Робърт Дугони
Всички виновни (35)

35.

Слоун се извъртя така, че пазачът да не види ясно лицето му. Вратата на стаята се отвори.

— Наред ли е всичко? — попита пазачът.

Слоун започна да драска в бележника, сякаш пишеше, хвърли кратък поглед към болногледача и се опита да имитира напевния му глас:

— Дааа. Всичко е тип-топ. Спи като къпан.

Пазачът се застоя.

След малко вратата се затвори.

Слоун си отдъхна, но знаеше, че облекчението ще е кратко. Трябваше да се измъкне покрай пазача и от сградата. Предполагаше, че в психиатричното отделение изходите ще са по-малко, и тъй като го бяха докарали в безсъзнание, нямаше представа за разположението на стаите. Ако не иска да го заподозрат, не можеше да се лута неориентирано; трябваше да върви уверено. Нямаше да знае накъде отива.

Отиде при вратата и погледна през прозорчето, но не видя пазача. Открехна я и надникна през процепа. Зрението му бе размазано от успокоителното, но успя да види пазача при кабинката на сестрите на мястото, където се пресичаха два коридора. Вероятно там бяха и асансьорите. Погледна в другата посока. Нямаше изход.

Болногледачът изстена по-силно. Слоун трябваше да действа. Вдигна бележника, отвори вратата и излезе.

Глезенът го болеше при всяка стъпка, но се постара да не куца и когато се приближи към кабинката на сестрите, видя причината за закъснението на пазача — една руса сестра.

— Говори още — измърмори тихо. — Не се оглеждай.

Пазачът се обърна, но погледна някъде зад него по коридора. След това продължи да флиртува. Когато се приближи, Слоун вдигна бележника.

Тина изскочи зад ъгъла и притича покрай него. На няколко крачки зад нея с развяна престилка, задъхана и зачервена, тичаше Бренда Найт. Лекарката спря при гишето, заговори на пазача, като посочи към стаята:

— Ти. Тичай с нея.

Пазачът се изправи.

— Всичко е наред, току-що го проверих. Спи. При него има един болногледач.

Слоун се скри зад ъгъла, намери асансьорите и натисна копчето за повикване, като се оглеждаше за изход към стълбите. Не видя.

Найт продължи да говори с една сестра, докато пазачът отиваше към стаята:

— Някой друг идвал ли е?

— Не — разтревожено отговори младата жена. — Майкъл беше при него.

Слоун продължи да се оглежда за изход, не можеше да чака асансьора. Когато отново погледна към гишето, русата сестра се втренчи в него. По коридора отекнаха тревожни гласове. В същия момент лампичката над асансьора светна, сестрата започна да го сочи и закрещя:

— Ето го! При асансьора. При асансьора!

Асансьорът иззвъня.

Чуха се стъпки. Някой тичаше към него.

Вратата на асансьора се отвори. Тина достигна кабинката на сестрите, пазачът я следваше плътно. Тя погледна към асансьора.

— Дейвид!

Когато Слоун влизаше, в асансьора имаше още някой.

„По нисък от вас. Големи мускули. Къса коса.“

Познаха се едновременно. Непознатият хвана Слоун за яката и го дръпна в асансьора. Блъснаха се в стената и вратата се затвори. Асансьорът се разтресе. Сборичкаха се, Слоун стисна ръката с която нападателят държеше пистолет. Убиецът го хвана за гърлото със свободната си ръка, заби палеца си в гръкляна му и започна да го души. От медикаментите Слоун бе изтощен и въпреки гнева и притока на адреналин почувства, че убиецът ще го надвие; ръката с пистолета бавно се извиваше към него. Чувстваше се като при схватка на канадска борба, която е на път да загуби; дулото се приближаваше към главата му.

Слоун рязко наведе главата си напред и чу как носът на убиеца изпуква. Рукна кръв. В същото време се опря със здравия си крак, завъртя се и блъсна нападателя в парапета от другата страна на кабината. Асансьорът се разтресе силно и двамата залитнаха, рязко спря.

Слоун заудря ръката, стискаща пистолета, в стената, докато оръжието падна. Понечи да го вдигне, но асансьора пак тръгна и спря, като наруши равновесието му. Вратата се отвори. Слоун грабна пистолета, когато в кабината влезе някаква жена. Убиецът я блъсна в него, след това заблъска хората, които чакаха отвън. Те изпопадаха върху Слоун като кегли за боулинг. Вратата на асансьора се затваряше и пак се отваряше ритмично, забръмча силно — сигнал, че опира в нещо. Слоун прескочи изпопадалите хора и се втурна по коридора. Болничните служители бягаха от пътя му и залягаха. В края на коридора убиецът отвори една врата и изчезна надолу по стълбите. Слоун закуцука след него въпреки болката в глезена, излезе на стълбите и се надвеси през парапета. Убиецът бързо се спускаше. Дори кракът му да беше здрав, Слоун нямаше да го настигне. Отгоре се чуха гласове и стъпки. Отдолу — също. Възможностите му за бягство бързо намаляваха. Той слезе на долната площадка, пъхна пистолета в панталона под престилката на болногледача и излезе на по-долния етаж, където една медицинска сестра се мъчеше с болнична количка и статив за система с колелца. Слоун мина зад нея, хвана количката и започна да я бута.

— Дайте да ви помогна.

— Благодаря. — Тя вървеше с наведена глава. — Колелата заяждат… Божичко, какво ви има?

Престилката на Слоун бе изцапана с кръв.

— Потече ми кръв от носа. Трябва да се преоблека. Къде го карате?

На няколко метра пред тях двама служители на охраната изскочиха от стълбите. Слоун се извърна и се престори, че оправя чаршафа на пациента, постара се да върви в крачка със сестрата, за да го закрие от пазачите. Тя го изгледа подозрително:

— Не съм ви виждала.

Погледна босите му крака.

Край на представлението.

Слоун видя табелка за изход, блъсна вратата, когато минаваше покрай нея, и побягна по стълбите, оставяйки количката със системата да върви по инерция.

* * *

В края на стълбите Слоун изскочи в празен коридор с двойна летяща врата. Блъсна я и почувства свеж въздух, изскочи на рампа, на която бяха натрупани панери с дрехи. Не се виждаха коли. Той навлече широк син анцуг върху болничната униформа, обу панталони в същия цвят, сложи си синя памучна шапчица и чехли. Тръгна по асфалтираната алея към улицата, в стъпалата му се забиваха камъчета. Забеляза едно такси пред входа на болницата.

Рисковано беше, но нямаше да стигне далеч без обувки и с навехнат глезен. Изтича до таксито и отвори задната врата.

— Доктор Ингман? — попита шофьорът.

— Да. Бързам.