Робърт Дугони
Всички виновни (29)

29.

Университетска болница, Сан Франциско

Доктор Бренда Найт свали ремъците, които стягаха гърдите и глезените на Слоун, но не и онези, които държаха китките му на петнайсет сантиметра от края на леглото. Болничните правила не разрешавали, освен ако не го заключат в самостоятелна стая, което със сигурност щяло да му е по-неприятно. Слоун знаеше, че Найт не е взела това решение само заради правилата. Тя го мислеше за луд или за престъпник. Предвид полицая, който още стоеше пред стаята му и чакаше да го разпита, беше логично. Той не можеше да мисли за друго освен за Мелда, все си представяше как я притиска до себе си. Обхващаше го мъка. После го изпълваше ярост.

Кой може да направи такова нещо? Да убие тази мила старица?

Ами кошмарът? Дали беше само сън, или нещо повече, някакво предчувствие? Нима е сънувал смъртта на Мелда? Да я е предвидил по някакъв начин? Имаше ли нещо общо със силата, която изпитваше в съдебната зала?

Сам в болничната стая, Слоун чувстваше същата вина — че някак си е отговорен. Мисълта го сковаваше, правеше го безчувствен. След това си спомняше убиеца й и кипваше от гняв.

Въпреки нежеланието й да позволи на полицията да го разпита, доктор Найт проявяваше изключителен интерес към жизнените му процеси и от въпросите й Слоун усещаше, че в него има нещо уникално, което я е заинтригувало. Тя му каза, че полицаите са го намерили в апартамента му, прегърнал Мелда и стенещ от болка. Когато се приближили, Слоун не се подчинил на командите им. Опитали се да го отделят от трупа, но той започнал да се съпротивлява. Внезапно потреперил и изгубил съзнание. След като не успели да го свестят, полицаите го закарали в болницата. Дежурният лекар го прегледал и не открил никакви физически травми, но не могъл да го свести. Обадил се на Найт у дома й и тя го приела в отделението си. Бяха го поставили в самостоятелна стая.

Найт му инжектира два милилитра атаван и му каза, че това ще го отпусне. От лекарството сетивата му се притъпиха. Едва можеше да вдигне главата си от възглавницата. Усещаше иглички по ръцете и краката си, сякаш лежеше в твърде гореща вана. Затвори очи и видя лицето на човека, който бе изплувал от дълбините на паметта му. Беше млад, с остри черти, все още незаличени от възрастта, но лицето бе същото като във вестника.

Джо Браник.

Някога някъде се бяха срещали и това означаваше, че жената, чиято смърт преживяваше всяка божа сутрин, не е нито видение, нито сън. Тя бе реалност и Джо Браник, съветникът в Белия дом, е бил там. Браник беше оставил на Слоун съобщение в деня, когато някой бе разбил кутията и апартамента му, и според статията във вестника само няколко часа по-късно полицията открила Браник мъртъв в Западна Вирджиния, привидно самоубийство. Ако е имало някакво съмнение, че тези събития са свързани, то изчезна с повторното посещение на мнимия телефонен техник. Не можеше да има друга причина да претърсва апартамента на Мелда, освен за да търси писмата на Слоун. Той пак си представи оранжевия плик с написан на ръка адрес. Джо Браник се беше опитал да му се обади. Нищо чудно да му е изпратил и пакета.

Слоун се почувства изтощен, успокоителното го приспиваше. Неизвестно защо си представи пате, жълто пластмасово пате, плуващо в езерце — детска играчка за вана. Продължи да се унася, клепачите му натежаха… заспало пате… лесен дивеч.

Убиецът не продължи по стълбите към микробуса си. Не бързаше да избяга. Слезе на етажа след Слоун.

Беше дошъл да го убие.

Слоун отвори очи. Предчувствието, което бе изпитал в планината — че някой го следи, дебне — пак го изпълни. Убиецът можеше да продължи надолу и да избяга. Но вместо това подгони Слоун.

Пак щеше да се върне.

Слоун погледна червените ремъци на китките си.

Лесна плячка.