Робърт Дугони
Всички виновни (68)

68.

Слоун лежеше по очи в кална локва, дъждовните капки се сипеха с такава сила, че сякаш изскачаха от земята. Гумата на шевролета се спука с гърмеж, който отекна до самото му ухо и заедно с воя на вятъра и свистенето на куршуми заглуши всички други шумове. При едно затишие Слоун се подпря на коляно, стисна пистолета с две ръце и стреля добре премерено към предното стъкло на камиона, оставяйки три дупки на равни разстояния. Чу стрелба от другата страна на колата. Моли се прехвърли през предния капак и се приземи до него в калната вода. Издърпа Слоун зад предната броня. Залегнаха зад една от гредите, служещи за отбелязване на местата за паркиране.

— Ранен ли си? — изкрещя Моли.

— Дори да съм, не го чувствам.

Слоун погледна иззад колата. Дулото на пушката пак се показа от прозореца на пикапа. Той стреля още два пъти. Останаха му три куршума. Резервните пълнители бяха в жабката на взетата под наем кола.

— Много ни превъзхождат.

— Трябва да се доберем до гората — каза Моли и посочи. — Там ще имаме по-добро прикритие. На около триста метра навътре има рекичка. Тичай, ще я намериш.

Слоун поклати глава. Знаеше, че ако тръгне, няма кой да прикрива детектива, за да се добере до гората.

— Няма да тръгна без теб.

Дулото на автоматичната пушка от камиона се насочи към тях.

— Не се прави на герой. Познавам тези гори, а ти — не. Ще те намеря.

Моли бутна Слоун към дърветата, обърна се и стреля два пъти към предното стъкло на камиона. Само толкова можеше да го прикрие.

* * *

Слоун чу двата изстрела на детектива, когато се претърколи през едно паднало дърво в началото на гората. Залегна и се прицели в камиона, макар че едва ли щеше да улучи нещо от такова разстояние. Все пак стреля два пъти и остана само с един куршум. Оттегли се в храсталака и побягна между гъсто израсналите дървета, като се пазеше от ниските клони, дерящи лицето, ръцете и дрехите му.

Къде, по дяволите, беше реката?

Блесна мълния и освети гората като във филм на ужасите. Гръмотевицата удари страшно близо над него. Виждаше размазано. Помисли, че е заради дъжда. Но изведнъж остра болка прониза челото му. Той падна на коляно, хвана се за главата с две ръце, сякаш можеше да се пръсне.

Само не и това.

Изправи се, олюля се. Пред очите му преминаваха сенки. Черни и бели петна. Сиянието.

Мигрена.

„Не.“

Зави му се свят, вече почти нищо не виждаше. Препъна се, болният му глезен се изкриви, той се хлъзна и политна напред. Настилката от мокри листа се свлече като килим върху наскоро полиран под. Слоун падна и се търкулна презглава, като топка. Удряше се в корени, стволове и камъни, докато накрая се спря в нещо солидно. Вятърът виеше. Блесна нова мълния.

Крясъци. Дим. Пламъци хвърлят цветни сенки и искри, които озаряват ужасната гледка на пода.

Слоун се опита да пропъди видението. Започна да рита отчаяно, сякаш се опитваше да изплува от дълбока вода.

Навън жени и деца пищят от болка и ужас.

— Не!

Той се измъкна нагоре, към повърхността и светлината. Лежеше по гръб до едно дърво, от клоните течеше вода. Объркан за момент, Слоун си пое дъх, след което се изправи. Трябваше да намери рекичката. Трябваше да помогне на Том Моли. Опря се на дървото. Погледът му все още бе размазан, но видя следата от пързалянето си по стръмния склон на дерето. Започна да се изкачва, като се хващаше отчаяно за всичко, което не се вади от земята — една крачка напред, две крачки хлъзгане назад в калта и листата. Дъждът го обливаше. Главата му пулсираше. Глезенът го болеше.

Когато излезе от дерето, едва дишаше и се чудеше колко минути е загубил. Но нямаше време да мисли за това. Пак се затича между дърветата, като се бранеше от клоните, закачващи се за дрехите му.

Къде, по дяволите, беше рекичката?

* * *

Камионът се блъсна в задницата на шевролета и предните колела се вдигнаха върху гредата. Шофьорът, тъмнокосият мъж, който бе убил Бърт Купърман, отвори вратата си и, като я използваше за прикритие, започна да стреля с автомата си „Узи“. Другарят му, рижавият, слезе, стиснал приклада на дванайсеткалибровата бойна пушка. Видяха Слоун да тича към гората, но детективът не го последва. Заповедите им бяха ясни. Да убият детектива, а Слоун да хванат жив.

Рижавият тръгна напред, целеше се в счупените прозорци на шевролета, внимателно оглеждаше вътрешността. Празно. Пристъпи още една крачка, насочи пушката към предната броня. Детективът го нямаше.

— В гората са! — извика на партньора си.

Тъмнокосият излезе, издърпа ключовете от таблото на шевролета и ги запрати в храстите. Отдръпна се и откри огън по радиостанцията и телефона на колата. Знаеше, че при внезапното нападение детективът не е успял да извика подкрепления. Постоянно следяха полицейската честота, но така отнемаха всяка възможност на детектива да се обади за помощ. Разделиха се, партньорът му продължи да върви към гората, описваше дъга. Тъмнокосият тръгна обратно на часовниковата стрелка, щяха да се срещнат, когато затворят кръга. Беше военна тактика, намаляваща риска да застреляш партньора си.

Когато влезе в гората, тъмнокосият се запромъква между дърветата, оглеждаше сенките. От клоните течеше вода. Все едно да гледаш през водопад. Вятърът виеше. Клоните скърцаха и пращяха. Промъкваше се през високата трева и гъстите храсти, приклякваше, спираше и оглеждаше сенките, които му се струваха подозрителни, стомахът му се свиваше заради възбудата от преследването и предстоящото убийство. Над главата му блесна мълния, отекна гръм. Внезапна болка прониза гърдите му. Той ги притисна с длан. На светлината на следващата мълния видя кръв по пръстите си. Едва тогава си даде сметка. Вдигна глава. Пак изтрещя. Следващият, добре прицелен куршум го улучи между очите.