Робърт Дугони
Всички виновни (58)

58.

Паркър Мадсън влезе в Овалния кабинет, държеше свит на руло вестник.

— Господин президент, извинете, че ви прекъсвам…

Макар че говореше на Пийк, гледаше Слоун, който усети, че положението е лошо.

— Знам, Паркър. Тръгвам.

— Господине…

— Точно свършваме, Паркър. Джон, това е Паркър Мадсън, началникът на канцеларията на Белия дом.

Слоун се ръкува с Мадсън и усети внезапен приток на енергия, сякаш е пъхнал пръстите си във фасунга. Едва се сдържа да не дръпне ръката си. Светлината проблесна пред очите му, мракът отново заплашваше да го всмуче. Той се втренчи в очите на Мадсън — безжизнени, без граница между зеница и ирис.

Пийк отвори вратата.

Слоун дръпна ръката си. Мракът спря да го тегли.

Излезе в коридора и с мъка отмести очите си от Мадсън. Жената го чакаше търпеливо.

— Шийла, моля те, нека някой да изпрати господин Блеър до служебната кола и да го закарат, където трябва да отиде.

Мадсън отново го прекъсна:

— Господин президент.

— Веднага идвам, Паркър.

Пийк стисна ръката на Слоун.

— Искрено съжалявам, че не се запознахме при по-добри обстоятелства, Джон.

— Може би някой ден пак ще се срещнем.

На Слоун му се повдигаше. Сякаш под влиянието на невидима сила, някакъв импулс, той пак погледна Мадсън. Светлината отново блесна и този път донесе само мрак. Слоун се отърси, усмихна се вяло и тръгна след жената по коридора. Имаше чувството, че около кръста му има вързано въже, че всеки момент някой ще го дръпне назад. Мина покрай зала „Рузвелт“, вече почти пълна, и излезе след жената. Преминаха през асфалтираната площадка към Западния вход. Въжето като че ли все повече се опъваше, но той се стараеше да върви спокойно, в крачка с жената. На вратата й благодари. Излезе и вече не издържа на изкушението да погледне назад.

Никой не го беше последвал.

* * *

Пийк влезе в кабинета си и затвори вратата. Отиде при масичката и небрежно взе сандвич с пилешко и салата от подноса.

Мадсън разтвори вестника и се приближи.

— Господин президент…

Пийк вдигна ръката си и отиде при плъзгащия се прозорец с изглед към Розовата градина. Бавно отхапа от сандвича, сякаш се любуваше на цветята. Преглътна една хапка и заговори все така спокойно:

— Би ли ми обяснил как един човек може да се промъкне през най-строгата охранителна система на света и да влезе в Овалния кабинет при президента на Съединените щати, Паркър? Много добре знам, че това не беше Джон Блеър. Поне подозирах. Беше твърде млад, за да е съпругът на Ейлийн, а и няма откъде той или Ейлийн да знаят за Чарлз Дженкинс. Тъй че, генерале, искам да знам кой е този човек и как, по дяволите, е влязъл тук.

— Не знам, господин президент.

— Погрижи се да узнаеш. Искам да знам всичко за него. Името му, откъде познава Джо, как е замесен в тази история и защо се интересува от Чарлз Дженкинс. Искам да знам къде е отседнал, с кого се среща и как е успял да мине за Джон Блеър. Искам да знам всичко за семейството му, какво яде, кога спи и кога пикае, по дяволите. Ясно ли е, генерале?

Мадсън кимна:

— Ще се погрижа.

— Така ли? Защото започвам да губя доверие в способностите ти да се грижиш за нещата. Случаят трябваше да е приключен. Нали така се изрази?

— Работим по въпроса, господин президент. Разследването е към края си. Скоро ще разрешим всички проблеми.

— Искам да ти кажа едно, генерале. Току-що един много голям проблем излезе от кабинета ми. Погрижи се да ме отървеш от него.

Пийк си пое дъх, хвърли остатъка от сандвича в кошчето за боклук и отвори вратата.

— И още нещо, Паркър.

Мадсън бе тръгнал към вратата в другия край на стаята. Спря и се обърна.

— Да, сър?

— Този човек твърдеше, че Джо се е срещал с Чарлз Дженкинс наскоро. Казах му, че Дженкинс е мъртъв. Не допускай да изляза не само глупак, ами и лъжец.