеър.

— Районният прокурор бил безкомпромисен. Лежала петнайсет години за убийство втора степен. Когато излязла от затвора, се самоубила със свръхдоза болкоуспокояващи.

Блеър го изгледа озадачено:

— Но ако тази жена не е оставила детето си за осиновяване, тогава в тези документи има нещо гнило.

— Така е. Някой ги е фалшифицирал, за да изглежда, че Едит и Ърнест Слоун са осиновили това дете на име Дейвид.

— Кой го е направил?

— Единственото логично обяснение е, че е бил брат ви.

Тя отпусна документите в скута си.

— Джо? Защо ще фалшифицира тези документи?

— Пак не съм сигурен, но единственото логично обяснение е, че е искал да скрие самоличността ми.

Тя се наведе към него.

— Защо мислите така?

Слоун взе документите от ръцете й и ги разлисти.

— Защото Едит и Ърнест Слоун наистина са осиновили момче, Ейлийн. — Подаде й смъртния акт. — Но седемгодишният Дейвид Алън Слоун е загинал с тях при катастрофата.