Робърт Дугони
Всички виновни (63)

63.

Район Сънсет, Сан Франциско

Тина опъна прозрачното тиксо върху капака на кашона, притисна го с ръка и го залепи добре. Точно се канеше да скъса тиксото, когато то свърши и се изхлузи от рулото.

Взе черен маркер и написа прилежно: „Стаята на Джейк“. Остави кашона при другите два до спалнята му. Стаята изглеждаше полупразна, но имаше още много неща. Надяваше се хазаинът да не прави проблеми за фототапета. Беше го видяла в магазина и не устоя — триизмерна снимка от кабината на космическа совалка. Там, където от прозорците на совалката се виждаше космосът, Тина боядиса стената черна и залепи фосфоресциращи пластмасови звезди. Когато го видя за първи път, Джейк се вцепени. После се усмихна широко и я прегърна.

— Велико е, мамо!

Бе опаковала повечето плюшени животни и нещата от гардероба му. Самолетчетата от конструктор „Лего“, които бяха сглобявали заедно, още висяха на корда от четирите перки на старомодния полилей. Когато вентилаторът работеше, те летяха. Как щеше да ги опакова, без да ги счупи? На другата стена висяха плакати на любимите му спортисти — Бари Бондс, разбира се, и други двама, които тя бе избрала: Джо Монтана, защото беше красавец, и Мохамед Али, защото можеше да разказва на Джейк как Али е постигнал мечтата си.

Тина отметна няколко кичура от лицето си и върза косата си на опашка. Когато Джейк и майка й ги нямаше, вършеше много повече работа, отколкото когато той беше вкъщи и искаше да си играят. А трябваше да свърши много неща. През десетте години живот под наем в двустайния апартамент на последния етаж на тази стара кооперация с Джейк бяха натрупали вещи, колкото за петчленно семейство. Ако искаше да е готова за преместване в петък, трябваше да свърши още много, и то бързо.

Седна на леглото на Джейк и подът под краката й потрепери при преминаването на поредния трамвай навън. Обаждането на Дейвид бе неочаквано, но ясно показваше, че той мисли за нея и вероятно имат надежда за съвместен живот. Спомни си как той й каза да го чака в Сиатъл, че когато намери себе си, ще отиде при нея. Очите й се насълзиха. Искаше й се да му помогне, поне да го утеши. Но той не беше такъв. Никога не търсеше утеха от други.

Дейвид нямаше близки. Тя продължаваше да недоумява, че е възможно. Но го уважаваше още повече, защото е постигнал всичко съвсем сам. Удивително беше, че си е създал такъв професионален морал, че работи с такъв ентусиазъм — и при все това е толкова нещастен. Нямаше си никого. Нямаше нищо. Работата бе единственото, което имаше. Да я върши добре беше единственият начин да чувства, че е постигнал нещо, че животът му има смисъл.

Тя стана и се приближи до прозореца. Навън стоеше полицейска кола. Гордън бе настоял да я охраняват. Като превантивна мярка.

— Стига мързелува — укори се сама и отново се захвана за работа. — Тиксо.

Слезе по тясното стълбище в кухничката в задната част на жилището. В новия й апартамент кухнята бе два пъти по-голяма, с гранитни плочи вместо със ситната мозайка, която се чистеше ужасно трудно. Взе ново руло тиксо от найлоновия плик, който бе донесла от магазина, и отиде при хладилника, за да си вземе диетична кока-кола. Тогава го забеляза. Погледна над вратата на хладилника и видя, че ключалката на задния вход е във вертикална позиция — отключена. Свикнала да живее сама с малко дете, тя забелязваше такива неща. Винаги.

Паркетът в коридора изскърца. Тина се стресна, но се опита да надвие паниката. Наведе се зад вратата на хладилника. Натрапникът бързо пристъпи зад ъгъла. Също толкова бързо Тина се изправи и хвърли алуминиевата кутия кока-кола с все сила, както подаваше бейзболната топка на Джейк. Натрапникът не успя да реагира и кутията го фрасна в лицето. Това го забави за момент — достатъчно, за да може Тина да избяга през задния вход. Втурна се надолу по стълбите, вземаше по няколко стъпала наведнъж. След секунди беше навън и тичаше по прохода между къщата и талашитената ограда на съседите.

— Помощ! — закрещя, когато изскочи на улицата и задумка с юмруци по прозореца на патрулната кола. — Помощ!

Полицаят не помръдна.

Тя отвори вратата.

— Помощ!

Тялото на полицая се наклони и падна навън. Половината лице и едното му рамо бяха окървавени.

Тина се дръпна назад, не чу как зад гърба й спира друга кола, как вратата се отваря, не усети приближаването на мъжа с напоения с хлороформ парцал. Той го притисна пред носа и устата й и я дръпна на задната седалка.