Робърт Дугони
Всички виновни (8)

8.

Министерство на правосъдието, Вашингтон

Ривърс Джоунс седеше, удобно разположен в мекото кожено кресло, поклащаше се ритмично и въртеше изкривено кламерче между палеца и показалеца си, докато чакаше да го свържат. Хвърли в кошчето сандвича, който жена му бе приготвила, и една пластмасова чашка със студено кафе и взе нахапаната си поничка. Спря погледа си върху дипломите с красиви рамки на стената на безличния си кабинет. „Ш. Ривърс Джоунс IV“.

Отдавна се беше отказал от „Ш“-то, съкращение от „Шърман“, и от римските цифри, които изглеждаха твърде претенциозно освен в най-южните щати. Е, вече не дружеше със старите приятелчета, които за забавление караха джипове по калните пътища и плюеха тютюн между предните си зъби, и нямаше намерение да се връща. За нищо на света. Копнееше за деня, когато нямаше да му се налага да гледа двата големи листа на стената, напомняне за кариерата, която баща му бе избрал. Джоунс не се съмняваше, че ако не се беше гътнал от масивен инфаркт, сега негодникът щеше да се наслаждава на дипломите в кабинета си с изглед към центъра на Батън Руж, Луизиана.

Джоунс отчупи парче поничка и се наведе, за да не сипе трохи по костюма си. Паркър Мадсън го беше вдигнал от сладък сън. За разлика от генерала той не ставаше в тъмни зори да прави гимнастика и дълбоки разсъждения. Сутрин имаше време само колкото да се изкъпе и обръсне — „голямата работа“ се отлагаше за по-късно — за да не закъснее за Западното крило. Мадсън държеше на точността. Беше голям куку с тия военни маниери, но във Вашингтон генералът се спрягаше като републиканския кандидат за партньор на Робърт Пийк при следващите президентски избори. Това автоматично го правеше претендент за най-високия пост в недалечно бъдеще. Нищо чудно, че толкова му се стягаше задника от случая „Джо Браник“. При това главоломно спадане на икономиката, растежа на безработицата и инфлацията, терористичните заплахи за САЩ, неочакваното самоубийство на човека, известен като най-близкия довереник на президента, беше сериозен проблем. Генералът се стремеше към пост номер едно и Джоунс нямаше нищо против. За него не беше от значение на кой влак ще се качи, стига да пътува в желаната посока.

Джоунс току-що бе разговарял с главния патоанатом на окръг Джеферсън. Доктор Питър Хо не се опъваше. Нищо чудно. Повечето държавни служители са мързеливци. Хо сигурно се зарадва, че няма да прави аутопсия през уикенда. Сега Джоунс се канеше да съобщи същата новина на чарлстаунския детектив, който вероятно също с удоволствие щеше да се отърве от досадното разследване. Проблемът скоро щеше да се разреши и Джоунс да има още един влиятелен съюзник във властта.

Секретарката прекъсна мислите му да каже, че вече има връзка. Докато вдигаше слушалката се чудеше как думата „конгресмен“ или „сенатор“ ще изглежда пред името му в рамка на стената.

* * *

Клей Бодуин се приведе, подметките му изскърцаха върху линолеума. При всеки неуспешен опит за връзка започваше да натиска по-бързо копчетата на телефона. Секретарката на заместник главния прокурор ясно бе казала, че шефът й не иска да говори с гласова поща. Бодуин погледна бялата дъска, на която с триещ се маркер бяха изписани имената на всички служители в управлението. Обикновено оранжевият магнит в графата „Присъства“ срещу някое име означаваше, че съответният човек трябва да вдигне проклетия си телефон, но това не важеше, ако името беше Моли. Том Моли редовно забравяше да означи присъствието си на дъската и Бодуин имаше чувството, че паметта му изневерява нарочно.

Изправи се, присви очи, когато болката прониза парализирания му десен крак, и опъна жицата на телефона, за да погледне през щорите на прозореца. Разбира се, Моли беше насред оперативната стая и забавляваше Марти Банто и двама униформени с жестове и гримаси, подхождащи повече на възбудена ученичка.

Бодуин изкрещя през стъклото:

— Мооол!

Том Моли се сепна, погледна го и му махна.

Бодуин посочи слушалката:

— Търсят… те… по… телефона.

Моли постави ръка на сърцето си и размърда устни:

— И… аз… те… обичам… Клей.

Банто и униформените се закискаха.

„Копеле“ — помисли си Бодуин.

— Вдигни проклетия телефон, Моли!

Детективът отиде при бюрото си и взе слушалката.

— Мамка ти, Мол, тук не е цирк — изсъска Бодуин вече по телефона. — Вдигай си проклетия телефон!

— Не разбрах какво правиш, Клей. Помислих си, че се упражняваш да играеш ирландски народни танци. Пак ли си започнал да потропваш с крак?

Бодуин спря да тропа с крак.

— Нищо не правя с крака си… Освен това съм англичанин, не ирландец. Какво според теб правя? Има обаждане за теб.

— Обаждане. Бога ми, Болди, да не е кралицата?

Бодуин изсъска тихо. Знаеше, че полицаите обичат да съкращават имената, но прякорът, с който Моли току-що го нарече, много добре се връзваше с броя косми на главата му, който с всеки изминал ден намаляваше.^[1]

— Търсят те от Министерството на правосъдието.

— Леле, Болди, защо не каза веднага? Стига празни приказки. Да не караме хората да чакат. Свържи ме веднага.

— Нали ти казах…

— Да не губим време, Клей.

Бодуин си спомни предупреждението от кабинета на прокурора и бързо се върна при бюрото си, за да прехвърли разговора.

* * *

Том Моли вдигна палец към Клей Бодуин в знак, че всичко е наред, и взе слушалката.

— Детектив Том Моли.

— Детектив Моли — отговори женски глас, — готов ли сте да говорите със заместник главния прокурор на Съединените щати Ривърс Джоунс?

Беше едно от онези странни южняшки имена и вероятно това бе причината за толкова официалничене! Моли се изкуши да отвърне на жената: „Да, кажете му да ми се обади“ и да затвори, но реши да не го прави.

— Да, свържете ме.

Седна при бюрото си, което изглеждаше, сякаш не е подреждано от години.

— Детектив Моли?

— Как е днес в министерството, Ривърс? Прохладно ли е, или ви пече под задниците като при нас?

Моли се облегна назад и вдигна краката си на ъгъла на бюрото, като събори няколко листа и папки на изтъркания линолеум. Малък преносим вентилатор бръмчеше върху старо метално шкафче в кабинет, предназначен да побере две бюра, но наблъскан с три. От листове снимките на жени и деца почти не се виждаха, а на стените висяха всевъзможни обяви за издирване, формуляри и други подобни. По средата на едната стена бе закачена мишена с човешки силует с дупка от куршум точно в челото и многобройни следи от дартс. Две стрелички стърчаха от нея, трета се търкаляше на пода при бюрото на детектива.

— Добре е, детективе. Имаме климатици.

— Е, радвайте се, защото дочух, че и днес ще е жежко.

— Вие ли работите по случая „Браник“, детективе?

— Самоубийството ли имате предвид?

— Да, детектив Моли, самоубийството имам предвид.

Джоунс говореше вяло, приспивно.

— Още няма официален доклад, но аз работя по случая. Късметчето е мое. Миналата седмица се скъсах от бачкане. Работа де…

Моли свали краката си, взе стреличката от пода и я хвърли към мишената — улучи я в рамото. Разрови документите на бюрото.

— Случаят изглежда ясен. Човекът е бил на двеста метра от колата си. Една-единствена рана от куршум в слепоочието. Държал е пистолет. Една празна гилза. Стрелба от упор. Вероятно няма да намерим куршума при този терен. Следи от барут на дясната ръка и слепоочието… дрън-дрън-дрън. Наредих балистична експертиза. Случаят е ясен.

Ясен, само дето още нямаше новини от Бърт Купърман и макар да му бяха казали, че Куп е излязъл в отпуск, от дома му никой не отговаряше, колата му я нямаше пред къщата, а сега Министерството на правосъдието проявяваше странен интерес към едно обикновено самоубийство. Тежестта в корема на Моли бе преминала в болка, а пакетът ментови бонбони и двете глътки от шишенцето пепто-бисмал, което винаги държеше в чекмеджето си, не я облекчаваха.

— С чие разрешение наредихте балистична експертиза, детективе?

Моли се изсмя:

— Разрешение ли? Това виц ли беше, Ривърс? Имаме труп. Имаме пистолет. Имаме мъртвец, който държи пистолет. Наредих да бъде извършена балистична експертиза. Не ми трябва разрешение за това. — Чу, че Джоунс си пое дълбоко дъх. — Астма ли имате, Ривърс? И аз страдам от сенна хрема по това време на годината.

— Сигурен съм, че сте спазили стандартната процедура, детектив Моли…

— Мол.

— Моля? — Джоунс прозвуча раздразнено.

— Наричайте ме Мол. Не съм чувал „детектив Моли“ от години. Всеки път като кажете „детектив Моли“, се оглеждам за баща си. Ще се зарадвам да го видя, макар че сигурно ще ми изкара ангелите… че е покойник от шест години.

— Да, детектив Моли. Както казах, сигурен съм, че балистичната експертиза е стандартна мярка, но този случай… Този човек… беше служител в Белия дом и близък приятел на президента.

— Да, мисля, че прочетох някъде.

— Така е.

— Ами, кажете на президента да не се притеснява, Ривърс. Лично съм се заел със случая.

Последва кратка пауза.

— Сигурен съм, че вършите работата си съвестно, детективе…

Моли усети, че следва едно „но“ или, както се изразяваше синът му Ти Джей, „голямо лайно“. Заместник главният прокурор не го разочарова.

— … но този път положението е по-особено. Министерството на правосъдието ще поеме случая. Нареждам незабавно да прекратите разследването и да ми изпратите всички материали.

— С цялото ми уважение към президента, Рив, но трупът…

— Детектив Моли, „Рив“ ли ме нарекохте преди малко? Нека да ви обясня нещо. Аз нямам прякор. Имам титла. Аз съм заместник главен прокурор на Съединените щати. Работя в Министерството на правосъдието. Там трябва да изпратите материалите по разследването. Ясно ли се изразих?

Моли бе готов да извини Джоунс, да приеме, че е натоварен с работа и стресиран като повечето хора във властта и просто е забравил добрите маниери, но адски мразеше да му се перчат с титли и постове. Баща му обичаше да казва, че титлата е като задник — всеки си има. Във Вашингтон някои хора имаха по две, което ги правеше двойни задници.

— Доста пламенна реч, Ривърс. Сигурен ли сте, че климатикът ви работи? Защото звучите твърде разпалено тази сутрин.

— Както казах…

— Всъщност, Ривърс, аз бях започнал да казвам нещо и вие ме прекъснахте. Не за пръв път, бих добавил. Исках да кажа, че при цялото ми уважение към президента, трупът беше намерен в Западна Вирджиния от чарлстаунски полицай. Това прави случая проблем на местната полиция, а по-специално — тъй като аз имах щастието да ме изритат от леглото в ранни зори — мой проблем.

— Вече не — изсъска Джоунс. — Министерството на правосъдието е по-висша инстанция и от Белия дом ме назначиха лично да поема това разследване. Всеки опит от ваша страна да се месите ще бъде наказван най-строго. Ясен ли съм, детективе?

— Какво разследване?

Последва така наречената „напрегната пауза“, но Моли го наричаше „шикалкавене“. Ривърс Джоунс, заместник главен прокурор на Съединените щати, мълчеше, за да спечели време да обмисли отговора си.

— Моля?

— Казахте „разследване“, Ривърс. За какво „разследване“ става дума?

— Ако съм казал „разследване“, било е грешка на езика. По навик. Исках да кажа „случай“. Ще се заемем с този случай.

Слабо изпълнение.

— Не беше грешка. Казахте, че от Белия дом са ви натоварили лично да поемете това разследване. На два пъти го казахте. Съвсем ясно, бих добавил.

Последва нова пауза. Сега Джоунс щеше да се ядоса, което също беше предвидимо. Когато разбиеш оправданието на някого, той или си подвива опашката, или започва да крещи. Прокурорът и този път оправда очакванията.

— Детектив Моли, вие ебавате ли се с мен? Защото ако е така, изобщо не ми е забавно. Нямам време за това. Заповедите идват директно от президента на шибаните Съединените щати. Ако тези заповеди важат за мен, със сигурност важат и за вас.

Моли свали молива си иззад ухото, наведе се напред и го забоде в нахапания сандвич, положен върху парче мазна амбалажна хартия. Подхвърлил бе примамката и Джоунс не се оказа достатъчно хитър, за да я избегне. Когато крият нещо, хората или се опитват да шикалкавят, или стават агресивни. В случая с Джоунс — и двете. При това бе допуснал две грешки: издаде пред Моли, че има разследване и че Белият дом е замесен. Предчувствието никога не го лъжеше.

— Чуйте ме сега, господин заместник главен прокурор Ривърс Джоунс. Аз съм обикновен полицейски детектив, който се опитва да си върши работата. Преди двайсет години съм дал клетва да го правя с цялото си старание. Затова, докато получавам заповеди от моите началници, ще водя моето разследване в интерес на народа на шибания… окръг… Джеферсън.

— Кой е началникът ви, Моли?

— Главен инспектор Дж. Рейбърн Франклин… трети — отвърна Моли и в следващия момент Ривърс Джоунс тресна слушалката.