Робърт Дугони
Всички виновни (56)

56.

Пресякоха булевард „Пенсилвания“ в жегата и влагата. Слоун се потеше и сърцето му туптеше като на осъден на смърт на път към ешафода. Умът му бе изключил напълно. Чувстваше се, сякаш го носи силно течение, не можеше да се измъкне и да избяга от неизбежното — срещата с президента Робърт Пийк.

Ривърс Джоунс продължаваше да бъбри за Министерството на правосъдието и големите му възможности, правеше аналогии с парните машини. Слоун чуваше откъслечни изречения, но мислеше за друг разговор — онзи, който бе провел с Ейлийн Блеър. Тя бе казала, че съпругът й не обича политиката и бил домошар. Какво означаваше това — че не участва в обществени мероприятия или че не обича да участва. Бе казала, че не обича да излиза от Бостън, но това пак можеше да се тълкува двояко: че не излиза или че не обича да излиза, но все пак го прави. Много хора правят неща, които не обичат да правят. Ейлийн Блеър спомена, че е била и преди в кабинета на брат си, но не беше споменала за Белия дом. Джо Браник сигурно е водил близките си в Белия дом. Кой човек с такава възможност не би го направил? Освен това Браник и Пийк бяха приятели от студенти. Пийк сигурно е присъствал на семейни събирания у Браник. Дали и Джон Блеър е присъствал? Имаше вероятност да е бил. Все пак Ейлийн Блеър бе най-малкото дете и то с голяма разлика спрямо Джо Браник. Може би когато се е омъжила, големият й брат вече е бил напуснал къщата. Мамка му, Слоун не знаеше, а трябваше бързо да измисли нещо.

Джоунс улесни преминаването му през Западния вход. Един охранител го провери за оръжие, но не пожела да се легитимира, прокурорът очевидно предварително бе подготвил всичко. Даде на Слоун пропуск, който взе от рецепцията, и адвокатът прилежно го закачи за яката си, докато вървяха към входа за посетители на Западното крило. Беше толкова нереално. Западното крило. Слоун беше в Белия дом. Изкачи се след Джоунс по четири стъпала, над които двама морски пехотинци стояха мирно под голям портик. Единият се обърна стегнато и отвори вратата.

Джоунс въведе Слоун в преддверие, украсено с голям портрет на Робърт Пийк и снимки на президента с други световни лидери. Влязоха във фоайе с американски знамена във всеки ъгъл и тъмнокафяви кожени дивани и кресла по средата. Слоун седна, докато Джоунс обяви присъствието им на няколко души, работещи зад едно гише. След това седна до Слоун и продължи монолога си.

Умът на Слоун бе все така парализиран и той само от време на време успяваше да вметне някоя реплика. Минута след като Джоунс седна, една жена на средна възраст със стегнат син костюм и голяма черна брошка с вид на бръмбар, кацнал на ревера й, изникна изневиделица и заплашително се надвеси над тях.

— Господин Джоунс. Господин Блеър. Президентът ви очаква.

Изведе ги в страничен коридор. В кабинетите от двете страни влизаха и излизаха мъже и жени, чуваха се телефони и гласове. Жената рязко спря пред една врата. Почука три пъти и отвори. Влезе и задържа вратата отворена.

Джоунс погледна Слоун и го побута напред.

— След вас.

На Слоун му идеше да побегне. Замисли се дали да не се престори, че внезапно му е прилошало; точно в момента имаше голяма вероятност да се изповръща върху обувките на Джоунс. Реши обаче да не се предава и се подготви за неизбежното.

Президентът Робърт Пийк седеше, обърнат в профил, зад огромно бюро с дърворезби и крепеше телефонна слушалка между рамото и ухото си. Очевидно се опитваше да завърши по-бързо разговора. Седеше с лице към голяма бронзова скулптура на въдичар и огромна дъгова пъстърва с отворена уста и обърната настрани глава. Въпреки вътрешните си терзания Слоун прецени стаята като по-малка, отколкото бе очаквал. Подът беше почти изцяло покрит с кръгъл яркосин килим с герба на президента. Кътът за посетители пред бюрото на Пийк се състоеше от два дивана с мраморна масичка между тях и люлеещ се стол. Слоун не можа да не се замисли за историческите събития, които са се случвали в това помещение, спомни си черно-белите снимки на Джон и Робърт Кенеди от учебниците, двамата близо един до друг, сериозни по време на перченето пред руснаците. Слоун също бе подготвил представление и не смяташе да се предава, докато не опита.

Практикуващите адвокати се научават да приемат неизбежното. Има моменти в съдебната зала, когато нищо, което кажат или направят, не може да промени съдбата на клиентите им. Могат да са прави, но съдът да реши, че не са. Могат да представят неоспорими доказателства, но съдебните заседатели да отсъдят срещу тях. При тази мисъл Слоун изпита странно спокойствие. Ако Робърт Пийк познаваше Джон Блеър, провалът беше неминуем. Нищо не можеше да се направи. Нямаше смисъл да хаби енергия да се тревожи, това нямаше да промени нищо. Ако обаче Пийк и Блеър не се бяха срещали, той имаше шанс. Знаеше се, че Браник и Пийк са били добри приятели. Пийк с радост би приел представител на семейството. Слоун можеше да очаква или най-доброто, или най-лошото. Ако искаше да получи информация за Джо Браник, това бе най-подходящото място.

Адвокатската практика го бе научила да различава действителност и външен вид. Не бяха едно и също. Не е възможно за един адвокат, колкото и добър да е, винаги да е подготвен. Повечето адвокати го знаят и дават вид, че са подготвени. Има няколко златни правила, които ти помагат да оцелееш в съда: говори само когато те питат; ако не знаеш отговора, перифразирай въпроса, за да го нагодиш към отговора си; говори винаги общо, без да се впускаш в подробности; получи колкото информация можеш да изкопчиш, радвай се и си мълчи. Колкото по-малко приказваш, толкова по-малка е вероятността да сгрешиш.

Пийк затвори телефона, постоя за миг, сякаш да се настрои на нова вълна, и излезе пред бюрото. Стойката му бе на човек с хронично болни колене или кръст, професионален спортист, който е жертвал здравето си за слава. Пийк беше по-едър, отколкото изглеждаше по телевизията — на ръст приблизително колкото Слоун, но по-широкоплещест и килограмите му личаха по-малко. С прошарена коса и навити до лактите ръкави президентът приличаше на директор на преуспяваща компания преди първа копка на някой грандиозен строеж. Протегна ръката си към Джоунс, който се обърна и представи Слоун.

— Господин президент, позволете ми да ви представя Джон Блеър.

* * *

Паркър Мадсън затвори телефона. Понеже не иззвъня веднага, той използва момента на затишие, за да си поеме дъх. Вече не помнеше в колко битки е участвал, бе достигал пълно физическо и психическо изтощение в знойните джунгли на Виетнам и Южна Америка и в потискащите пустини на Близкия изток — а когато битката свършеше, не можеше да спи от умора, не можеше да си почине. Поддържан нащрек от адреналина, той мислено преиграваше всяка мисия, тълкуваше я, определяше как би могъл да постигне по-добри резултати, да действа по-ефикасно. Изпитваше огромно задоволство, когато всичко преминаваше по плана му, идеално синхронизирано, когато всеки човек изпълняваше точно задачата си, вършеше работата си, както му е заповядано, без въпроси и колебание. Удоволствието бе по-хубаво от сексуалното, макар че не можеше да се сравнява с онова, което чувстваше по време на самата битка. Въпреки постоянното си израстване в чин Мадсън никога не изоставяше хората си — никога не ги пускаше да тръгнат на бой без него, никога не се криеше в палатката да гледа компютърните екрани, докато хората му рискуват живота си. Мадсън беше преди всичко войник и такъв щеше да си остане. Господи, как обожаваше това!

Но вече започваше да му писва. Алберто Кастанеда, мексиканският президент, не се придържаше към плана. Копелето сериозно се отклони от уговорката, както можеше и да се очаква от мексиканец. Това обясняваше защо толкова огромна страна с неизчерпаеми природни ресурси — за която навремето Хенри Кисинджър бе казал, че ще играе главна роля на политическата сцена — оставаше второстепенен играч. Лидерите й просто бяха твърде недисциплинирани и безотговорни. Американците бяха изгубили месеци за организиране на тайните преговори — последното, което им трябваше, бе да ядосат ОПЕК и арабите, без да имат сигурна алтернатива — а какво правеше мексиканският президент? Появява се на пресконференция и заявява, че имало тенденция да се постигнат споразумения за увеличаване нефтодобива в Мексико и продажбите на мексикански петрол на американския пазар. Медиите искаха подробности.

След първоначалния шок от гафа на Кастанеда Западното крило възприе нова тактика, намери вратички за измъкване и се сниши. Мадсън изрично заповяда на прессекретаря да не издава потвърждение на твърденията на Кастанеда; Белия дом нямаше да излезе с официално становище. Първо трябваше да разберат какво точно е казал или не е казал Кастанеда. Досега не можеха да се свържат. Каквото и да е казал обаче, Мадсън смяташе, че е прибързано. Водещият на преговорите от мексиканска страна, Мигел Ибарон, бе намекнал, че са склонни да приемат предложението на Съединените щати, но не последва друго потвърждение. Не беше толкова просто. Да помагаш на Мексико да увеличи продукцията си на суров петрол и да извлечеш изгода от това бяха две различни неща. Тук не беше като в Близкия изток, където пръчка да боднеш, ще потече нефт. Мадсън предупреждаваше да се внимава, но Робърт Пийк, който се тревожеше повече, че Кастанеда е поел инициативата, и отчаяно се нуждаеше от малко надежда за главоломно спадащата си популярност, усложни живота му, като насрочи обръщение към нацията за тази вечер. Това допълнително настърви журналистите.

Мадсън изпъна врата си и чу изпукване. Краката го боляха от упражненията, а ушите му се бяха зачервили и пищяха от непрестанните телефонни разговори с политици и бюрократи. Ето кое най-много мразеше във Вашингтон — необходимостта всяко решение да се мисли, премисля и пак обмисля. Всички бяха заинтересовани. Всеки имаше политическо влияние. Нищо чудно, че нещата ставаха толкова трудно. Имаше толкова много междинни инстанции, толкова много пречки. Не можеш задника си да избършеш без разрешение от президента.

Това щеше да се промени. Мадсън щеше да е началник-щаб, какъвто Вашингтон не е виждал. Той щеше да взема решенията. И решенията му да се изпълняват.

Докато чакаше да получи черновата на президентското обръщение, Мадсън взе един вестник от бюрото. Купчината стоеше недокосната. Започна да преглежда набързо заглавията и параграфите, подчертани от помощниците му. След двайсет минути взе последния от купчината, „Бостън Глоуб“. Едно заглавие веднага привлече вниманието му.

Близките на Браник наемат частен детектив

Той се подсмихна. Да наемат. Нека си харчат парите. Дано тогава да мирясат. Разследването им нямаше да стигне доникъде и накрая щяха да оттеглят критиките към Министерството на правосъдието. Отношението към смъртта бе другото, което отличаваше цивилните от войниците. Войникът живее с мисълта, че може да умре. Човек живее и умира. Някои загиват в служба на страната си, защитавайки принципите, върху които се гради държавата. Други умират от старост. Но накрая все пак умират. Всеки си има път. Войниците приемат смъртта като част от естествения цикъл. Цивилните — не. Те с години скърбят за покойните си съпрузи, родители, деца. Издигат олтари за онези, които са напуснали този свят преди тях, и им се молят за насока и съвет. Когато неговата Оливия се спомина, Мадсън предвиди четири и осем часа, за да сложи нещата си в ред и да продължи напред. Трийсет и шест му бяха достатъчни.

Прочете статията. В Бостън роднините на покойника бяха дали пресконференция пред дома си. Не се споменаваха много подробности. Мадсън смяташе да остави вестника, когато видя снимката към статията. Зад микрофона стоеше жена, заобиколена от десетина души. Приличаше на събиране на семейство Кенеди. Жената бе Ейлийн Браник-Блеър, ужасът на Ривърс Джоунс. Мадсън се усмихна широко. Джоунс бе прозвучал облекчен, че Блеър е решила да се върне в Бостън и е изпратила съпруга си да вземе вещите на Браник. Мадсън погледна часовника си. В момента Джон Блеър би трябвало да е при президента. След това всичко щеше да свърши. Семейството щеше да изгуби всякакво желание да се рови в гроба на Браник.

Той пак погледна снимката. Близките на Джо Браник бяха подредени около Блеър като момченца от църковен хор, целият ирландски клан беше там, за да изрази подкрепата си за каузата. Начело с човека непосредствено до Ейлийн. Съпругът й.

Джон Блеър.

* * *

Пийк погледна Слоун с тъжни сиви очи и сдържана усмивка, която бе станала негова запазена марка при президентската кампания и сега се експлоатираше много от карикатуристите. Нищо в тези очи не издаваше объркване или недоумение.

— Джон. За мен е удоволствие. Съжалявам само, че не се срещнахме при други обстоятелства.

Слоун се почувства, сякаш тежестта на хиляда горили се вдигна от раменете му.

— Господин президент. — Ръкува се с Пийк. — Благодаря, че ме приехте. Не искам да си представям колко сте зает. Надявам се, че не отнемам твърде много от времето ви.

— Наричайте ме Робърт и моля ви, не се извинявайте. Все пак идеята беше моя. Съжалявам, че Ейлийн не успя да дойде. Не съм я виждал отдавна.

— Сигурно и тя ще съжалява. — Слоун кимна към Джоунс. — Нямахме представа…

— Разбирам ви. Исках да говоря лично с някого от семейството. — Пийк се обърна към Джоунс. — Благодаря, Ривърс.

Джоунс стисна ръката на Слоун.

— Пред Западния вход ви чака кола. Ще ви изпратят до там. — Даде на Слоун визитната си картичка. — Не се притеснявайте да ми се обадите по всяко време, ако имате нужда от нещо.

Слоун взе картичката.

— Много бяхте мил, господин Джоунс. Радвам се, че се запознахме и ви благодаря за всичко, което направихте за нас. Ще разкажа за това на близките си.

Джоунс грейна като дете, получило похвала пред класа, потупа Слоун по рамото и излезе. Жената с черната брошка го последва. Вратата се затвори след тях.

Пийк покани Слоун да седне на един от двата дивана на сини и бежови райета. Настани се на люлеещия се стол и си наля вода от една кана върху мраморната масичка.

— Трябва да пия по осем чаши на ден заради щитовидната жлеза. Използвам тоалетната по-често, отколкото телефона.

Поднесе каната към Слоун, който кимна:

— Да, благодаря.

Чашата щеше да му служи като реквизит, нещо, което да държи и да използва за печелене на време, ако се наложи.

— Как е Барбара? — попита Пийк, сякаш повтаряше заучена фраза.

Слоун взе чашата и отпи. От вестниците знаеше, че жената на Джо Браник се казва Кейтрин. Браник имаше две дъщери. Пийк едва ли се интересува от едната повече, отколкото от другата. По логиката на изключването Слоун предположи, че президента има предвид майката на Браник, но не трябваше да рискува.

— Както може да се очаква. Приема го трудно. Това дойде като шок за всички ни.

Пийк изведнъж си пое въздух и потрепери. Извади кърпичка от задния си джоб и попи влагата около очите си. Този израз на емоция изненада Слоун.

— Съжалявам. — Пийк замълча за миг, докато се успокои. — Освен Шери вие сте първият човек, с когото говоря за това, след като съобщих вестта на Кейтрин. Разчувствах се.

— Разбирам.

Въпреки бурния израз на емоции, Слоун някак си не почувства дълбока мъка в поведението на Робърт Пийк. Опита се, но не успя.

— С Джо сме приятели от над четирийсет години. Сякаш вчера бяхме в Джорджтаун. Имахме огромни амбиции. — Пийк се усмихна на старите спомени и прочисти гърлото си. — Говорили сме и за това, знаете ли? Говорили сме как ще седим в този кабинет. Когато за първи път седнахме тук, вдигнахме тост за амбициите и изпълнените мечти. — Пийк въздъхна. — Не мога да повярвам, че вече го няма. Всяка сутрин ставам и си мисля, че е било кошмар, че не е истина. После прочитам статия във вестника или се обръщам да попитам нещо някого от помощниците ми и него го няма. — Поклати глава. — Много разчитах на него. Разчитах на съветите му.

Слоун кимна мълчаливо.

Пийк продължи:

— Познавам Кейтрин почти откакто познавам Джо. Бях им кум, нали знаете?

— Да.

— Най-трудното бе да кажа на малкия Джо, да видя мъката му. Толкова много се обичаха. Завиждах им. Бог ми е свидетел, обожавам дъщерите си, но… Джо ме помоли да стана кръстник на малкия Джо и това ме направи много горд.

— Били сте добър приятел, господин президент. Джо ви ценеше като такъв.

Пийк поклати глава:

— Моля ви, наричайте ме Робърт. А и не съм много сигурен, че съм бил толкова добър приятел. Ако бях, това може би нямаше да се случи.

Вратата на стаята се отвори. Жената с грозната брошка донесе поднос със сандвичи и плодове. Остави го на масичката.

— Ривърс каза, че сте смятали да обядвате. Помислих, че може би сте гладен — обясни Пийк.

Слоун кимна:

— Нямаше нужда, благодаря.

Замълчаха за малко. Пийк потърка брадичката си и заговори по същество:

— Исках да говоря лично с вас, Джон. При разследването се откри обезпокоителна информация.

Слоун остави чашата, кръстоса краката си и скръсти ръце в скута си.

— Обезпокоителна ли?

Пийк се изправи, отиде при бюрото и взе един плик. Подаде го на Слоун и изчака прав, докато той го отвори.

— Това са намерили в куфарчето на Джо.

Слоун погледна написаното на ръка писмо в найлонов калъф. Като веществено доказателство. В писмото Джо Браник описваше колко обичал съпругата и семейството си и не искал да им причинява болка. Продължаваше в същия дух, на места гневно, на места объркано — думи на отчаян човек. Причината беше жена. Слоун внимателно прочете писмото, после — повторно, опитваше се да запамети цели пасажи, в случай че се наложи да разказва на Ейлийн Блеър. Накрая остави писмото. Очакваше се да каже нещо, да се престори на потресен. Изрече първото, което му хрумна:

— Не знам какво да кажа.

Пийк пак се настани на люлеещия се стол.

— Съжалявам, че аз трябваше да ви съобщя тази новина, Джон, но това е една от причините за тази среща. Не искам близките ви да научат от друг. Наредих да запечатат кабинета на Джо и да вземат повечето му лични документи.

— Значи решението е ваше?

— Подозирах, че има нещо такова — обясни Пийк и посочи писмото.

Слоун го погледна изненадано:

— Очаквали сте?

— Знаех, че Джо има любовна връзка, Джон. — Пийк се наведе напред и опря лактите на коленете си. — Отдавна я имаше. Джо беше дискретен, но бих излъгал, ако ви кажех, че не съм подозирал. Както знаете, Кейтрин не обичаше Вашингтон и обществените прояви. Джо обикновено ходеше сам. Веднъж обсъждахме проблема, но той каза да не се меся и го оставих да се оправя сам. Бях му приятел, не баща. Не можех да го съдя.

Слоун се вгледа в очите на Робърт Пийк, но не можеше да разгадае мислите му. Въпреки сериозното изражение и неочаквано бликналите сълзи поведението на Пийк не изразяваше терзание или вътрешна борба. Президентът му приличаше на телевизионен говорител, четящ новините — спокоен и безчувствен.

— Ще бъда искрен. Когато започна аферата, бях по-загрижен за това как ще се отрази на правителството. Боях се от скандал. — Пийк поклати глава. — Колко съм бил късоглед.

Това бе изненадващо развитие на нещата, като неочакван свидетел на дело. Невъзможно беше да си абсолютно готов за всичко. Най-важното сега бе да изкопчи колкото се може повече информация, без да събужда подозрения.

— Коя е тази жена? — попита Слоун.

— Живее в Маклейн. Всеки от нас копнее за неща, които не може да има. Само мога да гадая каква болка и объркване е изпитвал Джо, когато е осъзнал грешката си, да не говорим за вината.

— Някой разговарял ли е с нея?

Пийк поклати глава, изражението му бе изключително сериозно.

— Още не. — Потърка се по тила. — Положението е деликатно, Джон. Ако Министерството на правосъдието я притисне, има опасност да потърси адвокат и тогава ще настане истински цирк. Вече не се тревожа толкова за собствената си репутация. Прекалено ме е яд на себе си. Не искам да причинявам това на семейството ви, на семейството на Джо. Не искам медиите да го разнасят като парцал, не и след всичко, което преживяха Кейтрин и децата. Искам да си спомнят с гордост съпруга и бащата, когато са обичали и уважавали. — Пийк се облегна назад и се замисли. — През последните два дни мислих за Джон Ф. Кенеди Младши и онзи момент, уловен на хиляди снимки, когато е пъхнал ръката си под знамето, за да докосне ковчега на баща си. Замислих се за онова, което е трябвало да преживее през следващите трийсет години. Не стига ли, че загуби баща си?

Пийк отново избърса няколко сълзи от ъгълчето на окото си.

Слоун искаше да му зададе стотици въпроси, но съзнаваше, че вече е отишъл твърде далеч, че е време да се оттегли деликатно, преди да е допуснал грешка. Имаше предчувствие. Знаеше го от опит. При все това нещо го караше да разпитва още, защото още чуваше гласа на Ейлийн Блеър, която го съветваше да не вярва на нищо.

„Нека да изясним едно нещо, преди да започнем, за да не си губим взаимно времето. Брат ми не се е самоубил.“

Слоун й вярваше.

— Мога ли да попитам откъде знаете всичко това? Ако никой не е говорил с тази жена, откъде имате толкова информация?

Пийк се изсекна, избърса брадичката си и отпи глътка вода.

— Джо ми се обади вечерта преди смъртта си. Разговаряхме около половин час в частните ми покои в Белия дом. Толкова успях да му отделя, защото ме чакаше делова вечеря. — Пийк напълни чашата си и пак отпи. — Опитах се да го убедя да остане, но… Джо беше възбуден и разстроен, Джон. Не беше на себе си. При все това не съм допускал нито за миг… Джо не беше такъв човек…

Пийк замълча. След няколко секунди, когато възвърна самообладанието си, продължи:

— Опитах се да го успокоя. Опитах се да го накарам да изпие едно кафе, да проясни мислите си, да преспи в Белия дом. Не пожела.

— Каза ли къде е бил?

Пийк го погледна, сякаш въпросът бе неуместен.

— Как къде е бил?

— Близките ми се интересуват. Научихме, че е излязъл от кабинета си около три и половина следобед. Оттогава никой не го е виждал или чувал.

Пийк кимна към плика. Слоун извади друг лист с разпечатка от телефонни обаждания.

— Джо ми се обади по мобилния телефон от един бар в Джорджтаун. Наредих да ми донесат разпечатката от този ден.

Слоун разгледа листа. Имаше един номер, който се повтаряше постоянно, вероятно на жената. Пийк се изкашля и пак смени насоката на разговора.

— Разпечатката бе изискана от Министерството на правосъдието, Джон. Ако решат да се задълбаят, документите ще станат достояние на пресата и всичко ще излезе наяве.

Слоун върна листа в плика. Знаеше, че трябва да попита още за телефонните разговори, но не това го интересуваше.

— Къде е бил? Къде е отишъл Джо, след като си е тръгнал оттук?

Пийк вдигна ръце.

— Каза, че отива вкъщи. Това е най-трудното. Каза, че ще се прибере у дома, за да сложи нещата в ред. Не знам къде е отишъл. Предполагам, че в Маклейн. Ако знаех, че има пистолет… Джо никога не носеше оръжие. Откакто го познавам, не си спомням да е притежавал. — Пийк пак потърка тила си и се протегна. — Много съжалявам, че трябваше да ви съобщя тази вест, Джон, много съжалявам.

— Сигурен съм, че и на вас не ви е било лесно. Благодаря ви за откровеността. Това дава отговор на много въпроси.

Само че не даваше никакъв отговор.

Вътрешният глас на Слоун му крещеше да тръгва, но той продължи да разпитва:

— Как ще се справите с проблема?

— Днес следобед Министерството на правосъдието ще даде пресконференция. Исках да получа съгласие от близките.

— Съгласие за какво?

Пийк взе друг документ от бюрото и го подаде на Слоун. Бе предварително подготвено изявление, безупречно обяснение. Щяха да изчистят доклада от аутопсията, както бяха подредили кабинета на Браник. Министерството на правосъдието щеше да заключи, че Джо Браник сам е отнел живота си.

„Според съдебния лекар следите от барут по ръцете и слепоочието на покойния говорят за собственоръчно нанесени наранявания.“

— Това е заключението — каза Пийк. — Останалото… не е необходимо. — Наведе се напред. — Министерството на правосъдието ще обяви, че не е установило нищо подозрително. Няма да споменава за алкохол и други несъществени неща. Аутопсията се ограничава с фактите, следите от барут доказват, че става дума за самоубийство. След като обяви това, Министерството на правосъдието ще приключи случая.

Слоун пъхна изявлението в плика при другите документи. Всичко бе чисто и подредено, като кабинета на Джо Браник. Тази информация бе неудобна за близките на покойника и щеше да ги накара да се откажат от по-нататъшни разследвания. Министерството на правосъдието щеше да им помогне да потулят срамните подробности.

Том Моли пак щеше да получи киселини от върната храна.

Но дори казаното току-що от Робърт Пийк да беше измислица — за да принуди близките на Джо Браник да се откажат от разследването — Слоун не се сещаше за начин да обори твърденията. Докладът от аутопсията щеше да се ограничи с причината за смъртта, кабинетът бе почистен, а Пийк намекна, че телефонните разпечатки и предсмъртното писмо ще бъдат унищожени. Единствената свидетелка бе някоя компаньонка, на която едва ли някой би повярвал, но притежаваща арсенал, достатъчен да смути съня на много изтъкнати мъже — ако Слоун я открие. В момента дори не знаеше името й. Пийк не го спомена, а не можеше да попита, без да събуди подозрения. Сега…

Телефонната разпечатка!

Той погледна плика. Телефонният й номер беше тук.

Вратата на кабинета се отвори. Пийк се обърна към жената със синьото костюмче и черната брошка.

— Извинеше, господин президент. Имате заседание на правителството.

Пийк погледна часовника си, изправи се и изпрати жената до вратата.

— Кажи им, че сега тръгвам.

Слоун отвори плика и бързо измъкна листа с телефонната разпечатка. Можеше ли да запомни номера наизуст? Би трябвало, но всичко можеше да се случи, не можеше да рискува. Без да изпуска Пийк от очи, той сгъна листа и небрежно го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Сякаш на гърдите му увисна наковалня.

Пийк се обърна:

— Извинете ме, Джон.

Слоун небрежно вдигна ръката си от гърдите и се изправи.

— Разбирам. Отделихте ми предостатъчно от ценното си време. Благодаря.

Подаде плика на Пийк.

Ъгълчето на един лист стърчеше.

Пийк отвори плика.

Сърцето на Слоун се сви. Той бързо подаде ръката си.

— Благодаря, господин президент, за всичко.

Пийк оправи листата, загледа се за миг в тях, после затвори плика и го остави на бюрото. Изпрати Слоун до вратата, като стискаше ръката му.

— Ще направя всичко възможно, за да дойда на погребението на Джо.

— Много ще сме ви благодарни.

Вътрешният му глас крещеше: „Мирувай и мълчи. Не задавай повече въпроси“.

Но сега имаше възможност, може би това бе последният му шанс. Не можеше да го изпусне.

„Не. Махай се. Бързо.“

— Това ми напомни нещо. Опитваме се да намерим някои хора, приятели и колеги на Джо. Искаме колкото се може повече хора да го изпратят.

— С какво мога да ви помогна?

— Търсим негови колеги. Например Кейтрин си спомни един познат на Джо, чернокож, с когото са работили заедно.

Пийк присви очи, едва забележим признак на изненада върху иначе безизразното му лице. Изглеждаше объркан.

— Чернокож, какъв…

— Направил й е голямо впечатление. Едър, висок, мускулест. Кейтрин си го спомня добре, но не и името му. Мисли, че с Джо са работили преди години, но каза, че и наскоро са се виждали.

Пийк поглади устните си, но Слоун не можеше да разбере дали защото изведнъж си спомни нещо, или от тревога.

— Знаете ли защо са се виждали?

— Не. — Слоун чувстваше, че е улучил, и реши да доведе нещата до край. — Кейтрин каза само, че са работили за вас. Знам, че не би следвало да знаем за някои неща, но…

Пийк кимна:

— Няма проблем… Мисля, че се досещам кого има предвид Кейтрин, макар че оттогава са минали години… трийсет години.

— Познавате ли този човек?

— Ако е този, за когото си мисля, името му е Чарлз Дженкинс.

Точно в десетката. Слоун вече знаеше името.

— Чарлз Дженкинс — повтори.

— Да, но се боя, че Кейтрин се е объркала.

— Как така се е объркала?

— За това, че са поддържали връзка наскоро.

— Наистина ли? Защо мислите така? — попита Слоун и изведнъж се обезкуражи.

— Защото Чарлз Дженкинс работеше за мен през седемдесетте в Мексико Сити. Скоро след като започна работа обаче, забелязахме, че се държи странно, имаше проблеми.

— Проблеми ли?

— Чарлз Дженкинс бе ветеран от Виетнам, Джон и… там са се случвали много неща, които не ни правят чест. Явно е преживял нещо, което е оказало дълбоко влияние върху психиката му. Получаваше халюцинации и губеше способност да различава действителността от преживяното през войната. Това започна да му пречи.

— Ясно. Знаете ли какво е станало с него?

— Пенсионира се предсрочно.

— Къде е отишъл?

— Не знам точно, но преди няколко години чух, че е починал. Странно, че Джо не е знаел и не е казал на Кейтрин.

— Е, както и да е, не е важно.

Слоун се обърна и понечи да излезе, но вратата се отвори толкова рязко, че едва не го удари. В кабинета нахълта началникът на президентската канцелария Паркър Мадсън.