Робърт Дугони
Всички виновни (22)

22.

Чарлз Дженкинс затвори с ритник вратата на колата, докато придържаше три торби с продукти и двайсеткилограмов плик кучешка храна. След като прибра конете в обора, той отиде в Стануд, за да напазарува. Кухнята му не беше заредена за посрещане на гости, а Алекс Харт вероятно щеше да остане за известно време, поне докато разберат какво става. Ако Джо Браник й е оставил папката, значи е знаел, че животът му е в опасност. Дженкинс бе живял спокойно през последните трийсет години, защото си мислеше, че документите са унищожени. Неочакваната им поява променяше нещата — за всички.

Клоните на кедрите и елите се поклащаха, сигурен признак, че вятърът се усилва, духаше на пориви, обичайно за вечерите през този сезон. Нито Лу, нито Арнолд си направиха труда да го посрещнат. Най-добрият приятел на човека, глупости. Само да се появи жена и всяко разумно куче ще дезертира по-бързо от иракски войник. Сигурно щеше да ги завари да се умилкват около Алекс Харт като влюбени юноши.

Не им се сърдеше.

Жените, които Дженкинс водеше вкъщи, обикновено миришеха на „Джим Бийм“ и „Марлборо“ и оставаха само за една нощ. Повечето идваха от любопитство. Той си оставаше атракция за острова, и не само заради черната кожа, мускулите си и мита, че такъв едър мъж трябва да има член като на магаре. Навремето, когато дойде тук, местното общество бе по-задръстено от семейство на ирландски свещеник. Плъзнаха всякакви слухове за чернокожия, който купи фермата на Уилкокс. Дженкинс водеше затворен живот и слуховете се развихриха. При редките му ходения в града, хората страняха от него, макар че неколцина местни, заредени с няколко бутилки кураж, се осмеляваха да го оглеждат като ловци благороден елен. Той избягваше тези разходки, доколкото можеше, и се задържаше възможно най-кратко.

Преди да слезе в града, Дженкинс се изкъпа и си сложи черни дънки, фланелена риза и каубойски обувки, единствените, които имаше и не бяха изкаляни. Дори се напарфюмира с малко афтършейв.

Отвори задната врата с петата си, влезе в кухнята и остави едната торба. Един плод се търкулна по линолеума, без да се блъсне в нищо — разсадът го нямаше. Плотът също бе почистен, бурканите бяха подредени в ъгъла, къпините и малините — в хладилника. Сьомгата, която беше хванал предишния ден в протока, лежеше изкормена в един поднос, пълнена с пресни зеленчуци от градината му.

Той остави втората торба с покупки и кучешката храна и влезе в хола.

— Нямаше нужда да ходиш до магазина — каза тя.

Беше почистила и масата, сложила бе бяла покривка и подреждаше чинии и прибори около купичка със зелена салата и домати. В камината бумтеше огън и в стаята се разнасяше аромат на кленово дърво. Книгите бяха сложени на полиците, картините — почти подредени. За един час тя бе направила повече, за да придаде на къщата вид, подходящ за живеене, отколкото той за трийсет години.

— Извинявай. Малко подредих, май не трябваше.

Тя го погледна изпитателно. Понеже не се сети какво друго да каже, той й подаде бутилка каберне и измънка:

— Не знаех, че ще вечеряме риба.

Тя остави бутилката на масата, до купичката.

— Всичко е прясно. Не мога да повярвам, че имаш толкова големи домати. Каква е тайната.

— Какво?

— За доматите. Каква е тайната да са толкова големи.

— Градинарите никога не издават тайните си — отговори той, щом се поокопити.

— Мислех, че са дело на магьосник.

— Не може ли обикновен човек да отгледа такива домати?

Тя се засмя и лицето й светна като на дете на зарята за Четвърти юли.

Дженкинс се върна в кухнята и се опря на ръба на покрития с плочки плот.

— Извинявай, не ми беше работа да подреждам.

Тя бе влязла след него и стоеше на прага.

Когато се обърна, той усети дъха й, напомняше му на аромата на топъл карамел. Отдръпна се, блъсна се в плота и за да замаже положението, направи вдървен пирует към купичките на Лу и Арнолд.

— Трябва да нахраня кучетата.

Тя се облегна на касата на вратата, леко наклони глава.

— Май имаш много тайни.

— Това, че човек не разказва веднага цялата история на живота си, не означава, че крие нещо, Алекс.

Кучешката храна затропа като дъждовни капки в алуминиевите купички.

— Имах предвид доматите.

— О, така ли?

Той остави плика.

— Но сега, като спомена, данъчните могат да се поинтересуват от теб.

— Ще ме издадеш ли?

— Може би.

Той взе купичките и се опита да мине покрай нея, но вратата беше тясна и тя не си даде труда да се помести. На отблясъците от огъня бузата й бе златиста като узряло жито по залез. Той забеляза как косата следва извивката на врата й и пада върху раменете. Беше сгрешил. Тя не бе красива като майка си. Беше по-красива. Дали флиртуваше? Отдавна не му се беше случвало, не знаеше. Жените в бара обикновено го опипваха между краката, преди да оставят бирите си на плота, стискаха го, сякаш беше спасителен пояс. Бе отвикнал от изкуството да сваля жени и…

И тя бе дъщерята на Робърт Харт, хилавото момиченце, което караше колело пред къщата на родителите си.

— Трябва да сипя храна на Лу и Арнолд.

Тя се усмихна:

— Мисля, че току-що го направи.

Той погледна купичките.

— Тогава трябва да ги намеря, преди да започнат да гризат мебелите.

Дженкинс се промъкна покрай нея.

Обикновено подрънкването на кучешката храна в купичките действаше като сигнална тръба и двата звяра едва не се стъпкваха един друг от бързане да се доберат до него. Сега обаче не само че не дотичаха, ами и ги нямаше на обичайните им места при камината.

— Мислех си, че си ги взел с теб — каза Алекс.

Той поклати глава:

— Двамата и торби с храна на задната седалка — не е добра комбинация. Сигурно са навън.

— Ще отворя виното.

Той отвори задната врата и излезе на малката веранда с изглед към имота му и съседната ферма. Понякога, когато конете не им обръщаха внимание, Лу и Арнолд се промъкваха под мрежата и отиваха да закачат кравите. Дженкинс видя в далечината последните животни от стадото да се прибират към обора. Остави купичките на земята, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително, но вятърът се беше усилил и заглуши сигнала. Дженкинс слезе сред високата трева и започна да вика кучетата. В девет и половина в тази лятна вечер толкова на север небето още беше светло, синкавият полумрак превръщаше тревата в море от сенки. Кучетата никакви ги нямаше. Значи навярно се търкаляха като прасета в близкия поток и понеже вятърът духаше в обратна посока, не бяха чули колата му. Той се обърна и се заизкачва към верандата.

Тя сигурно бе проверила името му в данъчната служба. Как иначе ще го открие?

Точно разсъждаваше за миналото и бъдещето си, когато чу леко изпращяване — изпукване като от суха клонка, което събуди старите му инстинкти. Хвърли се на земята, сякаш пропадна в дупка, алуминиевите купички издрънчаха, кучешката храна се разсипа.

След частица от секундата над главата му изсвистя куршум и от касата на вратата се разхвърчаха трески.